Методи наблюдаваше през прозореца как се стопява деня и настъпва нощта. Той разсъждаваше на глас:

– Земният просперитет има притегателна сила. Той се мъчи да ме отдалечи от Господа. Но може ли да се конкурира със събирането на небесни съкровища?

Методи си спомни днешния разговор с Климент.

На въпроса:

– Какво искаш да получиш в живота си?

Климент отговори:

– По-голяма пенсия, напредване в кариерата, за да получавам по-висока заплата, повече материални блага, ….

– Това прави ли те по-важен, по-щастлив? – попита го Методи.

О, да, – без съмнение отговори Климент.

Методи закрачи из стаята си и продължи разсъжденията си:

– Това е погрешно. Просперитетът привързва човека към света. Индивида чувства все едно е намерил своето място в него. Но всъщност той е намерил нарастваща репутация, увеличаващия се натиск от увлекателна и приятна работа, повишава се чувството му за значимост и той се изгражда в себе си усещане, че си е у дома.

Методи се усмихна:

– Каква голяма заблуда. Така можеш да пропуснеш дома приготвен за теб в Небето.

Той въздъхна, размаха ръце и възторжено заяви:

– Просперитетът в Христос не се измерва с богатство, успех или материална печалба. Пълнотата на живота, откриваме в интимната връзка с Исус. Какво всъщност означава просперитет в Божието царство?

Методи сериозно се замисли.

– Това означава мир, цел и радост, които светът не може да осигури, – отговори си той. – Трябва да имаме сърце, което прелива от благодарност, независимо от нашите обстоятелства.

Методи плесна с ръце:

– Когато се съгласуваме с Божията воля и даваме приоритет на Неговите пътища, ние изпитваме богатство, което надминава светското разбиране. Истинският просперитет е да живеем живот, вкоренен във вяра, любов и служба, като вярваме, че Бог ще посрещне нуждите ни, докато ходим с Него всеки ден. …. Силата на любовта просперира душите ни!

Методи бе въодушевен:

Нашите чувства влияят върху това, към което сме привлечени с нашите умове, воля и емоции. За това е добре да се съсредоточим върху Бога и тогава благодарно мислене измества нашата перспектива от това, което трябва да постигнем, към това как можем щедро да даваме. Щедростта произтича естествено от сърце, изпълнено с благодарност.

Нещо изтропа в коридора, но Методи не му обърна внимание и продължи да говори:

– Когато ние, като последователи на Исус, спираме да размишляваме върху безбройните Божи благословии – ежедневните провизии, дара на спасението, любовта, изляна върху нас – ние сме подтикнати да даваме. Благодарното сърце признава, че всичко идва от Бог, който осигурява изобилно. Този начин на мислене измества фокуса от „какво имам“ към „какво мога да споделя“.

Сърцето му преливаше от радост:

. Докато изпитваме Божията вярност, ние сме вдъхновени да бъдем верни настойници на Неговите дарове. Щедростта, която произтича от нашата благодарност, не е свързана с богатство или ресурси; Това е изливане на благодарност, отговор на пищната благодат, която Бог дава толкова щедро.

Лицето на Методи сияеше.

Бог ни призовава да Му служите с радост.

Всичко, което имаме, е дар от Неговата ръка.

Ще намерим радост, когато разпознаете Господ като източник на вашите благословии. Използвайте своето влияние и ресурси, за да благославяте другите и да развивате Божието царство.

Служенето с радостно сърце отразява нашата благодарност за Неговата доброта.

Нека вашият просперитет бъде инструмент за издигане на Исус, носейки надежда и насърчение на хората около вас.

Правейки това, вие ще изпитате истинска, трайна радост.

Привлекателната сила на просперитета се прекъсва чрез щедро служене на Бог.

Данчо сподели:

– Израснах с мисълта, че греха идва от изкушението. Всеки един ден ходя на работа и тогава изкушението ще е там: красиво момиче ще мине покрай мен, приятел ще каже мръсна шега, копие от теста за следващата седмица ще попадне в ръцете ми.

– И какво правиш тогава? – започна пламенно Огнян. – Просто казваш „не“ или бягаш от него. Поражението води до грях.

– Проблема не е в изкушението, – заяви Васко.

– А в какво? – в един глас казаха Огнян и Данчо.

– Истинският проблем е в сърцето, където са нашите желания, – поясни Васко.

– Е, да, – съгласи се Данчо, – не можеш да се изкушиш да направиш нещо, което никога до сега не си желал.

– Така е, – съгласи се и Огнян, – желанието води до изкушение. – Не могат да те изкушат да ядеш риба или гъби, ако не ги обичаш да ги консумираш.

– Ако знаеш, че нещо е неприятно или вредно за теб,- засмя се Данчо, – изкушението изобщо няма да успее.

– Всичко, което изкушението може да направи, – поде инициативата Васко, – е да покаже възможността за изпълнение на съществуващите желания. Помисли за познатата примамка, която предлага изкусителят: „Знаеш, че го искаш“. Изкушението задържа обекта на нашето желание и се стреми да го направи още по-желан. Само когато гледаме какво искаме, а не на това, което правим, ще се доближим до мястото, където наистина се води битката за греха.

– Как се извършва промяната? По-точно как се трансформират желанията на сърцето ни? – попита Данчо.

Васко побърза да отговори:

– Единственият начин сърцето да бъде променено е чрез Словото. Наслади се на Исус и Той ще промени сърцето ти. Запомнете, само Бог може да извърши тази промяна.

