Времето се стопли. Това насърчи група младежи да потеглят към планината.

Те не бяха много, но въодушевени от похода, споделяха свои мисли и разсъждения, хрумнали им по пътя.

– Време е да излезем от черупките си, – възкликна Пламен.

– Какво искаш да кажеш? – изгледа го учудено Делян.

– Мислех за пасивността си в обществото, – започна да обяснява Пламен.

– Пасивност в какво? – побърза да попита Тодор.

Пламен леко се усмихна и добави:

– Бог обича всички хора и иска да бъдем Неговият глас сред тях.

– За това Той ни учи речника на далечните земи, диалекта на обезсърчения съсед, език на самотното сърце и идиома на младия студент, – съгласи се Дечо.

– Бог екипира своите последователи, за да посещават различни култури и да докосват сърцата на хората там, – прибави Васко.

– Педесетница е показателен пример за това, – продължи с разсъжденията си Пламен. – Ако сме в Христос, Божият Дух ще говори чрез нас и ще ни разбират.

Самуил поклати глава, вдигна показалеца си нагоре и каза:

– Първо всеки трябва да открие кой е и каква работа му е възложена, и едва тогава да се потопи в нея.

Стефан, който до сега стоеше мълчаливо и само слушаше, внезапно повдигна глас:

– Удивително е какво се случва, когато излезем от черупките си?!

– Откриваме начина, по който най-добре можем да говорим и да се чувстваме свободни в това, – допълни Самуил.

– Тези действия са съпроводени с разбирането към кого изпитваме най-голямо състрадание, – повдигна рамене Васко.

Дълго говореха още по темата, но всички от групата бяха единодушни:

– Трябва да излезем от черупките си и да да бъдем Божия глас сред тези, които още не познават Господа.

Никола бе вдигнал ръце и арогантно настояваше:

– Ако добрите ми дела надделяват над лошите, Бог по някакъв начин е длъжен да ги приеме.

Крум само поклати глава и попита:

– Какво носят такива като теб вместо жертвата на олтара?

– Добри дела, морал или филантропия, какво друго? – повдигна рамене Никола. – Това малко ли е?

– Нали няма прощение на греха освен чрез проливането на кръв? – повдигна въпросително вежди Крум.

– Кръв та кръв, какво си се захванал за нея? – размаха възмутено ръце Никола.

– Много хора не искат да дойдат на мястото на жертвоприношението, Кръста на Исус Христос, – отбеляза Крум, – защото той ги изправя пред собствения им грях и ги осъжда. Напомня им, че небесната порта е затворена за грешниците.

– Ако спазваш определени правила …., – започна неуверено Никола.

– Човек не може да се оправдае чрез закона, – наблегна на думите си Крум.

– Тогава как? – присви очи Никола.

– Кръвта на Исус е достатъчна, за да прости всеки грях. Тя очиства съвестта ни от дела, които водят към смърт.

Мирослав клатеше недоволно глава:

– Предаваме Господа, а се наричаме християни.

– Как го предаваме? – сбърчи вежди Нено.

– Отдаваме сърцата си на пари и материални придобивки. Имаме егоистични стремежи. Всичко друго освен Него, – фучеше яростно Мирослав.

Това си бе така и Нено само вдигна безпомощно рамене.

– Предаваме Го, като прекарваме повече време в интернет, отколкото в молитва, – размахваше разгорещено ръце Мирослав. – Четем всичко друго, но не и Библията или ако я четем, вършим това формално, без да вникваме в нея.

Думите му се забиваха като големи гвоздеи в съзнанието на приятелят му.

– И аз не съм по-добър, – повиши тон Мирослав. – Върша същото и се окайвам.

– Може би трябва да изповядаме и отхвърлим това предателство, – съкрушено каза Нено.

– Бихме ли имали смелост, да Го молим да ни очисти от това? – с болка извика Мирослав.

– Какво ни пречи? Той не би ни отхвърлил, – Нено погледна окуражаващо отчаяния си приятел.

Мирослав разроши косата си с ръце. Той целият бе напрегнат.

– Можем да поискаме, да живеем живот в любов, честност и почтеност, – предложи Нено.

– А ще можем ли? – погледна го с укор Мирослав.

– Без Негова помощ никога, – отговори Нено.

– Да, с Господа можем, – въздъхна Мирослав.

Валеше. Всичко бе мокро и подгизнало. Борис и Богомил се бяха приютили в една изоставена беседка и се радваха, че вътре поне не капе.

Двамата щом се съберяха започваха да спорят и винаги намираха за какво.

– Лошо ли е да има контрол? – Борис подскачаше от крак на крак, спомняйки си, че скоро бяха говорили на тази тема и Богомил не бе на същото мнение.

– Не сме тъпи роботи, та някой да ни насочва и контролира, – настояваше на своето си Богомил.

– Виж, – размаха неспокойно ръце Борис, – контролът създава спокойствие, а ако няма такъв, се ражда страхът.

– И тогава какво правим? – наежи се Богомил. – Стремим се да контролираме всичко. Да, ама не можем.

Борис се чудеше какво да вметне като отговор, когато Богомил настървено продължи:

– Сигурността е жесток измамник. Човек може да натрупа много пари и да ги изгуби само за няколко часа. Ето Мирон фанатик е на темата здраве. Яде само ядки и зеленчуци, но е болен от рак. Забележи, най-стресираните хора са маниаци на контрола.

– Искаш да кажеш, че не можем да поемем контрола? – попита Борис , повдигайки рамене.

–Защото той не ни се полага, – натърти Богомил.

– И какво е разрешението според теб? – Борис погледна предизвикателно Богомил.

– Вместо да търсим пълен контрол, по-добре е да се откажем от него, – усмихна се Богомил.

Двете момчета дълго време се гледаха изпитателно.

Накрая Богомил заключи:

– Като не можем да управляваме нещата, да ги поверим на Бога.

Днес бе по-топло, почти пролетно време. Младежите решиха да го оползотворят, като се разходят из гората.

Много малко растения се бяха пробудили. Кукуряка бе надигнал зелената си глава. Крехка тревичка спираше множество погледи.

И на фона на тази пробуждаща се красота се разгоря дискусия за ревността.

– Ревността е жестока като гроба. Нейните проблясъци са огнени, – отбеляза Спас.

– Знаете ли коя е причината за ревността? – попита Мая.

Настана тягостно мълчание. Никой не искаше да се престраши да даде отговор. Дали, защото смяташе, че има много причини или отговорът му няма да е точен.

Мая ги огледа и простичко заяви:

– Причината за ревността е недоверие. И какъв е лека за това?

Този път тя не дочака отговор, а направо каза:

– Доверие.

– Така е, – съгласи се Божидар, – започне ли пламъкът на ревността, той обхваща цялото сърце.

– Това може да се отнесе и за завиждане на нечий успех или притежание, – намекна Добри.

– Няма значение точно от какъв род е ревността, – поклати глава Дарина. – Важното е да помолим Бог за по-голямо доверие, което ще помогне за гасенето на огъня.

Философа на групата Дамян започна малко от по-далече:

– Да предположим, че сте забелязали пламък в къщата си. Как бихте реагирали? Свивате рамене и си тръгвате …

– Да, да чакай да отминем, – обадиха се няколко гласа.

– Щяхте да го изгасите, – настървено продължи Дамян. – Защо? Защото знаете, оставен без надзор огънят поглъща всичко.

– Каквото и да си говорим, – обади се Христо, – не трябва да си играем с огъня.

И всички се съгласиха с него.