Дуайт Муди говори за три вида вяра в Исус Христос.

Вяра с борба. Това е вяра, при която човек с хаотични движения се мъчи да изплува.

Вяра, при която човек се вкопчва. При нея човек със всички сили се държи за борда на лодката.

Непоколебима вяра. Тогава човек си седи спокойно в лодката и може уверено и безопасно да протегне ръка за помощ на потъващите.

Забележете, че при всеки един от тези хора има вяра и всеки един от тях знае, че лодката е единствената му надежда. Но само един е спокоен във вярата си.

Това е вярата, към която Бог ни призовава. Но докато стигнем до нея понякога ние минаваме през първите две.

Накрая осъзнаваме, че трябва да влезем в лодката и да викаме към Бога от все сърце.

Тогава Спасителят милостиво ще ни протегне ръка с думите: „Елате при Мен ….. и аз ще ви успокоя“.

Вера бе стажантка в болницата. На рецепцията тя се запозна с Георгиев. Той беше професор по ботаника, живееше в един от хубавите квартали на столицата. Щастлив бе в брака си и имаше три деца.

Когато Георгиев се запозна с Вера бе на 72 години. Той умираше бавно и постепенно от рак на белия дроб.

Беше му приложена химиотерапия под авторитетното наблюдение на известен онколог.

Една нощ Георгиев попадна в реанимацията, защото през деня бе имал проблеми с дишането. Той трудно се движеше в отделението и просто бе припаднал.

Преди Вера да отиде при него, тя погледна тестовете му и рентгеновите снимки на белите му дробове. Забеляза, че той има двустранен ексудативен плеврит, последствие от рака на белите дробове. Това беше много лошо.

Вера влезе в стаята и видя измъчен и изтощен мъж. Тя го попита стандартно:

– Как се чувствате?

От отговора, който последва тя разбра, че той е славен човек. Побъбриха си малко за незначителни неща, след което Вера му каза:

– Течността в дробовете ви е от рака. Ние можем да я изтеглим чрез специални игли, но облекчението след тази процедура няма да продължи дълго. За съжаление ракът ви прогресира.

Когато разговаряше с него Вера се чувстваше странно леко. След като му съобщи диагнозата, тя реши преди да отиде при следващия пациент, да го попита:

– Вие разбирате ли тази диагноза и какви са прогнозите?

Той се усмихна и каза:

– Четох в Интернет, че при такава диагноза ми остава да живея няколко месеца, но онкологът настоя да продължа химиотерапията.

– А вие самият какво искате? – попита Вера.

Георгиев се умълча за няколко секунди. След това вдигна очи и погледна Вера. Тя видя как по лицето му се стичат сълзи.

– Аз изживях един прекрасен живот. Имам прекрасно семейство. Моите близки ме обичат и аз бих искал да бъда с тях в къщи – и той заплака, като хвана Вера за ръката. – Никой до сега, нито един път не ме е попитал какво искам. Моля ви, мога ли да си отида в къщи? Всичко, което искам е да си бъда у дома.

Вера беше шокирана. Провеждаха лечение, изпробваме един или друг метод, но никой не  бе попитал болния, какво той иска.

Георгиев съвсем не искаше да бъде в реанимацията, не желаеше тръбата в гърлото си, нито катетъра. Той знаеше, че болестта е неизлечима. И искаше да умре спокойно.

Вера успя да го изпрати в дома му, където му оказваха палиативни грижи.

Той почина две седмици по-късно, заобиколен от любимите си хора.

Вера бе доволна, че го е попитала какво точно иска. Така се стигна до вариант, който беше най-добър за останалите дни от живота му.

Когато Вера чу, че Георгиев е починал, тя почувства облекчение, че е могла да го избави от страданието му.

Няколко души се бяха събрали около масата и обсъждаха нервно случилото се. Бяха се сблъскали с нещо, което не бяха срещали до сега, а това даде възможност да помъдруват малко.

– Това е някакъв объркан проект? – Румен удари с ръка по масата.

– Не, – отсече Христо и огледа другите. – Вижте, ние се намираме точно по средата на едно от най-силните течения в света. То има ясно очертани граници. А точно тук се разделя на две. Едната част продължава на север покрай брега, докато другата завива на запад, за да се превърне в част от субтропическото течение в Южния Атлантик. Течението, което минава покрай Южна Америка се затопля с няколко градуса повече спрямо онова, което продължава покрай бреговете на Африка.

