Отново дойде Нова година, за някои пищна, за други оскъдна….

Влади и Мая бяха женени от десет години, но досега имаха все грижи около някого, ту родители болни, ту техен познат бере душа, ту … като е ли такива ангажименти нямаха край и то точно на празника.

Но тази година бе по различно.

– Хайде да отидем в някой уютен ресторант и там да срещнем Новата година, – предложи Влади.

– Защо не, – засмя се съучастнички Мая, – имаме пари в джоба. Осен това нямаме други ангажименти или задължителния към някого. Да вървим!

В ресторанта им предложиха маса за двама. Вълшебен полумрак, мигащи светлинки. Всичко предразполагаше за една празнична, необичайна нощ.

Влади започна да размишлява за преминалата година.

– Знаеш ли, скъпа, – каза той, – като погледна назад през тази изминала година, мога да каже, че не е била много успешна и добра за мен. Дори една от най-важните си работи, извърших не по планирания начин, използвах други методи.

Влади продължи да се оплаква, а Мая се замисли и се умълча. За нея тази тема бе скучна, за това тя реши да му отклони вниманието към красиво украсената елха.

– Погледни каква красота, – възкликна Мая, – как очарователно светят светлинките.

– Ей, там е изгоряла една, – отбеляза Влади.

– Ако беше съумял да добиеш обща представа за елхата, нямаше да забележиш изгорялата, – засмя се Мая. – Опитай се да погледнеш към изминалата година от позицията на извършените и успешни дела. Което не е станало, не е станало, голяма работа, но в толкова много други си успял, настрой се позитивно …..

– Прости ми, – наведе глава Влади, – аз съм един голям егоист. Дори един прекрасен празник съм готов да очерня, с моя негативизъм .

Двамата се засмяха. Предстоеше им  празнична вечер. Само двамата щяха да срещат Нова година. Не биваше да опропастяват тези важни минути със съжаление и мъка.

Вярвам, че са го направили!

Милена бе приготвила вече вечерята и викаше синовете си:

– Дани, Мишо, хайде, вечерята е готова!

Дани изтича веднага от стаята си и с нетърпение се настани на масата, гладен като вълк, готов да погълне всичко, което му предложеха.

Мишо едва едва се влачеше, като носеше със себе си любимия си багер. Седна на масата, но продължи да си играе с играчката си.

– Махни от тук този багер, – скара се майка му.

Мишо сложи до себе си играчката, но не посегна към лъжицата.

– Какво, пак ли не си гладен? – попита майката по-малкия си син.

– Мишо изяде цяла опаковка бонбони, Захари му я донесе, – каза Дани.

– Май и аз като Мишо се нуждая от повече дисциплина, – каза бащата. – Често се отвличам по телевизията и различни забавления. Така съвсем загубвам желанието да бъда в присъствието на Бога.

– Нима да се забавляваш е лошо? – попита Дани.

– Забавленията не са лоши, но те за кратко време ме изпълват с радост и задоволство, – каза бащата. –  Когато изпитвам жажда и глад за Бога, Господ ми подарява не само един миг на щастие, а много повече.

Мишо блъсна играчката си на земята, хвана лъжицата и започна да гребе от супата.

Родителите и брат му го изгледаха с изненада, а той просто каза:

– Нямам желание да се занимавам с безполезни неща, Бог ми дава всичко, от което се нуждая и то изобилно.

На Наталия ѝ бе безразлично какво става наоколо. Понякога си мислеше:

„Аз въобще нормална ли съм? Бих искала да се харесвам и да бъде себе си“.

Тя е прекрасна девойка, но …

– Защо никой не ме е научил да се ценя, да се хваля и грижа за себе си? – питаше Наталия.

Нейните родители не я бяха учили на всичко друго, но не и на това. Тя цял живот очакваше някой да я похвали, да получи добри оценки. Ако ги получаваше, тя се радваше и искаше още, а ако не успееше, още повече се стараеше, за да ги има.

Когато ѝ се караха тя плачеше. Тя беше толкова добра, а недоволството на околните я огорчаваше.

Но един ден тя усети нещо ново. Сякаш дълго бе спала и накрая се бе събудила.

Намери себе си и извика:

– Аз съм прекрасна.

– Ау, колко нескромно, – говореше и се бунтуваше нещо в нея. – Колко е некрасиво и ужасно.

– Само другите могат да те хвалят, себе си трябва да обвиняваш и изобличаваш, – това казваше майка ѝ, когато беше малка.

Да, ….., но сега тя се чувстваше прекрасно. Обичаше всички хора и бе готова да им помага във всичко и да им бъде полезна.

Когато жената му позволи това.

Жените все по-често се оплакват, че не могат да намерят истински мъж. Но те просто не могат да дадат възможност на мъжете да имат предимство пред тях. В края на краищата, модерна жена е привикнала всичко да решава сама и не може да допусне някой да я командва.

Но понякога сценария на нашите родители се намесва в живота ни. Ако в семейството на мъжа за всичко е отговаряла майка му, децата веднага отивали за помощ при нея и без нейното съгласие нищо не се решавало самостоятелно, то и в своето семейство, такъв мъж без колебание ще отдаде лидерството на съпругата си.

Жени от патриархални семейства, ще се съгласят с ръководството на съпруга без колебание.

Какво да се прави, ако жена свикнала да решава всичко сама за себе си, привикнала да бъде капитан, а не помощник?  Много често тези жени по-късно се женят, защото не могат да намерят „точния мъж“.

Проблема не е в това, че няма наблизо достойни мъже, а просто защото жените не могат да допуснат, някой да доминира над тях.

Психолозите смятат, че в този случай жената трябва да започне да дава път на мъжа и постепенно да делегира някои лидерски отговорности към партньора си. Само тогава тя ще се почувства като истинска жена. Тя не трябва да се огорчава и да си мисли, че от този момент става подчинена.

Време е да включи женската мъдрост и са си спомни, че „шията управлява главата“. Ако жената често си спомня това и умело го прилага, това ще помогне да се избегнат множество конфликти в семейния живот, а брака ще бъде дълъг и щастлив.

Роки бе принуден да приеме, че вече не е център на внимание в дома. Кой е Роки ли?

Това е един едър и любвеобилен котарак, който обикваха всички, след като се запознаеха с него.

Един ден в семейството се появи бебе.

За изненада на стопаните си, Роки първи приветства новодошлия член на семейството.

– Виж, – извика Ирена на мъжа си.  – Само го подуши и легна до него, а ние се страхувахме, да не го одраска.

– Той е як котарак, – засмя се Румен, – никога не съм се съмнявал в него.

Скоро младите родители научиха ужасната новина.

– Състоянието на детето ви е лошо,- каза им лекарят. – Ще се наложи да му направим операция на сърцето.

– Та то е само на 12 седмици, – възкликна изненадано Ирена.

Въпреки притесненията операцията премина успешно и  Момчил оцеля.

Върна се у дома, но всеки миг можеше да се влоши състоянието му и за това беше под постоянен надзор на майка си и баща си, които се редуваха да го гледат.

Роки също не свали очи от „по-малкия си брат“. Лежеше до него и успокоително му мъркаше.

Малкото момченце протягаше ръка и докосваше с усмивка меката козина на четирикракия си приятел.
Роки протягаше лапа и леко и внимателни докосваше малкия.

Постепенно здравето на Момчил се подобри и той напълно оздравя.

Между котаракът и момчето се зароди нещо като дружба. Рока бе за него почти като ангел хранител.