Когато Антон беше млад, той пътуваше, изпратен от Захариев, собственик на много фабрики в открит товарен вагон и продаваше прежди за големи суми пари. Изпълняваше и други поръчки, с една дума Захариев му имаше голямо доверие.

Веднъж след една продажба, преброи наличните пари, които носеше в себе си и не можа да намери десет хиляди лева. Провери внимателно в преждата, после по джобовете, но парите бяха изчезнали.

Притесни се и едва не се разплака. Беше се объркал нацяло.

– Как ще обясня на Захариев за недостига? Ще ми повярва ли? – тези и подобни мисли го убиваха. – Ще ме сметне за крадец. Дори и да не ме даде на съд, ще ме изгони позорно като мошеник. Завинаги ще бъда заклеймен с позорно име, а сина ми и жена ми ще ги наричат „сина и жената на мошеника“.

Всичко това се рисуваше в още по-мрачни краски във въображението му. И той реши да сложи край на живота си.

По пътя Антон трябваше да премине през един мост, а зад реката се виждаше един малък манастир.

„Ще застана накрая на вагона и когато преминаваме реката, ще се хвърля във водата и ще се удавя“, – взе бързо решение младият мъж.

Вълнуваше се много. Непоносима тъга и ужас го обхванаха преди смъртта.

Докато беше в такова състояние с него се случи нещо непредвидено.

Антон изпадна в безсъзнание и видя пред себе си облечен в светещи дрехи старец. От него струеше любов и разбиране.

– Слава на Всевишния Бог, Антоне, – каза старецът. – Защо не се обърна за помощ към Божия Син Христос? Той помага на всеки. Не оставяй отчаянието да те съсипе.  Не се съгласявай да изпълниш желанието на дявола, като посегнеш на живота си. Парите, които търсиш, ти ги изпрати на една от фабриките, още вчера, но забрави да запишеш това в тефтера.

Когато дойде на себе си Антон лежеше пред вратите на манастира. Изправи се и прекрачи прага на светата обител и тогава  видя на една от стените изображението на стареца в цял ръст. Същият, който му бе говорил.

В душата на младия човек пламна неописуема благодарност, към Бога и този непознат старец, който го гледаше от иконата. Той осъзна, че към него бе проявена безкрайна милост.

Потокът от време е илюзия, малко е вероятно учени и философи да не се съгласят с това.

Причината за илюзорността е видима, ако спрете и се замислите, какво изобщо означава това „потокът от време“?

Когато казваме, че нещо тече като река, имаме предвид, че част от тази река в някакъв момент е на друго място спрямо момента в миналото. С други думи, тя се движи във времето.

Но времето не може да се движи във времето, времето си е време.

Много хора погрешно започват да вярват, че времето не тече, че няма време, че то не съществува. Това е глупост.

Времето съществува. Ние го измерваме с часовник. Часовникът не измерва потока от време, той измерват интервалите от време.

Естествено, има интервали от време между различните събития. Това са тези, които се измерват с часове, минути и секунди.

Въпреки юношеските си години Вълчо взе да търси отговори на много въпроси, които го вълнуваха. Ровеше се в книги и справочници, посещаваше различни сайтове, а след това дълго разсъждаваше над това, което бе открил.

Понякога излизаше по високите скали застрашително надвесили над селото, в което живееше, търсейки опора на своята непокорна мисъл.

Той имаше широки интереси. Вълнуващите го теми бяха от различен характер. Сред бележките, които си водеше, можеха да се открият някои учудващи занимания.

Например не малък бе интерес му към подреждането на музикалните инструменти в оркестъра. В скица бе отбелязал къде се поставят струнните, духовите и духовите инструменти, но много по-интересно разсъждение бе записано под тази подредба.

„Подобен ред трябва да има и в нашият обществено политически живот. Именно тогава ще има единство и хармоничност в симфонията на общението между хората.

Ако диригентът, ръководителят на страна, фирма, учреждение, не си е на мястото или няма добра акустика, се получава дисхармония.

Обществото се раздробява на партии, класи и сдружения и хората се наежват едни срещу други“.

Веднъж с приятеля си Асен разговаряха на тема: Как може да се преустрои нашият нерадостен живот?

