Пролет е, а дъждът е едно от най-обичайните явления през този сезон. Той е изключително необходим за природата, но можем да го възприемем и като пречистващо средство за нас хората.

Таня и Боряна седяха в стаята и съжаляваха, че поради дъжда не могат да излязат навън.

Когато вали, на човек нищо друго не му остава, освен да размишлява и разсъждава. И двете момичета скоро се оказаха в подобен мисловен простор.

– Как мислиш, – попита Таня, – какво означава изразът: „Очите са огледало на човешката душа“?

– Знаеш ли, че в много изрази на иврит чрез очите се описва характера и личността на човека? – не отговори, а попита Боряна.

– Не, – призна си чистосърдечно Таня.

– Дори в химна на Израел очите се споменават по специален начин, – каза Боряна.

– Разкажи ми, – помоли я Таня, – каква роля играят „очите“ в еврейския език.

– В съвременния иврит много изрази са построени върху думата аин (עַיִן), или „око“, която символизира дух или характер, – отбеляза Боряна.

Таня бе затаила дъх и очакваше с нетърпение да чуе по-нататъшните обяснения на приятелката си.

– Така „аин това“ или „добро око“ означава „добър човек“. „Аин цапа“ или „тесни очи“, символизират алчен и зъл човек. А под „Бе-гова знаим“, т.е. „на нивото на очите“ се разбира, да разговаряш със някого на понятен за него език.

– Например, когато доктор описва ситуация с прости думи, без сложни медицински термини, – бързо съобрази Таня.

– В националният химн на Израел има един доста популярен ред: „Аин ле-Цийон цофия“ (עַיִן לְצִיּוֹן צוֹפִיָּה), т.е. „към Сион е отправен погледът ни“, – каза Боряна.

– Могат ли всички евреи , които живеят на хиляди километри от Израел, наистина да виждат Сион? – попита Таня.

–  Разбира се, че не, – засмя се Боряна. – Тази фраза символизира вековната преданост и стремеж на евреите, изразяваща се с обръщане на поглед към Ерусалим при молитва три пъти на ден.

Слънцето скоро проби облаците и двете приятелки с радост излязоха навън.

Слънцето печеше приятно. От обилните дъждове цветята сияеха в своята свежест. Усещаше се дъхът на пролетта. Птиците озвучаваха простора още рано сутринта със звучните си песни. Всичко се бе приготвило за празника – природа и людете.

Богослужението в малката църква бе свършило и хората усмихнати и въодушевени се готвеха да се пръснат по домовете си, където празникът щеше да приключи на отрупаните с ястия трапези.

– Победата на Христос над смъртта не е само духовна, – каза Камен, който заедно с приятели излезе от църквата, – но и физическа реалност.

– Какво имаш в предвид? – попита Стефан.

– Исус Христос наистина възкръсна с тяло, заради спасението на човеците, – започна да обяснява Камен. – С Неговото възкресение смъртта загуби своя необратим характер.

– И за тези, които са повярвали в Христос, – бързо допълни Калоян, – им се отваря вратата към Божието царство.

– Днес света прилича на онзи неразумен богаташ, които искаше да строи още хамбари, за да прибере богатата си реколта, – засмя се Явор.

– Комфорта, успехът, по-дългият живот на земята са станали основни ценности в човешкото ни битие, – съгласи се Петър.

– Колко често потопени в суматохата и безпокойството на ежедневието, – обади се Трифон, – не ни достига духовна бдителност, за да разпознаем преобразяващата сила на Божието присъствие в нашия живот.

– За това е Великден, – извика възторжено Камен. – На този ден самият въздух е пропит от несравнима радост, любовта и милостта на Бога се излива като водопад над всеки човек.

– Изпитвайки тържеството на този светъл празник, – каза Явор, – ние сме призвани не само на думи и но и на дела убедително да свидетелстваме за този велик дар, който хората са получили чрез Възкръсналия Господ Исус.

– Да подарим любов, да окажем внимание на близките си. Нека направим нещо за тези, които се нуждаят от помощ и утеха, – предложи Калоян.

