Венко беше изпаднал в лошо положение, но вината си беше негова. Той не забеляза кога Пенко бе преместил фигура и взе топа му. Царицата му бе притисната от двата коня на противника му.

Венко губеше играта, но единствена му утеха бе, че макар това да им беше петата партия, на Пенко му трябваха 15 хода повече, отколкото на предните игри, за да го победи.

Невена, съпругата на Венко, долови отчаянието на съпруга си и реши малко да разсее напрежението натрупало се в стаята.

– Венко, – каза Невена, – неприятно ми е да го кажа, но макар че най-силната фигура в шаха е царицата, самата игра се основава на женомразка представа за борба. Погледни само,  целта е да поддържаш един безсилен цар, като се жертват пешките, без някой да се интересуваш за състоянието им.

– Ако бях цар, – засмя се Венко, – щях да убия царицата, без да ми мигне окото.

– А това ще го задържи ли на власт поне още няколко минути? – подсмихна се малко и Пенко.

Невена представляваше комбинация от категорично мнение, желязна воля, без никакво търпение. От друга страна бе много красива и обичаше Венко от цялото със сърце.

Пенко засили атаката си срещу царя на Венко, като придвижи офицера си много напред. Венко вдигна ръце и се предаде.

– Дори и да те побеждавам, – каза Пенко, – имаш едно предимство пред мен.

Венко го погледна със съмнение.

– Така е приятелю, – наведе глава Пенко, – имаш прекрасна съпруга, а аз съм все още сам.

Той спокойно можеше да го каже на приятеля си, защото Невена току що бе излязла от стаята.

– О, ти си много добър в пленяването на царици, – Венко потупа по рамото Пенко. – Какво чакаш, действай?!

Вратата се отвори с ужасно скърцане. Добрев за момент затвори очи и помоли Бог да му помогне.

Игнат стана от нара, скръсти ръце пред гърдите си и се изправи пред новодошлия:

– Кой ви изпраща? По чия поръка сте дошли? – попита Игнат.

– По волята на Бога, най-висшия авторитет на небето и земята, – каза смирено Добрев. – От негово име идвам да ви кажа, да престанете, докато не е станало много късно. Не се смесвайте с крадците, убийците и всякаква подобна паплач. Техните престъпления не са толкова опасни, колкото това, което сте замислили. Разпространявайки идеите си, все едно, ще подпалите бъчва с барут. Нима искате да вдигнете цялото общество във въздуха?

– Нямам такова намерение, – засмя се Игнат. – Аз обичам страната си. Но …… общество, което се е обърнало срещу правдата, не е ли осъдено на самоунищожение?

– Самият Бог е поставил, кой да властва над хората! – подчерта Добрев.

– Само като баща над децата си! – съгласи се донякъде Игнат. – Тази власт свършва, когато децата се научат сами да управляват. Власт извоювана чрез насилие и заграбване на чужди пълномощия с незаконни средства, трае само до тогава, докато властващите има достатъчна сила над подчинените. Истинската и законна власт има своите естествени граници.

– В Библията пише: „Всяка  власт идва от Бога“, – подхвърли като забележка Добрев.

– Наистина ли всяка власт идва от Бога? – Игнат постави под съмнение изказването на събеседника си. – Нима няма несправедлива власт? Всички ли, които са заграбили властта, са започнали да управляват с помощта на Бога? Ако това е така, това означавали, че властта на антихриста, ако някога бъде постигната, ще бъде законна? Всички набожни хора подобно на Павел са смятали, че властта произтича от Бога само, докато е справедлива.

Добрев изпита неволно уважение към Игнат. Разсъжденията му бяха задълбочени, не беше лишен и от идеи. Пред него стоеше човек, който вярваше в това, което говори. Добрев разбра, че този мъж не трябва да се унищожава, а да се спечели за Божието дело.

– Радвам се, че познавате Божието Слово, – започна внимателно Добрев. – Гордостта и високомерието ви насочват към неправилни разсъждения.

– Аз защитавам правилната страна, – подскочи Игнат. – Облягам се на разума си.

– Вие се задоволявате само с едно жалко отражение, – подчерта Добрев, – вместо да черпите от самия извор.

Игнат изрази недоумение, той очакваше разяснение от опонента си.

– Има Автор с когото изобщо не можете да се мерите, – започна спокойно Добрев. – Неговата Книга е много по-ценна от всички книги плод на вашия разум.

– И къде е тази книга? – невярващо разтвори ръце Игнат.

