Майката на Христина бе на осемдесет години. Тя падна в дома си. Счупи си таза и отиде в рехабилитационен център, за да се възстанови.

Това се случи една седмица след като съпругът ѝ почина в заведение за хора имащи проблеми с паметта.

Христина гледаше как майка ѝ, която имаше емфизем и периферна артериална болест, ставаше все по-слаба и изолирана.

Тя я питаше:

– Мамо, мога ли да ти помогна с нещо?

– Не, всичко мога да си правя сама. Нямам нужда от нищо.

След като майка ѝ отиде в рехабилитационния център, Христина влезе в дома ѝ и прегледа всички документи, които успя да намери.

– Пълна бъркотия. Напълно дезорганизирано. Сметки навсякъде, – мърмореше си недоволно Христина.

Като съвестна дъщеря, тя се зае сериозно да оправи нещата.

Прекрати поръчките на майка си за добавки против стареене. Анулира две застрахователни полици за гаранции на автомобили, по това време майка не шофираше. Прекрати годишен договор за инжекции на коляното с хиропрактор, защото той не бе нужен вече на старицата. Отхвърли исканията за дарения от десетки организациите.

Когато майка ѝ разбра какво е направила, побесня:

– Кой ти разрешава да се бъркаш в моите работи?

– Опитвах се да спася майка си, но станах човек, на когото тя не можеше да се довери. Станах нейн враг. Наистина се обърках, – въздишаше тежко Христина.

Един клиничен психолог и семеен терапевт ѝ каза:

– Справянето с по-възрастен родител, който упорито се съпротивлява на предложената помощ, не е лесно. Но решението не е да накарате по-възрастния човек да се почувства така, сякаш му се бъркате и поемате делата му. Това, което е необходимо е да го уважавате. Да имате съпричастност и признателност към автономията на възрастния човек.

И Христина се научи как да действа спрямо майка си.

– Не можеш да натискаш хора като майка ми и да се опитваш да поемеш контрол над нещата ѝ, – усмихваше се тя. – Научих се да не ѝ казвам, че греши, вместо това се обръщах към това, с което тя се гордееше, че знае.

Когато майка ѝ се разстройваше от нещо, Христина ѝ задаваше следния въпрос:

– Майко, през коя година се омъжи леля Сийка?

Или търсеше съвет от нея:

– Майко, не помня как се правят макарони. Колко сирене ти слагаше?

И майка ѝ забравяше от какво се е вълнувала.

Намалената мозъчна функция може да повлияе на проницателността и преценката на по-възрастния родител, както и на способността му да разбира рисковете на определени действия или ситуации, като същевременно това го прави подозрителен и готов да се отбранява.

Това обаче не означава, че трябва да се откажете от разговора с него.

Просто му дайте шанс да говори за това, което е важно за него. Позволете му да сподели чувствата и притесненията си.

Ако формулирате предложенията си като начин да помогнете на родителя си за постигне на цел, която те са споделили за важна, той е склонен да бъде много по-възприемчив към тях.

Недю бе често спохождан от мрачни мисли, които го изпълваха със страх.

– Ами ако един ден шефа и колегите ми разберат, че не съм квалифициран за тази работа, която върша? – потеше се той.

Честно казано, страховете му бяха напълно оправдани.

– Недю не върши никаква работа на мястото, което заема, – възмущаваше се мениджърът на фирмата. – Кого всъщност заблуждава?

Пред свои приятели Недю бе признал:

– Ужасен съм в работата си. Просто се чувствам напълно неадекватен. Само се въртя насам натам, нищо не върша. Чувствам се като измамник.

Шефът му твърдеше:

– Недю е голям неудачник. Той е един несполучлив избор за длъжността, която заема.

– Така е, – подкрепяше го главният инженер, – абсолютно неадекватен в работата си. – Всички останали в сградата знаят какво да правят, а той само се мята наоколо и имитира заетост. Просто е жалка гледка.

Днес шефът на фирмата покани Недю на разговор в края на работния ден.

– Страхувам се, че ще ме уволни, – сподели с някои от колегите си Недю, – но не съм измамник. Вярно е, че не успявам, но се старая ….

И той наистина бе уволнен.

Миро и Жоро се вглеждаха в натрупаното с облаци небе и се питаха, дали ще вали. А между другото водеха много „важен“ разговор.

– Ако духовният ти багаж бе видим, какво ли щеше да има в него? – попита Миро.

