Захари много ценеше работата на местния пощальон Тотю. За това той искаше да му достави радост.

– Ще му оставям по няколко шоколадови бонбони в пощенската кутия, – каза си той.

Но един ден Захари чу от Тотю:

– Понякога намирам шоколадови бонбони в пощенската кутия, за което съм ви много благодарен.

– Понякога? – учудено го изгледа Захари.

– Да, не винаги, – уточни пощальонът.

Оказа се, че катеричка краде лакомствата от пощенската кутия. Тя много ловко и бързо присвояваше вкусните трофеи.

Това Захари видя с помощта на видеокамера.

Той не можеше да обясни на катеричката, че не е хубаво да се краде, за това реши:

– Трябва да намеря друго място, където да слагам лакомствата за пощальона.

– Искаш ли да намалиш стреса в тези бурни години? – подскочи Стоян и погледна предизвикателно приятеля си.

– Че кой не иска? – повдигна рамене Весо.

– Ето ти едно просто решение, – плесна с ръце Стоян. – Опрости живота си.

– Лесно е да се каже, но опитай да го направиш, – сбърчи нос Весо. – Ние живеем в свят, където простотата е дефицит.

– Тогава сравни сложното си ежедневие с това на предците ти, – предложи Стоян.

– Ние имаме много иновационни техники, но наши свят е много по-сложен, – отбеляза Весо.

– Ако не поемеш контрол над времето и живота си, ще бъдеш затрупани от предизвикваща стрес приливна вълна на сложност, а това ограбва радостта и спокойствието ти, – отбеляза Стоян.

– Искаш да кажеш, – почеса се по главата Весо, – че ако опростя живота си, ще го подобря?

– От време на време се нуждаем от преоткриване на простотата, която е в Христос и в нашата вяра в Него, – наблегна Стоян.

– Истинския живот знае къде отива, кой е източника на сила … Тогава човек е свободен от бъркотии, случайности и припряност, – заключи Весо.

Тони отново бе готов до бърбори до безкрай и ако се налагаше дори да поспори. Сега бе напипал един наболял проблем и сподели:

– За съжаление, много хора умират много преди да поемат последния си дъх.

– Ходещи трупове? – усмихна се предизвикателно Симо.

– Говоря за тези, които не търсят цялата радост, цел и удоволствие, които животът има за тях.

– И какво трябва да си поставим за цел, никога да не остаряваме ли?- плесна с ръце Красимир.

– Нямам предвид стари в хронологичния смисъл. Имам предвид да остарея като отношение, – уточни Тони.

– Този вид стари хора обикновено имат няколко общи характеристики, – отбеляза Лечо.

– И кои са те? – малко скептично попита Симо.

– Първият е нарцисизмът. Такива казват: „Всичко е за мен“. Това е ултра-егоистично мислене, което всъщност заявява: „Заслужих правото си да бъда нещастен“.

– Факт е, че животът е дар. Каква привилегия е да го изживееш, – отчете Красимир.

– Нарцисизмът води до песимизъм. Това е човек, който се оплаква: „Нямам какво да допринеса. Миналото ми е безсмислено, а бъдещето ми е мрачно“, – продължи Лечо.

– Обзалагам се, че следващата ти характеристика, е фатализъм, – присви очи Тони.

– Позна, – изръкопляска Лечо. – Такъв човек живее със смъртта като дестинация. „Единственото нещо пред мен е гроб или урна. Песимистът не вижда нищо интересно или важно на хоризонта и няма чувство за цел.

– Ей, хора, Бог решава живота и смъртта, а не ние, – намеси се внезапно мълчаливеца на групата Таньо.

Всички останали го изгледаха предизвикателно, но никой не поиска да спори с него, защото не им се слушаха приказки за Бог.

Пламен вилнееше. Преживяното не му даваше мира. Той свиваше ръцете си в юмруци и замахваше във въздуха.
Стефан го гледаше със съчувствие. Попита го:

– Ако се опитваш да си върнеш на някого, мислиш ли че ще успееш да напреднеш?

– Когато са постъпили несправедливо с теб ….. , – Пламен не можа да довърши.

– В този случай слабата памет е най-добрият отговор. Това, от което се нуждаеш е едно добро забравяне.

– Как да забравя? – Пламен размаха юмруци във въздуха.

– Забелязал ли си някога как един бижутер показва най-добрите си диаманти? – попита Стефан.

Пламен вдигна рамене и получи следният отговор:

– Поставя ги върху фон от черно кадифе. Контрастът на бижутата върху тъмния фон прави техния блясък да изпъкне.

– Какво?! – недоумяваше Пламен.

– Болката, която чувстваш днес е болка, която може да се излекува. Има хора, които са преминали през тази болка, по-опитни и могат да помогнат на някого, който преминава през същата криза. Това, което е важно да запомниш е, че независимо от източника на болката, Бог може да те изцели.

– Щом може нека го направи, – Пламен вдигна ръце. – Аз няма да Му преча.

Стефан се усмихна и добави:

– Казват, че семейството ни носи най-големите радости в живота, но и най-дълбоките житейски скърби. Колко е трудно е за едно семейство да се сработи?!

– Е, да, – съгласи се Пламен. – Членовете на семейството знаят как да ни раздразнят. Те могат да ни лазят по нервите……

– Но аз съм разбрал едно, след всяко предизвикателство се появява възможност. И семейството ни предоставя най-голямата възможност да се научим как да обичаме все едно никога не сме били наранявани.

Мартина бе притеснена много в последно време. Малкият ѝ син претърпя две-три сложни операции. Имаше подобрение, но не напълно.

Един ден Мартина си каза:

– Ако си мисля само за болки, операции, проблеми …. ще полудея. Трябва по някакъв начин да отклоня тревожните си мисли от главата.

Баба Петра, нейната съседка, същото я бе посъветвала:

– Много се тревожиш. Не може така. По-добре се заеми с нещо друго.

Изведнъж на Мартина и просветна.

– Ще събера по запазените дрешки и обувки на децата тези, които не могат вече да носят и ще ги даря на дома отсреща, където събират дечица без родители.

Тя изпита радост и настроението ѝ се повиши.

Когато сподели идеята си с приятели, много я подкрепиха и започнаха да събират дрехи и обувки.

Домът за сираци бе затрупан с такива неща. Наложи се да споделят подаръците с други домове от страната.

Бог иска свободно и смирено да даваме. Когато Му се доверим да ни води, Той ще ни даде възможности да го направим.

Тогава можем да бъдем изненадани от радостта, която ще изпитаме в резултат на това.