Няма разказ, от който да научим как точно е станало самото възкресение. Не знаем как е бил отвален камъка и по какъв начин е излязъл Исус от гроба.

Дали възкресението е станало мигновено или отнело часове, за да започнат телесните органи да функционират отново? Какво е било тялото на Спасителя?

Просто хората намериха гроба празен, а Живият не е могъл да остане сред мъртвите.

Бог действа в живота ни, дори когато не можем да видим това или не знаем как точно се случва.

Когато се усъмним, че ни е забравил, Той продължава да работи в нас.

Всичко, което не разбираме за Христовото възкресение, ни помага да вярваме в Божието дело в света.

Когато отидоха на гроба на Исус, жените очакваха да намерят мъртвото му тяло. Не се надяваха на чудо, но продължаваха вярно да служат на своя Учител.

Когато вярата им бе подновена, те изтичаха при останалите, за да им разкажат какво се е случило.

Дори, когато сме обезверени, можем да продължим пътя си с вяра, да служим на другите, да даваме щедро и така да прославяме Бога. Само така ще можем да преживеем чудесата, които Бог е приготвил за нас.

На излизане от църквата, след богослужението, Георги се запозна с една 95 годишна жена. Това запознанство прерасна в приятелство.

Младият мъж се надяваше с посещенията си в дома ѝ да направи дните ѝ по-радостни.

След три години тя почина. Тогава Георги осъзна какво се бе случило през тези три години и констатира:

– Имам още много неща да науча. През тези години, когато я посещавах, преди тя да си отиде, аз съм надценявал ролята си в живота на тази прекрасна жена.

Той разроши с ръка косата на главата си и продължи размишленията си:

– Всъщност тя ми даде много повече, отколкото аз на нея. Чувствах я много близка въпреки големите различия в годините, социалния статус и образованието. Това е един голям урок за мен. Въпреки всички различия ние можехме да бъдем приятели, да намираме общи теми за разговори.

Георги си спомняше как тази жена го посрещаше още на вратата, как се приближаваше на количката си с грейнала усмивка на лицето.

– Беше голямо удоволствие да слушам нейните разкази, – тъжно се усмихна младежът. – Те бяха изпълнени с богат духовен опит.

– Бог ни събра, – казваше тя. – Божия Дух е слязъл над нас.

Георги си спомняше нейните напътствия:

– Трябва не само да четем Библията, но и да я живеем.

– Знам, че сега тя е с Господа, – възторжено каза Георги.  – Но как да я почета най-добре? Може би трябва да разкажа на всички младежи онова, което тя е споделила с мен. А защо не?

Тя беше от хората, които помагаха на младите като Георги да се приближават към Бога и да бъдат верни на Словото Му.

Нека да обичаме другите така, както Бог ни обича..

Литературните произведение създадени в Африка за разлика от европейските са устни произведения. Красотата на изложението се използва за построяване на по-ефективен диалог със слушателите.

Най-старият жанра на устната литература в Африка е приказка за животните. Много често в тези творби се показва хитър герой (мошеник) роля, в която може да действа заек, костенурка, паяк. Особеността на африканските разкази за животни е, че те са в класическата форма и не съдържат никакви морализации.

Записването на устните произведение от Африка е започнало през колониалния период. Първите колекционери на местни легенди са станали пътешествениците и мисионерите от  XVII-XVIII век.

Благодарение на това били съхранени произведенията на народното творчество. Някои произведение са били съживени благодарение на обратния превод от европейските езици в езиците на народите, от които те са били записани.

Огромни форми на устната литература в Африка се явяват различните епоси.  Това са легендите „Silamaka и Pullori Woolli“ и „Mandingo Sundyata“ от Мали, „Легендата на Mvindo Nyanga“ от Централна Африка. Към епична поезия на X век се отнасят епическите поетични приказки на Судан.

Малко хора знаят, че Марк Твен пише стихове и разкази за деца. По-скоро той е известен като автор на остроумни отговори на читателите относно тяхното писане за излезли книги.

Писателят е известен с афоризма си, които красноречиво показват отношението му към работата:

„Нека бъдем благодарни на Адам, нашия благодетел. Отне ни „благословията“ за безделието и спечели за нас „проклятието“ на труда „.

Твен влиза в офиса си сутрин, след обилна закуска и там остава до 5 часа вечерта. След вечеря той чете, написаното на цялото семейство.

В неделя, не работи, а със своята съпруга и децата си, чете и прекарва деня някъде на сенчесто място в дома си. Независимо дали работи или не, Твен постоянно пушел.

Дядо Владо много обичаше внука си. Малкият на него бе кръстен. Когато момчето дойдеше при него, сърцето на старецът се разтапяше от гордост.

Винаги намираше думи, с които да поучи и настави внука си, за да знае как да постъпва в живота.

Днес денят бе хубав и двамата седяха на пейката пред вратата под черницата.

– Има хора, – каза дядо Владо, – които искат прошка, но в тях си оставя паметозлобието.

– Какво? – ококори очи внукът му.

– Сега ще ти обясня, – каза старецът, – но преди това ще ти разкажа една история. След като я чуеш, сам ще се досетиш какво имам предвид.

– Истинска история ли или приказка, – нетърпеливо се обади малкия Владко.

– Това се е случило с мен и …, но нека да започна отначало.

Старецът се загледа по пътя който криволичеше към планината и започна своя разказ:

– Изпълнявах различни работи. Един ден ми плати един майстор, мой съсед. Не знам какво се бе случило, но този човек започна да ме ругае пред всички и то когато ме нямаше там. Тогава се замислих: „Какво да правя? Как да му помогна?“

– А нима той е имал нужда от твоята помощ? – учудено попита внукът.

– Да, защото бях направил нещо, което вероятно го е огорчило и дори наранило, не знам, – вдигна рамене дядо Владо.

– А ти какво направи, дядо?

– Веднъж му отидох на гости. Когато ме видя той изтръпна, наежи се и почервеня целия. Мислеше си, че съм дошъл да му се карам, за това, че говори такива работи зад гърба ми.

– Дядо, този човек не те ли изгони веднага?

– Нямаше възможност, защото започнах спокойно да му говоря за градината му, да хваля богатата му реколта. Поговорихме си и за гостоприемството ….

– И просто така си седяхте, и разговаряхте? – усъмни се малкият Владко.

– Сърцето му се стопли, – засмя се дядо Владо. – От тогава не съм го чул да ме хули или да говори лошо за мен. Понякога идва и ми помага в работата.

– Много добре се е получило, – заключи внукът. – Във всяка ситуация трябва да се намира правилния подход, а не как каза онази дума?

– Непаметозлобие, – засмя се старецът и доволен от разсъжденията на малкия, потупа внука си по гърба.