– Е, и? – попита нетърпеливо Дони.

– Двете течения се събират отново близо до екватора и когато се смесят, играят ролята на буферна зона между теченията на северното и южното полукълбо, – поясни Христо.

– Съжалявам, но нищо не разбрах, – въздъхна Никола.

– Ако двете течения са близки по температура, когато се съберат, тяхната способност да са буфер вероятно ще намалее, – продължи да разяснява Христо. – Възможно е дори да преодолеят силата на Кориолис, която движи преобладаващите ветрове и съответно плитките течения.

Емил се протегна към чашата с чая, но спря по средата. По лицето му се изписа разбиране.

– Това би могло да измени напълно посоката на океанските течения. Нали?

– Точно така – заигра весела усмивка върху лицето на Христо. – Въртенето на земята определя посоките на преобладаващите ветрове. То е причината ураганите в северното полукълбо да се въртят обратно на часовниковата стрелка, а циклоните в южното да се движат по посока на часовниковата стрелка. За това имаме Гълфстрийм, който минава покрай източното крайбрежие на Съединените щати, движи се на север и след това завива на изток. Така в Европа могат да се наслаждават на хубаво време, иначе би била необитаема.

– Какво ще стане, – почеса се по главата Дони, – ако вода от южното полукълбо започне да тече покрай екватора близо до Африка?

– Ще навлезе в местата, където се зараждат атлантическите урагани – отговори Емил, който бе метеоролог по професия. – По-топлите води означават повече изпарения, а повече изпарения означават по-силни бури. На тропическата депресия ѝ трябва повърхностна температура над 26 градуса по Целзий, за да набере достатъчно сила и да се превърне в ураган. Щом това стане, тази стихия абсорбира два милиарда тона вода на ден.

– Два милиарда тона? – ахна Милена.

– А когато стигнат до земя, те изхвърлят от десет до двадесет милиарда тона дневно, – каза Емил. – Разликата между буря и мощен ураган е времето, което са прекарали в поглъщане на вода край съответното крайбрежие.

Дони, който обикновено беше сред най-бързо схващащите в помещението засия. Той най-сетне разбра за какво става дума.

– Когато това течение се затопли изкуствено и част от тази вода избяга на север, бурите могат да станат много по-силни.

– И много по-чести, – добави Христо. – И какво следва от това?

– Че някой помага на жестоките бури да се разразят точно върху нас през последните няколко години?

– Специалистите по ураганите твърдят, че навлизаме в естествен цикъл, в които се увеличава силата на бурите, – каза Емил, противопоставяйки се на гледната точка на Дони.

– Тези генератори и затоплящи уреди, които открихме, загряват водата и то осезаемо. Те не усилват ли този цикъл? – защити мнението си Дони.

И все пак това бяха само идеи и предположения. Бяха се натъкнали на някакъв експеримент, но още не можеха да разберат същността му.

Единственото, което ги притесняваше бе, че не знаеха дали тези странни машини застрашаваха по някакъв начин тях и хората като цяло …..

Филип беше ужасен. Той гледаше Ема и не можеше да повярва на ушите си.

– Какво можеш да направиш за приятелката си и детето ѝ тук, – опитваше се да я вразуми Филип. – Те имат нужда от лекар. В столицата имаме много добри специалисти по нервни болести. Те лекуват всякакви случаи, сигурен съм, че ще помогнат и на тях.

– Но как ще се справят там? – попита Ема. – Лекарите няма да могат да разговарят с тях.

– Имам много добър приятел, който много добре се справя с подобни случаи, – не отстъпваше Филип.

– Тя е моя приятелка, – упорстваше Ема. – Сега имам възможност да ѝ помогна, но тук и трябва да опитам. Няма значение, че шансът е съвсем малък.

Филип стисна ръката ѝ.

– Вразуми се, – помоли я той. – Случилото се е съдба, Божия воля, провидение, наречи го както искаш. Има неща, върху които не можем да влияем и трябва да ги приемаме, като истински християни.

– Може и да си прав, – тихо каза Ема. – Съмняваш ли се, че ако нямаше макар и малка възможност, не бих действала така?

Ема стоеше до леглото и го гледаше.

„Господи, колко се бе променила“, – помисли си Филип.