– Куфари от вина, издути от преяждания, раздувания и компромиси, – разпери ръце Жоро.

– Да носиш товар от вина, не е нещо ново. Толкова много го правят, – добави Миро. – Представи си хлапе, което съжалява за думите, които е казало на майка си….

– Вероятно ще съжалява за стореното, но не може да ги върне назад, – плесна с длан по крака си Жоро. – Така че тази вина си остава в него и го гнети.

Двамата замълчаха, като си спомняха за доста неща, в които се чувстваха виновни.

– И как се смъква този духовен багаж? – попита Жоро.

– Чрез пътя на правдата, – бързо отговори Миро.

– Къде е този път? – недоумяващо вдигна рамене Жоро.

– Това е тясна криволичеща пътека нагоре изкачваща се по стръмния хълм, – започна да обяснява Миро, – на който се намира кръст.

– И? – настойчиво извика Жоро.

– В основата му има много торби с грехове….

– Нищо не разбирам, – прекъсна го Жоро.

– Това е Голгота. Компостна купчина за вина. Искаш ли да оставиш там и своята?

– О, да! Би ми било по-леко, – усмихна се Жоро.

Магда имаше навика да се обажда на майка си поне три пъти в седмицата. Майка ѝ застаря и тя зачести обажданията си.

– Просто да разбера как е, – казваше като оправдание Магда.

Ана имаше и двама сина, които много по-рядко ѝ се обаждаха, но тя се радваше, когато чуеше гласа им, защото така разбираше как са децата ѝ.

– Защо не им се обаждаше ти? – питаха я комшиите и тези, които я познаваха.

– Не искам да им се натрапвам, – казваше тя. – Всеки си има свой живот и не желая да има се меся в работите, семействата и всичко, което вършат.

Понякога тези разговори бяха дълги. Съдържаха множество въпроси и отговори, но друг път бяха само поздрав за празник, рожден ден или някаква годишнина.

Ана се радваше на всяко обаждане и подчертаваше:

– Хубаво е да имаме връзка с децата си, но още по-добре е те да поддържат непрекъсната връзка с нашия Баща.

Тази връзка всеки от нас може да осъществява чрез молитва. За нея няма критерии колко продължителна трябва да бъде.

„Многото думи“ не се равняват автоматично на качествена молитва.

Основният акцент трябва да бъде върху поддържането на редовен контакт с нашия Отец, който знае нуждата ни, „преди ние да го помолим”.

Молитвата е добър и жизненоважен избор.

Димчо понякога бе наказван от майка си. Тя не му позволяваше да играе на компютърни игри, защото прекаляваше и губеше представа за времето.

Днес майка му отиде до магазина. Баща му бе починал миналата година.

Димчо седеше сам само четиридесет минути, но се чувстваше тъжен.

За това се обади на баба си, майката на баща му. Тя бе мила, добра старица и обичаше много внука си.

Димчо ѝ се оплака:

– Мама ме наказва много жестоко.

И отчаяно заплака.

Причината за обаждането и сълзите бе, че Димчо искаше повече внимание и любов.

– Сега седя сам. Мама отдавна излезе, още сутринта. Няма нищо за ядене, а аз съм гладен, – продължи с оплакванията си момчето. – Бабо, не плачи, мама сигурно ще ме нахрани като се върне. А и не мога да играя. Мама ми забрани и ми взе всичките играчки.

Старицата отсреща плачеше и продължаваше да слуша оплакванията на внука си:

– Мама иска да се омъжи. Чух, че каза това на съседката. Сигурно ще ме прати в някое сиропиталище. Мама не ме обича.

– Добре, Димчо, скоро ще дойда, – проплака бабата по телефона.

Скоро след това майка му дойде от магазина. Момчето бе приключило разговора.

То посрещна майка си радостно и се зарадва на лакомствата, които тя му донесе.

Димчо напълно забрави за разговора с баба си.

На другия ден старата жена пристигна с представител от социалните служби и човек от местната полиция.

Получи се голяма разправия. Започнаха разпити и проверки …

Накрая всички се разплакаха, а бабата се тюхкаше:

– И аз съм тръгнала да спасявам внука си. От какво? Да ме пита човек и аз не знам…..

Понякога сме недоволен, но трябва да знаем, че всяко оплакване води след себе си сериозни последствия.

Ако се нуждаете от утеха или насърчение, не е нужно да се оплаквате и да прекъсвате отношенията си с близките хора.

За това помислете добре, преди да почнете да мрънкате на някого.