В Красноярск на улица Тотмина се е появил светофар, работещ на слънчеви батерии и вятърен генератор.

През юли в този град 88 светофара били прекъсвали работата си. 14 от тях поради техническа неизправност. В останалите случаи – поради планови ремонти и аварийни изключвания на тока.

Новият вид светофар автоматично превключва на алтернативен източник на енергия от традиционен режим на работа и обратно.

При изключване на тока, светофара може да работи безпроблемно четири часа.

Според предварителните тестове, се оказало, че слънчевите панели са много по ефективни от вятърния генератор. Причината е, че повечето от сградите са на доста близко разстояние и вятърът трудно си пробива път между тях.

Психолозите провели следният експеримент.

На доброволци дали списък с 20 продукта и ги накарали да ги потърсят в супермаркетите.

При първия опит участниците в експеримента трябвало да изпълняват задачата без да говорят, а при втория им разрешили да си повтарят имената на продуктите.

При втория опит доброволците намерили по-бързо продуктите.

Оказало се, че при произнасяне на имената, паметта се пришпорва и кара хората визуално да си представят резултатите от действията си. Това работи само тогава, когато човек ясно си представя, какво иска и знае как да го постигне.

Ако вие не знаете как изглежда предмета, които търсите или нямате представа, как да изпълните дадено действие, мозъкът ви ще получава противоречиви команди. По този начин вие само забавяте работата му.

От друга страна, ако вие знаете, че банана е жълт и продълговат, когато повтаряте на себе си „банан“, вие активирате в мозъка даденото визуално изображение и ще намерите плода по-бързо.

Не за първи път семейство Ганеви оставаха без пари. Дори хляб нямаше с какво да си купят. Жана отиде на работа без закуска. Тя бе подтисната и разтревожена. По пътя си мислеше, от кого да вземе малко пари на назаем.

Със същата тревога и мъка в къщи останаха съпруга ѝ и двамата ѝ сина. Тримата мъже мълчаливо обмисляха, какво да направят, за да се преборят с глада.

По-големият от синовете Светозар имаше на другия ден изпит. Той учеше задочно право, затова се опита да забрави глада и отиде в стаята да чете. Бащата Христо и по-малкия син Цанко останаха с наведени глави в хола. И двамата бяха посърнали.

По едно време Цанко стана и пусна телевизора. На екрана се преследваха коли, гърмежи и пукотевици,  на земята хора облени в кръв, поредният екшън.

– Това интересно ли ти е ? – попита Христо.

– Какво да правя? Стомахът ми къркори, ще полудея….., – запротестира Цанко.

– Поразкарай се из квартала, може и да се окаже някоя, макар и временна, работа, – бащата се опита да насочи сина си към по-полезна дейност.

– Скапан живот, – изруга Цанко. – Татко, идва ми да ……

– Ще преживеем и това някак си, имали сме и по-тежки случаи, – каза умиротворително Христо. – Ще отида в кухнята. От това, което е останало ще опитам да приготвя нещо.

Хладилникът беше празен. На масата имаше малко парче зеле, три домата, две чушки и пера от праз, В паничка бяха сложени четири сварени картофа.

Христо огледа това богатство и реши да направи от него салата. Всеки от продуктите надроби на ситно, поръси всичкото със сол и от празната бутилка олио изцеди две три капки. С две вилици обърка всичко. Гребна малко отгоре и опита, стори му се вкусно.

Зарадва се и повика синовете си:

– Хайде, идвайте да ядем!

Всеки от тримата въоръжен с вилица, седна на масата. Гребяха бързо и мълниеносно ометоха „нещото“ в голямата купа.

Христо погледна към Светозар, знаеше, че големият му син все намира кусури на всичко и го попита:

– Е, Светльо, признаваш ли ме за готвач?

– Буламача ти не беше лош, – засмя се Светозар.

– Браво, татко, – похвали го Цанко, – беше чудесно. Много бе вкусно.

