Въпреки, че през този ден  се радваше на ласкавото прощаване със слънцето, златните листа и добро настроение, Ники от сърце мразеше 15 септември.

И не защото е необходимо да става по-рано, когато е необходимо, той можеше да е събуди призори, дори много по-рано. Не и защото започваше традиционната, еднообразна учебна година. На Ники винаги му бе интересно и забавно да научава нови неща, но само ако виждаше полза в тях.

Работата бе в друго.

На въпроса на майка си:

– Няма ли най-сетне да се стегнеш и да започнеш сериозно да учиш?

Ники излагаше своите аргументи относно „нерадостното“ учене:

– Там ме учат неща, които не са ми полезни за живота. Карат ме да зубря и ме тъпчат със знания, от които и даром не се нуждая. Това е като да подарят малък велосипед на три колела на подрастващ. Той не ти е нужен, но не трябва и да го изхвърляш.

– И към какви други знания ще се насочиш? – с голяма доза ирония го попита баща му.

– Бих искал, израствайки да уча не това, което ми задават, а това към , което се стреми душата ми. В училище ми налагат не дисциплина, а тъпа покорност на по-големите.

– По-добре се учи и бъди като всички, – посъветва го майка му.

– Не разбирате ли, че оценките не са най-главното нещо? – възмути се Ники. – Важно е какво умееш в живота.

– Ако завършиш с добра диплома училище, ще постъпиш в по-добър ВУЗ, а след това ще си намериш и по-престижна работа, – каза баща му.

– На която ще се изгърбвам до пенсия, – продължи Ники мисълта на баща си, – а след това с почести ще ме изритат с пожелание: „Старей и укрепвай в здраве!“ Оставайки с една пенсия, половината от която отива за хапчета, а другата в помощ за децата и внуците, които нямат никакви планове за живота, защото отиват наникъде ….

– Тогава какво предлагаш, умнико? – строго го погледна баща му.

– Виж в живота всичко е на обратно? – подчерта важно Ники. – Грешиш, но тези грешки са твоя най-добър учител. Ако не умееш да правиш грешки, няма да се научиш на нищо. Животът те препъва, млати и измъчва, докато не почерпиш знание от грешките си.

Когато видя угрижените физиономии на родителите си Ники смирено каза:

– Простете ми, съвсем не исках да ви развалям настроението. Винаги съм се стремял да бъда себе си.

Баща му въздъхна и вече по-спокойно каза:

– Знанието е сила. Бъди силен, придобивай необходимите знания, които ще променят живота ти към по-добро. Ти трябва да бъдеш силен, иначе за какво ще ти е всичкото това училище и знанията, които ти се преподават там?

Ники мечтаеше да е силен физически и да помъдрява все повече от ден на ден.

– Развивай се, – каза насърчително баща му. – Живей така, че да те запомнят с добро …

За Ники тези думи звучаха тържествено, но безсъдържателно. Та нали той бе умник, ще се справи с живота.

„Какво разбират родителите от истинско обучение, необходими знания, компетентност….?“

Джоузеф Търнър е известен британски художник, майстор на романтичните пейзажи, акварелист и гравьор. Със своя стил той вдъхновил първите френски импресионисти.

Търнър рисувал по съвсем необичаен и оригинален начин. Светлината, движението на въздуха, снегът, облаците и мъглата са получили в неговите картини значителна роля. Те са важни участници в сюжета и често стесняват хората и другите важни обекти, като ги избутва на втори план.

Ранната работа на Търнар „Снежна буря. Ханибал, преминаващ Алпите“, може да претендира за отправна точка, където изображението на пространството заема повече място и внимание, отколкото самия човек.

За сюжет на работата е послужил историческият преход на Ханибал през Алпите, който е станал през 218 г. до н.е.

Сравнявайки датата на създаването на картината – 1812 г., времето, когато името на Наполеон е било на устните на цяла Европа, имам чувството, че между запечатаното събитието и руската кампания на френския командир има пряка връзка. Наистина , снежната буря е един от символите на поражението на френската армия.

Идеята на картината е възникнала две години преди войната. Джоузеф Търнър е наблюдавал снежна буря в едно от именията на свой приятел. Той нарисувал снежната виелица на пощенски плик и обещал, след две години всички да видят снежната фъртуна на картината „Снежна буря. Ханибал, преминаващ Алпите“.

Така изкуството се сплита с историята понякога, даже без съзнателния замисъл на художника.

Филип зави зад ъгъла и заби колата в автомобил със подемен механизъм. Той мигновено удари спирачките, но тези, които пътуваха в колата с него започнаха да крещят:

– Автобус идва зад нас! Ще ни удари!….

Филип се обърна към тях и слушаше обясненията им. След това видя автобуса, който се вряза в колата му. Заедно с другите в колата той не притиснат към автомобила, в който се бе блъснал.

На Филип му се струваше, че всичко става прекалено бавно, освен собствените му движения, които бяха с обичайната си скорост.

Той изобщо не можеше да разбере как може да стане това. Да чува какво му говорят другите в колата, да забележи как автобусът се врязва в тях и същевременно да види как се блъска в другия автомобил.