– Навсякъде, във всички страни на света, в Африка, Азия, Америка, Европа, … няма кътче от света, което да не е достигнала.

– Защо тогава нищо не знам за нея? – попита объркан Игнат.

– Вие не спирате да възхвалявате сетивата като източник на познанието, а затваряте собствените си очи пред истината, – Добрев хвана Игнат за рамото и го изтласка към малкото прозорче. – Хайде отворете си очите! Погледнете всичко навън, говоря ви за Книгата на Сътворението. Тя е дело на Светия Дух.

Навън се виждаха ливади и ниви, в далечината се синееха планини ……

– Вие и аз виждаме една и съща картина пред себе си, – каза Игнат, – само че вие го наричате сътворение, а аз природа. Искам да разкъсам мъглата от заблуди, догми и предразсъдъци, които ни пречат да прозрем явната истина.

Добрев поклати глава:

– Толкова сте близо до истината, а отказвате да я видите. Защо сте толкова упорит? Нима искате да станете сляп водач на стадото? Ако не можем да прочетем Книгата на Сътворението, причината е само една. Омърсили сме текста с нашите грехове, извратили сме разбирането за свободна воля, намесваме се в делата на Бога и им се противопоставяме. За това не сме в състояние да прочетем Писанието. Можем само да усещаме свещените думи, но ги виждаме като неясно очертания в безкрайното море на развалата. Нашата задача е да се върнем към истината за Сътворението и да очистим Светото Писание от обезобразяване, което са Му нанесли хората. Само така ще можем да прочетем Божието откровение. Дължим това на Господа и на собственото си спасение, за да влезем в Божието царство. Защото земният живот е бледо отражение на това, което ни очаква в небето.

– Говорите за небесния рай и живота след смъртта? – попита Игнат.

– Смъртта е врата към живота. Истинския живот започва едва, когато свалим от себе си тленната обвивка.

Игнат с презрение в очите възмутено каза:

– Кой ви дава правото да утешавате хората с отвъдното? Нима не виждате каква мизерия цари на тази земя?

– Съчувствам на ощетените и нещастните, – каза Добрев, – но в страданието има смисъл, то трябва да ни пречисти за вечния живот.

– Никога не съм се изправял срещу Бога, нито съм си мислил, че съм нещо повече от Него. Но нали Бог е дал ясно поръчение, да напълним земята и да я подчиним на себе си? Вместо да се надяваме на отвъдното, ние сме призвани да превърнем земята в небесна градина. Защо това да не стане с помощта на науката и опита придобит от хората преди нас? Не е ли по-добре да устроим живота си така, че да придобием най-голямото богатство?

– А кое е най-голямото богатство?

– Щастието, – отговори Игнат без да се колебае, – да се сложи край на нуждите и лишенията.

– Но ние сме дошли на земята да бъдем щастливи, подчинявайки се на Божията воля.

– Но тогава защо ни е дал стремеж към щастие?

– За да ни изпита. Да притежаваш всичко е проклятие много по-голямо от лишенията. Човек е много по-щастлив чрез онова, на което се надява, отколкото онова, което притежава.

– Това го твърдят хора, които притежават най-много, за да отнемат от другите това, от което не желаят да се лишат, – размаха ръце нервно Игнат.

– Елате и ни помогнете да изчистим Божието дело от петната на греха.

Игнат се разяри, присви очи, стисна зъби и изкрещя:

– Махайте се от тук! Напуснете веднага стаята!

Синът бил много непослушен. Довел майка си буквално до сълзи.

Майката се разплакала и започнала да се моли …..

Синът сложил ръка върху рамото ѝ и казал:

– Поплачи си, мамо. Навярно Святият Дух те докосва.

Ема бързо събираше багажа си в един голям куфар и постоянно поглеждаше часовника си. Предстоеше ѝ едно вълнуващо пътешествие, за което тя нямаше търпение.

В стаята влезе майка ѝ. Тя не знаеше с какво може да помогне на дъщеря си, за това стоеше мълчаливо край нея. Сърцето ѝ бе свито. Ема щеше да отсъства няколко месеца.

– Ще ми кажеш ли от кога знаеш, че Марин ми е брат? – Ема се обърна внезапно към майка си.

Какво можеше да ѝ каже тя? Въпроса беше доста болезнен за нея.

– Живееш дълго с един човек и смяташ, че го познаваш, както познаваш себе си, – заговори с болка Милка. – И изведнъж откриваш, че си прекарала живота си с мъж, който ти е толкова  далечен и странен за теб, сякаш никога не си говорила с него.