Светослав обясняваше на приятеля си Кирил:

– Когато нашият любящ Бог принесе Своя единствен Син като жертва, за да отмени нашите грехове, това беше най-великият израз на Неговата любов към теб и мен.

– А каква любов проявяваме ние? Проваляме се във взаимоотношенията си с брачните партньори, деца, родители, приятели и колеги, – тъжно поклати глава Кирил.

– Това е така, – започна да обяснява Светослав, – защото в неуспеха си да даваме любов на другите, ние сме загубили бракове, приятели, работа и най-вече самообладанието си.

– Защо любовта ни изчезва, изтънява и изсъхва? – попита Кирил. – И това се случва, когато имаме болезнени преживявания.

– Искаш да кажеш, че сме се затворили емоционално?

Кирил само поклати глава в знак на съгласие.

– За да може любовта да бъде трайна и да не се проваля, ние трябва да имаме източник на съвършена любов, от който да черпим, който да е по-голям от нашите собствени способности, чувства и емоции, – обяви тържествено Светослав. – Ако Бог е любов, ще Му свърши ли някога любовта? Има ли граница за любовта Му?

– Не, – отговори категорично Кирил.

А Светослав продължи:

– Ако сме свързани с този безкраен Източник и поради величината на Неговата любов към нас, никога не би трябвало да има момент, в който да не сме в състояние да предложим любов на другите.

– И въпреки всичко ние се проваляме, – усмихна се скептично Кирил.

– За щастие, когато се обърнем към Него, – плесна с ръце Светослав, – Бог надделява над всичките ни неуспехи със Своята щедра благодат и милост, предлагайки ни да продължим напред, придържайки се към истината, че Той ни нарича Свои. Нашата слабост е Неговата най-голяма сила.

– Опитвайки се да обичаме другите, може да правим една крачка напред и две назад, – свъси вежди Кирил.

– Когато продължаваме да правим място за Господа и пребъдваме в Неговата неизчерпаема любов, нашият отговор към другите ще бъде винаги да обичаме, да им служим, да даваме всичко от себе си. Способността ни да обичаме никога няма да бъде изчерпана, защото любовта не е просто чувство или емоция. Бог е любов. Той е с нас и ни дава сила от Своята велика любов да обичаме другите отвъд това, което смятаме, че е възможно.

Кирил недоверчиво повдигна рамене, а Светослав бе упорит и не отстъпваше своите позиции:

– Нашата любов към другите е нашият признателен отговор на любовта, която Бог първи показа към нас.

Дико завиждаше на другите за красивите им тела, банковите сметки, връзките , които имаха в обществото и многото неща, които притежаваха.

Това той пазеше в тайна, защото много го смущаваше.

С други думи Дико желаеше да живее нечий чужд живот.

Той не се радваше на това, което имаха околните, а плачеше:

– Защо Пепо има такава хубава кола, а аз нямам? Ето Петрана успя и се нареди на хубава работа, а аз пак увиснах. Ех да имах мускулите на Чори, чудеса щях да направя. …..

Това го изяждаше физически и духовно.

Приятели му казваха:

– Ти си прекрасен човек.

– Защо ти е нужно да бъдеш като този или онзи?

– Живей своя си живот.

Но той така бе обсебен от завистта и не искаше да чуе.

Повечето го съжаляваха, но Дико остана сляп и за това.

Един ден Стоян го посъветва:

– Ако вярваш в Евангелието, ще осъзнаеш това, което имаш в Христос и ще бъдеш освободен от робството на завистта.

– Какво робство? – възкликна Дико. – Дай ми парите на Станимир, колата на Пешо, домът на Екатерина, телосложението на Димо, …

Той изброява още много неща, които искаше да има, а накрая заключи:

– Тогава ела да видиш какъв прекрасен живот ще живея.

Бе 13 септември 1501 г. Микеланджело Буонароти си плю на ръцете, взе чука и длетото, приближи се до огромния мраморен блок и започна да премахва всичко ненужно от него.

Минаха две години и четири месеца. Водеше се голяма борба между човека и камъка.

Най-накрая през януари 1504 г.скулпторът представи своето творение на света.

Безформеният мраморен блок бе придобил образа на древния библейски цар Давид.

Цялата градска управа дойде да приеме работата му. Техният ръководител Пиеро Содерини бе не само покровител на изкуствата и талантите, но беше и основният клиент на статуята на Давид.

След като видя пет метровия шедьовър на Микеланджело Содерини реши да се покаже като голям специалист.

По това време във всички държави основният клиент трябва да намери поне един недостатък на изпълнителя.

И въпреки, че това си беше шедьовър, той бе намерен.

С внушително си излъчване на тънък познавач синьор Содерини заяви:

– Носът на Давид … е твърде голям …

Обикновено всички изпълнители започват да спорят, че работата отговаря на всички норми и стандарти, но не и Микеланджело.

Скулпторът дори не се възмути.

Той мълчаливо постави стълбата до статуята, взе инструмента в едната си ръка, а с другата почти незабележимо грабна шепа малки парчета и мраморен прах от подножието на своя колос.

Изкачвайки се по стълбите, скулпторът започна да имитира енергична дейност.

Удряше длетото с чука толкова ревностно, че мраморният прах и парчета се разнасяха на всички посоки, дори някой се изсипаха върху приемната комисия.

Всъщност Микеланджело умело имитираше ударите и ловко разпръснати фрагментите.

Носът на Дейвид не бе променен.

След няколко минути представлението приключи.

Скулпторът слезе и почтително попита:

– Така добре ли е? Харесвате ли промените?

Пиеро Содерини отговори снизходително:

– Сега е съвсем друго. Статуята стана по-красива.