– Трябва да използваме нови източници на енергия, – настояваше Асен.

– Сегашните имат ограничено въздействие, – не се съгласяваше Вълчо. – Те само загрозяват и тровят природата.

– Новите източници на енергия трябва да са непрекъснато възвръщаеми, – не се предаваше Асен, – като тоновете отпадъци, водата в реките, моретата и океаните, като вятърът , приливите и отливите.

– Но милиардите, вложени от корпорациите в нефтената промишленост, в газодобива, фармацията, уранодобова, …., – нервно повдигаше ръце Вълчо, – вадят от равновесие човечеството.

– Е, да – съгласи се Асен, – всичко това ни обрича на войни….

– И към самоунищожение, – допълни Вълчо. – Това води към хаос и взаимно изтребление.

Така растеше будният младеж, търсещ изход за загниващото общество, в което живееше. Идеи не липсваха, но ако нямаше подкрепа, тези и други подобни разсъждения ще потънат в примирилото се мнозинство.

От отдела за защита на животните в Мубай, Индия,, се получило съобщение за тайнствени бездомни кучета в син цвят.

Оказало се, че причина за този цвят на животните е местната река. В нея няколко предприятия изливат химичните си отпадъци.

Тази вода отдавна е забранена за използване от хора, но на бездомните кучета, за съжаление, това не може да се обясни.

Животните плуват в тази вода и я пият. Тези, които са били бели преди сега имат син отенък.

Предприемат се мерки, да се забрани на предприятията да изливат тази опасна химия в реката.

Ганчо наблюдаваше съсредоточено гнездото. То бе точно на електрическия стълб. Към съзерцанието се присъедини и бай Христо.

В гнездото две малки щъркелчета подаваха глави. Долетя от някъде единият от по-големите щъркели. Той носеше в клюна си сух клон. Положи го в гнездото и изщрака с клюна си.

– Интересни са?! – констатира бай Христо, като не откъсваше поглед от гнездото.

– Гледам ги и се чудя дали вече са преминали урока за разперване на крилата над гнездото, – каза като че ли на себе си Ганчо.

– Как да разперват криле? – попита бай Христо.

– Наблюдавал съм ги не един път, – усмихна се Ганчо. – Майката най-напред хваща щъркелчето за шията. Издига го над гнездото на два три метра и го пуска.

– Малкото няма ли да се пребие? – ококори очи бай Христо.

– При падането щъркелчето пърха с криле и плавно се спуска в гнездото, – каза Ганчо. – Щом бащата разширява гнездото, сигурно наближават тези уроци.

– Интересно, това никога не съм го наблюдавал, – поклати глава възрастния човек. – Виждал съм как прелитат до близкия покрив, но този полет над гнездото …. Дори не съм чувал за него.

– Преди да се научат да прехвръкват до близкия покрив, майка им ги учи да разперват криле над гнездото – уточни Ганчо.- Това е първият им урок.

– Интересно наблюдение си направил, – каза бай Христо.

Ганчо доволен от похвалата, продължи да разкрива резултатите от наблюденията си:

– В цялото село има около 15-20 гнезда. Това означава, че всяка пролет в село долитат 30-40 щъркела, а есента отлитат три пъти повече, – започна да пресмята Ганчо на глас.

– Цяло щъркелово нашествие, – засмя се бай Христо. – Навярно заради това, че тук има река, много храна, пък и хората не са лоши.

– Не е само това, – поклати глава Ганчо. – Надолу по реката има и други села. Там хората също не са лоши, но защо няма толкова щъркели?

– Интересно защо?

– Защото щъркелът усеща къде най-малко бие градушка и там си вие гнездото, – започна да обяснява Ганчо.- Тези птици вият гнездата си на открито. Представете си какво ще стане, ако над село започне опустошителна градушка. Яйцата им и малките им ще бъдат унищожени от ледените топчета. Не сте ли забелязали, че градоносните облаци ни заобикалят? Е, чукне малко, но слаба работа.

– Нима щъркелите имат карта на местата, където пада град и избягват там да вият гнезда? – усъмни се бай Христо.

– Така излиза, – заключи Ганчо.