– Точно тогава ще имаме благодарни сърца и ще се прославя повече Възкръсналият от гроба Спасител, – уточни Петър.

– Ние сме наследници на случилото се Възкресенско чудо, за това се наричаме синове и дъщери на Всевишния Бог, Който явява своята любов, загриженост и милост чрез нас на останалите, които още не са Го познали, – заключи Явор.

Николай правеше първите си стъпки в свещеническата си кариера.

Една вечер доста късно някой звънна на вратата му.

Когато Николай отвори, пред него стоеше красиво облечена жена. Явно тя отделяше голямо внимание на външния си вид. Всичко в нея бе строго, солидно, устойчиво и представително. В очите ѝ се четеше отчаяние и молба за помощ.

– С какво мога да ви помогна? – попита Николай.

– Скоро почина синът ми. Той бе единственото ми дете. Беше добър и отзивчив. Когато постъпи в университета, ни радваше със своите успехи. Носеше ни само радост. И изведнъж в живота ни настъпи скръб. Неочаквано заболяване и смърт. Всичките наши планове и мечти, рухнаха за една нощ.

Жената се разплака.

– Какво да правя? Как да продължа да живея с тази мъка? Защо Бог ме наказа?

Тя нищо не каза за Христос, нито за бъдещето възкресение на всеки повярвал в Него.

„За нея Бог и да съществува, – помисли си Николай, – Той е като някакъв абстрактен образ, Който е разработил нравствените норми, за реализацията на които е създадена Църквата“.

– Какво искате от мен обикновения енорийски свещеник? – попита Николай. – С какво мога да ви помогна?

Отговорът бе съвсем неочакван:

– Искам сина ми да се върне.

Какво можеше да ѝ отговори Николай, когато от него не очакваха утешение, а възкресение?

След десетина години Николай отново срещна тази жена. Но сега тя бе съвсем друга. Усмивка грееше на лицето ѝ, а в очите ѝ се четеше мир и спокойствие.

– Какво се е случило с вас? – попита я Николай. – Как загубихте скръбта и болката си?

– Много свещеници молих да възкресят моя син. Къде ли не ходих. Но прочетох цялото Евангелие до край и разбрах, че ние всички ще възкръснем и аз непременно ще срещна сина си. Христос победи смъртта. И това ме успокои.

Злото подучило Отчаянието:

– Иди при Радостта и я предизвикай така, че повече да не бъде щастлива, а после заедно ще ѝ се присмиваме.

– Да, тя не трябва да е толкова весела и доволна от всичко, – съгласило се Отчаянието.

След което отишло при Радостта и казало:

– Радост, хайде да започнем заедно да се отчайваме!

Радостта се усмихнала:

– Добре, само че имам едно условие. Ще се отчайваме заедно ако намериш повод за това, докато си в моя дом.

Отчаянието започнало да търси повод за униние. И не търсило дълго. Погледнало през прозореца и намерило, след което казало:

– Навън вали и е студено – и започнало да трепери, за да подкрепи думите си.

– Какво от това? – казала Радостта. – Дъждът е Божия милост, това означава, че ще има добре реколта.

– Да, но този дъжд вали вече втора седмица. Така че можем да останем и без реколта, – замърморило Отчаянието.

– Бог е милостив! – Радостта не остави да бъде подведена. – Той ще ни изпрати слънце. Няма да ни остави така и ще ни осигури храна. А ние трябва да бъдем още по-внимателни с това, което имаме.

– Какво толкова имаме? – с болка вдигна ръце Отчаянието. – Наоколо само бедност и нищета ….

– Това не е беда! – възкликна Радостта. – В студ и глад има бедност, но Бог скоро ще си спомни за нас!

– Ти какво само повтаряш: „Бог….. Бог“, – разсърди се Отчаянието. – За всяка болка и мъка нямаш ли друг отговор?

– Бог е тук – и Радостта посочила сърцето си, – а ако не ти хареса ето вратата.

Отчаянието разбрало, че не може нищо да направи, за това навело печално глава и напуснало дома на Радостта.

Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.