– Това не е отговор, – настойчиво я погледна Ема. – Искам да знам откога си разбрала всичко за Марин?

– Още от самото начало, – отговори с мъка майка ѝ. – Веднага след като пристигнахме в имението, той ми изневери с Гергана. Беше плах и несигурен, но една сутрин след закуска го видях да разговаря с нея. Смееше се и от време на време я галеше по косата. Не обърнах внимание на това, но скоро тя забременя и роди Марин.

Ема извади една дебела жилетка от скрина и се чудеше, дали да я прибави към претъпкания вече куфар.

– Щом си разбрала от самото начало, – попита Ема, – защо не го напусна?

– Аз го обичам, – отговори Милка без колебание – и още го обичам. Той ме е мамил и лъгал не веднъж, унижавал ме е десетки пъти, но дори и сега, след толкова години не мога да престана да го обичам. Винаги съм искала да бъда до него. Още от началото знаех, че е добър изобретател и исках да преживея с него успехите му.

Ема поклати невярващо глава.

– До сега съм си мислила, че сте съвършената двойка. Чувала съм го как говори пред хората за теб. Не веднъж е казвал, че без теб не би постигнал това, което е днес. Тогава и аз мечтаех за мъж, за който можех да допринеса толкова много …..

Милка погледна дъщеря си, усмихна се  и каза:

– В нашия брак имаше  и много хубави неща. Може би бяхме съвършената двойка, доколко това е било възможно. Баща ти беше силен човек и не би понесъл някой да мрънка и хленчи край него, за това през цялото време мълчах. Двадесет и пет години пренебрегвах раните, които ми нанасяше, ……. това не беше единствената му връзка, – Милка стискаше зъби пред дъщеря си, за да не се разплаче.

Ема седна на леглото и хвана ръката на майка си.

– Трябваше да ми разкажеш за това много по-рано, – въздъхна Ема. – Сега нещата щяха да бъдат съвсем други.

Ема погали майка си по косата неуверено, но с много любов и я попита:

– Какво ще правиш сега, мамо?

– Нищо, – каза Милка и с благодарност опря глава в рамото на дъщеря си. – Баща ти каза, че ще остане в столицата, както знаеш неговата работа много се разрастна там. Аз ще остана тук в имението. Никой няма да разбере, че сме разделени, поне няма да показвам, че това се е случило между нас.

– На твое място не бих приела така безропотно нещата, – войнствено надигна глава Ема.

– Какво друго ми остава? – въздъхна Милка. – Докато братята ти и сестрите ти пораснат, живота ще е поносим, но когато и те излетят от домашното огнище, ще се чувствам ужасно самотна.

Ема разбираше, че нещата са отишли твърде далече и не можеше да ги промени, но си обеща, че често ще навестява майка си и ще ѝ помага с каквото може.

 

Деян се бе изправил пред масата, размахваше ръце и въодушевено говореше:

– Искам да трогна душите на хората. Да ги накарам да плачат и да се смеят. Да ги раздрусам, за да се събудят.

– И това мислиш, че можеш да постигнеш само с писане на книги? – засмя се Румен, който наблюдаваше седнал изпълнението на приятеля си.

В живота на Деян имаше две страсти жените и литературата. Когато се посвещаваше на едната от тях, другата преставаше да съществува.

Безпаричието често беше негов спътник. То го преследваше като сянка. Но когато седнеше да пише или се срещаше с жена, всичко това изчезваше и той се чувстваше като безгрижен малък хлапак.

– Искам да покажа на хората как да обичат и страдат, – продължи тирадата си Деян, без да даде някакъв знак, че е чул забележката на Румен. – Искам да опиша величието и възвишеността им. Да им покажа как да рискуват живота си, участвайки в приключения.

– Какво знаеш ти за силата на чувствата, пороя на мислите, бурните усещания и чистотата на идеите? – не го остави намира Румен, като махна с ръка.

– Искам да прогоня мъглите, които се стелят в душите на хората, – като опиянен продължи Деян, – предразсъдъците и старите суеверия, всичко онова, което потиска духа им.

– Позволи им да мислят самостоятелно и да приемат онова, което им показва опита и разума, – отново се намеси Румен.

Огнян седеше на масата и скептично гледаше Деян. Струваше му се, че приятелят му е превъртял и малко прекалява в изхвърлянето си.

– От това ли ще живееш? – съчувствено положи тежката си ръка Огнян на рамото на Деян.

– От това, – възторжено го погледна Деян. – Преди всичко за това!