Изведнъж и тримата избухнаха в смях…..

Голяма грижа за Петрана и Васил бе съдбата на по-малкия им син Желязко. Повече от две години беше без работа. Все не можеше да си намери мястото в живота. Желязко бе чувствителен и нежен по природа, но дали заради несполуките или неудачите му беше доста груб в общуването си с хората.

Живко осъзнаваше цялата трагичност и жестокост на обстановката, сиромашията и бедността, отчаяната битка за оцеляване, за това предприемаше какви ли не комбинации, от груба, непосилна физическа работа до поправка и продажба на стари, износени коли втора употреба, което правеше с приятеля си Наско.

Всички тези работи бяха свързани с много неизвестни, но когато имаше макар и слаб успех, нямаше по-щастлив от него. Щом влезеше при родителите си, ще се усмихне, ще извади малко пари и ще каже:

– Изкарах малко, купете нещо за ядене…..

Понякога пазаруваше сам и донасяше найлонова торбичка, подаваше я на майка си и казваше:

– Сготви нещо вкусно от това, защото съм гладен като вълк.

За съжаление тези мигове бяха много редки. Понякога не му плащаха и го разиграваха и целия му труд отиваше напразно. Всичко това сгъстяваше болката и мъката в ежедневието.

След всяко поредно „неплащане“ Живко се връщаше омърлушен в къщи, сновеше от стая в стая и мълчеше.

Родителите му загрижено го питаха:

– Какво се е случило?

Той нервно отговаряше:

– И да ви кажа, с това няма да се променят нещата … не можете да ми помогнете …

– Откажи се от тези коли, щом те лъжат и не ти плащат според уговореното, – съветваше го баща му.

Живко махаше с ръка и казваше:

– Ще се оправя, не ми се бъркайте! Не съм малък.

Понякога в дома им го търсиха непознати. Те имаха подозрителна външност, лицата им не вещаеха нищо хубаво. Живко ги посрещаше на врата, обличаше се бързо и тръгваше с тях.

Родителите му оставаха разтревожени и стояха нащрек, докато се прибере.

Един път, когато се прибра много късно вечерта майка му каза

– Не издържаме, Желязко. Така повече не може да продължава ….

– Какво правиш? Къде ходиш? Майка ти и аз ще се поболеем от притеснение и безпокойство, – добави баща му.

Обстановката се нажежи, искрата пламна, Желязко не издържа и се разкрещя на родителите си:

– Оставете ме намира! Да не мислите, че ми е лесно! В това напрежение съм толкова объркан и разтревожен. Мислите ли, че в такъв напрегнат и объркан живот няма и аз да се разболея, някой рак да хвана ……

Тримата стояха безпомощни и омърлушени, а Желязко се чувстваше двойно по-виновен, защото изпусна нервите си и се разкрещя на родителите си.

Това е съдбата на много младежи в България, които си блъскат главите и не намират изход от положението. Някои успяват да заминат в чужбина, но не всички успяват и там ….

Американска художничка създава необичайни картини с помощта на въглищен прах и собствените си пръсти.

Джудит Ена Браун рисува вече тридесет години. Своите картини, рисувани с въглищен прах, тя нарича „свирене“.

Всяка нейна нова работа е по-голяма и сложна. Огромна роля в тях играят  сложността на модели.
Основният принцип на графичните работи на Браун е перфектната двустранна симетрия на изображението, постигната чрез едновременно рисуване с две ръце.

За създаване на всеки фрагмент има ограничени, но послушни инструменти: хартия, въглищен прах и петте пръста на двете си ръце.

Своите произведения Браун описва като абстракция, където „свободата е затворена в здрава рамка, но кристализира с помощта на симетрията.

Кристалната структура на изображението се явява като метафора, която се отнася до физическите свойства на графит, които подчинявайки се на силата на натиска и мощта на огъня, може да се превърне в диамант“.