Пламен нахлу в стаята разгорещен.

– Умирам от глад, – развика се той.

– Способен ли си сега да мислиш трезво? – попита го майка му.

– Искам да ям, – изкрещя Пламен. – Разбираш ли?!

– Същият си като Исав, който продаде първородството за една паница леща, а това щеше да му донесе много благословения в бъдеще: наследство, власт, почит, – побутна го майка му с ръка.

– Глупости, – намръщи се Пламен. – Такова нещо не бих продал дори за един дюнер.

– А за удобство, слава, радост, любов…? – майка му повдигна въпросително вежди.

– Аз не съм Исав, – тропна с ръка по масата Пламен. – Какъв е смисълът за бъдещето, когато аз сега съм гладен?

Майка му продължи:

– Дори не е нужна голяма размяна. Това става постепенно и неусетно с множество малки компромиси, но тези моментни наслади и желания в твоя живот днес, могат да те отдалечат от Бога и да ограбят вечната стойност на Неговите обещания.

Пламен само изпухтя и каза:

– Сложи ми да ям, моля те.

Днес Косьо мина край училищния двор и гледайки дърветата, в чийто листа шумолеше вятърът, си спомни за времето, когато беше в първи клас.

Тогава на него и на всеки от съучениците му бе дадено да засади по две дръвчета на това място.

Подскачаха и си обещаваха:

– Когато завършим, ще видим колко са пораснали.

Когато се прибра Косьо сподели с вече възрастния си баща:

– Бях край нашите дървета, дето ги засадихме в училищния двор. Да си призная изпитах лека гордост, въпреки че нямам никакъв принос за тяхното развитие през годините.

Баща му се усмихна и каза:

– Ние сме като тези дървета, само че Бог ни е насадил. И Той пряко е отговарял за нашия растеж.

Косьо махна с ръка:

– До сега не ни е оставил сами да се оправяме. Дори, когато се заблуждаваме и проваляме, Той се грижи за нас насред скърбите и неволите ни.

Бащата въздъхна и впери поглед нагоре:

– Превърнал ни е от „дървета на мъка“ в „дървета на правда“ и се гордее с нас.

– Божията гордост не е суетна и човешка, – отбеляза Косьо. – Той единствен заслужава да се прослави от това.

– Нека славим Бог за грижата му към нас, – добави бащата, а синът кимна в знак на съгласие.

Марта имаше три малки деца. Последното бе на два месеца. Тя бе постоянно изтощена.

Приятелката ѝ Елена бе скоро родила своето първо дете. Когато видя колко изморената е Марта, тя я посъветва:

– Легни да почиваш, когато бебето заспи.

Марта се удари по челото:

– Каква гениална идея. Решението е било толкова близо до мен, а аз съм била сляпа. Това променя всичко.

И Марта опита.

Бебето бе вече заспало, когато тя се отпусна само за седем секунди, защото двете ѝ по-големи деца я дръпнаха за ръката:

– Мамо, мамо ела да видиш какво сме нарисували на стената на хола.

Марта безпомощно изпъшка и ги последва. Дори нямаше сили да вика.

Цялата стена бе осеяна с петна, за които децата твърдяха:

– Това са много хора събрани в парка.

– Идеята на Елена бе гениална, но как да я приложа в такива ситуации? – тъжно поклати глава Марта.

Манол оглеждаше дърветата наоколо.

– Какво изучаваш ли ги? Или търсиш специално дърво? – попита го баща му.

– Търся гоферово дърво, – отговори синът. – Възможно ли е да расте някъде тук?

– От къде си прочел или чул за него? – бащата изгледа любопитно сина си.

– Ной е направил ковчега от гоферово дърво, – поясни Манол.

– Аха, – кимна с глава бащата, – Всъщност, никой не знае какво е това дърво. Някои предполагат, че е вид кипарис или елха.

– Интересно, не знаех, – отбеляза Манол.

– Защо Ной е построил ковчег, а не кораб, как мислиш?

Манол се замисли, а после предположи:

– Вероятно тогава така са ги наричали, не кораби, а ковчези.

– Чакай, – повдигна едната си ръка бащата, – ти да не свързваш корабокрушенията и смъртта на хиляди моряци с понятието ковчег? Я по-добре помисли, какво е неговото предназначение.

– Навярно да запазва всичко, което е вътре в него, – повдигна рамене Манол.

– А знаеш ли, че векове по-късно, когато Соломон строи храма за Господа, го облицова с подобни кипарисови или елхови дървета. И така Ноевият ковчег е първият преобраз на Божия храм!

– Какво излиза? – Манол погледна внимателно баща си. – Ной е първият строител на храм за Бога преди Соломон, така ли?

– Интересна мисъл, – почеса се по главата бащата. – Като се замисля, май имаш право.

Манол се ухили на баща си и двамата си плеснаха десните ръцете.

Крум дръпна майка си за ръката и я попита:

– Мамо, какво е ситимово дърво?

– То е вид акация с много красиви цветове, – поясни майката.

– А тук има ли го?

– Не. Ситимовото дърво е било едно от малкото видове дървета, растящи в пустинните райони близо до Израел. Освен това то е плътно и изключително здраво, което го прави чудесно за всякакъв вид дървени конструкции.

– Щом е толкова издържливо, значи не гние, – ококори очи Крум.

– Много си досетлив, – засмя се майката. – Дървото отлага в сърцевината си много отпадъчни вещества, така наречените консерванти. Те правят дървесината неприятна за насекоми и ѝ помагат да бъде плътна и трудна за проникване на вода и други агенти на гниене.

– Какво чудно дърво, – възкликна Крум.

– А знаеш ли каква важна роля му е била отредена? – попита майката.

– Роля? – Крум повдигна вежди.

– Ситимовото дърво често се споменава във връзка с изграждането на скинията. От голямо значение е използването му и при изграждането на ковчега на завета. Помисли си само, скинията е използвана през следващите четиристотин години до построеният от цар Соломон храм в Йерусалим, а ковчегът остава решаваща част от еврейското поклонение до разрушаването на храма от вавилонците векове по-късно.

– О, това наистина е важна роля, – съгласи се Крум.