Това единствено може да се определи, като забавяне на времето.

Някои учени предполагат, че когато сме изправени пред опасност, освобождаването на стреса, може да ускори мисловните процеси на човека, а света около него започва да се движи много по-бавно.

Една от причините, за да се получи така е, че нашата система, която отговаря за определени движения, има собствен секундомер, който записва колко бързо се придвижват нещата в полезрението ни. И когато работата му е нарушена, заради увреждане на мозъка, светът наоколо замира.

Компанията Дисни реши да представи в Русия сериала „Мечо пух“. Сътрудниците на компанията започнаха да подбират актьори за озвучаване между месните артисти.

Всичко бе много строго. Всеки глас се одобряваше в главната квартира. След това се правеше запис в присъствието на американското началство.

Подбраха нужните хора, утвърдиха ги и всичко тръгна много добре.

Идващите на озвучаването бяха много сериозни, в черни костюми със златен Мики Маус на реверите…

Изведнъж кастинг директорът забеляза, че актьорът, който трябваше да озвучи Заекът го няма.

– Къде е Иванов? Трябва да започваме озвучаването.

– Напил се е, – казаха колегите му.

– Кога ще изтрезнее?

– Скоро няма да е …

– И какво ще правим сега?

– Няма време, дайте да потърсим бързо някой друг, който да го замести, – бързо реши операторът.

– А какво ще кажат американските колеги?

– Важно е да се свърши работата, след това ще се изясняваме.

Бързо откриха подходящия човек. Озвучаването премина идеално. Всички останаха доволни.

Когато приключиха със всичко, хората от компанията Дисни извикаха кастинг директора, за да му благодарят. Тогава го попитаха:

– Кажете, Заекът не бе този актьор, който бе избран в началото?

Директорът се поколеба, но накрая призна:

– Да, не беше първоначално избрания.

– А какво се е случило с него, – позаинтересуваха се хората от Дисни.

– Навярно ще ме разберете, изведнъж му стана не добре, – директорът се опита да потули нещата.

– Какво  му е? Да не се е напил и за това не се е явил на озвучаването, защото не е могъл да изтрезнее? – веднага попитаха от компанията.

– Е, да, в един гуляй …, – въздъхва директора.

– Това е невероятно! –  изведнъж се разсмяха хората от Дисни. – Ние пуснахме този филм в 65 страни и не е имало случай, в който Заекът да не се напие.

Симона Ненова преподаваше в началното училище, в един малък град. Трудно е да се работи с малки деца и тя осъзнаваше каква голяма отговорност носи на плещите си.

Един ден тя даде на своите ученици следната задача:

– Завършете изречението: „Искам моя учител да знае, че …..“

Резултатът бе изненадващ.

Наталия бе написала: „Искам моя учител да знае, колко много ми липсва баща ми. Той ни е напуснал, когато съм била на 3 години. Сега с мама сме сами“.

Иван бе зацапал тетрадката си със сълзи, които бяха размили написаното тук там, но въпреки това се четеше: „Искам моя учител да знае, че на мама ѝ стана лошо и я откараха в болницата миналата нощ“.

Милена дълго дъвка писалката, с която ѝ бе услужила Ваня, преди да напише следното: „Искам моя учител да знае, че в къщи няма дори молив, с който да си напиша домашните си“.

Манол в последно време седеше все замислен на чина, загуби се веселият му смях, нещо бе съкрушило сърцето му. Ненова не знаеше какво е това но от листа, който ѝ бе дал прочете: „Искам моя учител да знае, че на мама ѝ откриха рак тази седмица, казаха, че не ѝ остава много. Когато тя си отиде, ще се връщам у дома, но няма да има кой да ме срещне, да ме прегърне, да ме успокои и да ме утеши“.

Непокорния Васил бе изписал своите криви букви доста нервно. Те се подпираха едни други, а коя е главната и къде е точката, трудно можеше да се разбере. На листа той бе изразил своето негодувание: „Искам моя учител да знае, че не ми харесва, когато ми прави забележка, че другите ученици старателно се занимават с поставените им задачи, а аз седя и бездействам. Трябва да започне да ме учи. Колко жалко, че дори не ме забелязва“.

Роза постоянно е сама в къщи. Баща ѝ е починал, когато е била много малка. Майка ѝ ходи на няколко места на работа и двете почти не се засичат у дома. Тя с тъга бе написала: „Искам моя учител да знае, че няма кой да подпише бележника ми, тъй като рядко виждам майка си, а когато се видим няма време да я накарам да направи това“.

Мирон бе много бавен, Ненова постоянно трябваше да го изчаква, но другите деца през това време неспокойно се въртяха на чиновете си. Той бавно и спокойно бе написал: „Искам моя учител да знае, че имам артрит и за това не мога да върша нещата толкова бързо, както другите. Но аз няма да се предам“.

Имаше още толкова много листове. И всеки от тях говореше за болка, мъка и страдание.

Ненова вече по друг начин гледаше на учениците си. Когато прочете какво са написали по тази тема, престана да крещи на децата. Тя стана по-милостива, състрадателна и всеотдайна.