Плахото момиче, което бе срещнал преди години, се бе превърнало в жена със самочувствие, способна сама да взема решения. Меланхоличните ѝ сиви очи, бяха същите, както при първата им среща, но сега те гледаха право във сърцето му.

Толкова силно я обичаше, че го болеше от мисълта, че отново ще се разделят.

– И как ще ѝ помогнеш? – попита притеснено той.

– Още не знам, – призна си честно Ема. – Само знам, че трябва да ги събера заедно. Синът ѝ се е затворил за майка си, а от това нея я боли още повече. Трябва да намеря ключа, за да отворя вратата помежду им.

– И колко време ще трае това? – попита несигурно Филип.

– Няма значение.

Филип преглътна мъчително.

– Съзнаваш ли какво означава това за нас?

Искаше да ѝ извика: „Ние отново ще се разделим и кой знае, кога ще се видим пак. Нима толкова малко ме обичаш, че не искаш да се съберем и да живеем заедно?“

Но устата му бе заключена и той не каза нищо.

Ема кимна. Тя не можеше да се върне назад. Имаше дълг към приятелката си и трябваше да го изпълни.

Виктор спря и се вгледа в следобедния пейзаж. Съсредоточи върху дишането си и проясни съзнанието си. Опита се да овладее емоциите си, но без особен успех.

Току-що бе преживял период, в който губеше разсъдъка си и действаше, воден единствено от чувствата си. Беше загубил контрол върху действията си. Съзнанието му се бе изолирало от реалността. Тези белязани с насилие мигове тревожно зачестяваха и продължаваха все по-дълго.

Те започнаха по време на мисията му в Афганистан. Тогава продължаваха само за част от секундата и се случваха на два-три месеца.

Той смяташе, че това му състояние се дължи на стреса от участието му в тази гадна война. В края на войната той губеше паметта си по цели дни. Понякога идваше в съзнание, но се намираше в други части на страната, без да знае как и защо се е озовал там. Пристъпите спряха, когато войната свърши.

Спомените за тези случаи избледняха. Но изведнъж се появиха отново. Безполезността на кариерата му стана очевидна, когато любимата му родина изчезна под вълните на новите промени. Краткотрайните загуби на паметта започнаха отново. Времетраенето и честотата им се увеличаваха непрекъснато.

По време на сляпата ярост на Виктор умираха хора. През последния месец се бе събудил от поредния епизод и бе видял, че четирима от подчинените му са загинали от неговата ръка.

Бяха наредени около масата за конференции и гърлата им бяха прерязани. Виктор не си спомняше да ги е убил. Нямаше представа как е успял да сломи съпротивата им, докато ги е ликвидирал. Четиримата бяха едри и яки мъже.

Съзнавайки, че току-що се е върнал от скритото насилие в съзнанието си, той се обърна, за да види дали неудържимата му ярост не е станала причина за още една смърт.

Гостът му бе слаб, млад учен в черни джинси и риза без вратовръзка. Теодор се бе втренчил във Виктор през дебелите стъкла на очилата си. В замъглените му очи се четеше недоумение и изненада от случилото се, на което току-що бе станал свидетел.

Виктор се зарадва, че вижда жив младия човек пред себе си.
Той застана пред младия мъж и заплашително скръсти мускулестите си ръце пред гърдите си. Гласът му беше спокоен и еднообразен, а бурните му чувства бяха временно овладени зад невъзмутимата му фасада.

– Поради некомпетентността на някои хора, задачата ти току-що стана много по-трудна.

Теодор не каза нищо. Седеше на ръба на креслото доста уплашен.

– Обади се моят човек – Виктор кимна по посока на строшения телефон. – Направени са два неуспешни опита да се спре неприятелят. Очаква се от другата страна да предприемат някакъв ход. Познавам ги много добре и знам, че единственият шанс срещу тях, е да избързаме с крайния срок. Трябва да си готов до 36 часа, в противен случай трябва да зарежем проекта.

– Не! – Гневът в гласа на Теодор изпъна хилавото му тяло.

Тесните му рамене се повдигнаха, той стана и неспокойно закрачи из стаята.

– Да или не, – засмя се злобно Виктор, – зависи от ситуацията и ответната реакция на тези отсреща.

Въпреки пристъпите и това, че не можеше да контролира съзнанието си, Виктор бе решил да унищожи веднъж и завинаги тези, които му бяха причинили това болезнено състояние и искаха да го унищожат.