Петко с възторг оглеждаше от всякъде новото устройство, което получи от дядо си за рождения си ден.

– Не се стреми към материалните неща, по-добре изграждай характера си, – посъветва го баща му.

– Но обществото ни насърчава да преследваме дълга редица от материални притежания, – възрази Петко.

– Трупвай духовни награди, – насърчи го баща му.

– Днес всеки се е ангажирал да търси някакво съкровище, – важно поясни Петко.

– Само не материално богатство или обществено признание, – възпротиви се баща му.

– Че защо не? – повдигна рамене Петко. – Кой не иска да има повече или другите да го признаят?

– Търси Божите съкровища и ги направи крайъгълен камък в живота си, – настоя бащата.

Петко повдигна вежди, но нищо не каза.

– Толкова ли си погълнат от изискванията на ежедневието, че позволяваш светските съкровища да станат твой основен фокус? – възмути се бащата.

– И какво трябва да направя? – попита Петко.

– Промени ежедневния си списък със задачи, като на първо място поставиш общението с Бога, – отговори баща му. – Тъй като светът е измамен и опасен, обърни погледа си към Него. Нека връзката ти с Господа да бъде по-важна от популярността сред твоите връстници.

Пазарът бе пълен с хора. Продаваха мъже и жени за роби. Обикновена смяна на господарите.

Всеки хвалеше стоката си, като се надвикваше с останалите.

– Много е як. Върши всичко, което му поръчаш, – така възпълничък мъж представяше Матьо, доскорошен роб в неговото имение.

Така прехвалената стока, стоеше отпуснала рамене.

Мъжът с уморените си очи безцелно се взираха в далечината. През пепелявото му лице прозираше срам. Гордостта, че е човешко същество, се бе отдавна стопила.

Внезапно пред Матьо се появи мъж със нежни очи.

Изглежда той виждаше истинската стойност и потенциала на роба, който бе безразличен и незаинтересован от поредния купувач, но …

Матьо забеляза някаква искрица в очите на мъжа, който плати исканата цена за него и го отведе със себе си.

В дома си новият господар го облече разкошно и го нахрани изобилно.

С Матьо никой досега не се бе отнасял толкова човеколюбиво, за това той бе готов всичко да направи за него.

Досещате ли се кой е Матьо и новият му господар?

Това е всеки от нас, който бе роб на греха, но за който сега се открива нов по-добър живот с Христос, новият ни господар, Който плати цена за нашата свобода, като ни откупи със собствената си кръв.

Но това не е краят, а началото.

Христос ни освободи, не да правим каквото си искаме, според нашата правда, а да Му служим и чрез живота си да Го прославяме.

Жегата бе непоносима. От вън лъхаше горещ въздух.

Павлин и Стоян се бяха скрили под сянката на едно голямо дърво.

– Глупаците винаги говорят глупости, – заяви Павлин.

– А мъдрият преживява всичко със сърцето, – добави Стоян. – Так то става по-проницателно.

– Нали помниш баба Марга? – и Павлин описа с ръце дребната и слаба фигура на жената.

– Да, – потвърди Стоян, – мила и спокойна старица. Тя живееше само в нашето село. Никъде не ходеше.

– Но в замяна на това, – плесна с ръце Павлин, – тя познаваше света през призмата на селото и неговото ежедневие.

– Познаваше го доста задълбочено, а чрез него отсъждаше за света, – усмихна се Стоян.

– Тя обичаше хората, но не се доверяваше на човешката им природа, – поклати глава Павлин.

– Баба Марга бе мъдра жена, – отбеляза Стоян. – Нейната мъдрост идваше от придобития ѝ опит.

– Можеш да имаш опит, но трябва да знаеш как да се учиш от него, – повдигна рамене Павлин.

– Като се е учила от него, тя бе развила проницателност в сърцето си.

И двамата бяха убедени, че човек, който се учи от опита си, придобива проницателно сърце.

Мартин се усмихна и попита:

– Може ли нещо грозно да се трансформира в нещо зашеметяващо красиво?

Пламен изгледа приятеля си озадачен.

– Говоря съвсем сериозно, – продължи Мартин. – Разпъването на кръст беше наказание, запазено за най-злите врагове на държавата.

– Така са си го възприели, – повдигна рамене Пламен.

– Първо бе много евтино, – сви показалеца на лявата си ръка Мартин. – затворниците можеха да бъдат приковани към което и да е дърво и оставени да висят там, докато умрат. Второ, беше публично. Хората минаваха и гледаха. Подходящ начин да бъдат насърчени да не извършват подобни престъпления. Трето беше мъчително. Обезглавяването е мигновено, но жертвата на разпятие можеше да агонизира с дни.

– Е, да, – съгласи се Пламен. – това бе най-лошото наказание на римляните.

– Има ли по-лошо от това Бог да види наказанието на Сина Си, Който в този момент Той смяташе за най-големия грешник на всички времена? – попита Мартин. – Скъпоценното Му тяло беше пронизано от ужасните пирони, а тези рани ни носят изцеление.

Пламен замълча и само повдигна рамене.

– Смъртта на Исус е превърнала един инструмент за мъчение в символ на вдъхновение за нашите църкви, – въодушевено заяви Мартин. – Днес кръста поставяме на камбанариите и на олтарите. Той се е превърнал в красив символ.

Тодор бе навел глава и намотаваше парче конец около палеца си. Той не бе сам. С него бе приятелят му Теодор.

Внезапно Тодор вдигна глава и попита :

– Какво е смелост? Отсъствие на страх?

– По-скоро ангажимент да го преодолеем, – повдигна рамене Теодор. – Смелостта не означава, че не се страхуваш. Ти водиш борба и се изправяш срещу страха.

– Само като си помисля какво ме тревожи, – поклати глава Тодор, – веднага съм готов да побягна.

– Смелостта се изисква и трябва да бъде постоянна, – отсече Теодор.

– Поставяш страшни стандарти, – сбърчи нос Тодор. – Въз основа на опита ми, мога ли да очаквам нещо, което е непостижимо?

– Дай на човек цел, която го плаши и ако е лидер ще знае как да преодолее страха, – плесна с ръце Теодор.

– Ами ако се провали? – Тодор погледна скептично приятеля си.

– Какво мислиш за иновациите? – попита Тодор.

– Те изискват поемането на по-големи рискове и трябва да се награждават, – отговори Теодор.

– Да, но не всеки риск е добър.

– Човек трябва да бъде дисциплиниран. Агресивно може да се преследва само това, което има смисъл.

– Представи си, – махна с ръка Тодор, – ти даваш важна задача на някой друг и същевременно го контролираш…..

– Това е проява на страх, – прекъсна го бързо Теодор. – Ако си достатъчно смел, ще му дадеш той да води.

– Може да обърка нещата, – възпротиви се Тодор.

– Този твой страх, ще го подтисне и обезкуражи, – натърти Теодор.

Страхът си е страх, но той не е от Бога. Когато сме с Господа сме готови да извършим и невъзможното, защото Той е с нас.