Гръмотевичната буря отмина и само влажният въздух напомняше за изобилния дъжд, който се изля над земята. Зноя на деня, бе заменен с прохладата на вечерта.

Благой и Вальо често се събираха на чашка чай, за да разнообразят с разговори самотата си. Жените им отдавна бяха починали.

Някакво странно стечение на обстоятелствата ги събра в кварталната закусвалня, от където започна тяхното приятелство.

Тази вечер се бяха събрали у Благой.

– Знаеш ли какво прочетох в една книга озаглавена „Ъгълът на големите очаквания“? – попита Вальо.

– Какво? – заинтригувано отправи очи Благой към събеседника си.

– Авторът описва как Бог го е въвел в Неговата съкровищница. Сред многото чудеса, които имаме, той се запознава със „Отделът на закъснелите благословение“, – обясни Вальо.

– Какъв е този странен Отдел? – изненада се Благой.

– В нея Бог пази отговорите на молитвите преди благоприятното време за тяхното изпълнение, – уточни Вальо.

Двамата замълчаха за малко и всеки потъна в мислите си.

– Знаеш ли, – загрижено повдигна глава Вальо,  – че понякога много време отнема на някои пенсионери да разберат, че отлагането на въпроса за получаването на пенсиите, не означава, че няма да им бъдат дадени.

–  „Отделът за закъснели благословения“ съдържа много тайни за любовта и мъдростта, за които нямаме никаква представа, – сподели наблюденията си от книгата Благой.

– Обикновено хората искат да сринат милостите, докато са още „зелени“, – въздъхна дълбоко Вальо, – а Господ иска те да узреят.

– „За това Господ забавя, за да ви помилва“, – плесна с ръце Благой.

– При нашите мъчителни и непоносими преживявания, Господ ни наблюдава и няма да допусне нито едно излишни изпитание, – непоколебимо заяви Вальо. – Когато в пещта всичко изгори, Бог по чуден начин ще дойде, за да ни помогне.

– Не бива да Го огорчаваме чрез съмненията си в Неговата любов, – категорично отсече Благой. – По-добре да славим Неговото избавление, което е на път.

– Само тогава изобилно ще бъдем възнаградени за отлагането, което е не друго освен изпитване на вярата ни, – обобщи Вальо.

Бе ранно лято. Антон мина покрай една прекрасна полянка.

Тревата беше мека, гъста и тънка, приличаше на прекрасен ориенталски килим с огромни размери.

В единия край едно дърво простираше клоните си за подслон на безброй диви птици. Освежаващият ароматен въздух се изпълни с песни.

Две крави си почиваха на сянка. Бяха възхитителна картина на пълно удовлетворение.

На края на пътя глухарчета предизвикателно преливаха своя златист отенък в царствения пурпур на горските теменужки.

Антон дълго се възхищаваше с жаден взор на прекрасния пейзаж.

– Никъде Бог не е създавал такава красота, каквато виждам на тази поляна! – възторжено каза той.

На следващия ден Антон отново мина от тук, но уви! Ръката на хищник беше унищожила това място.

Орач, с тромавия си плуг, който стоеше в браздата, цял ден опустошава всичко.

Вместо чудната зелена трева вече се виждаше неприятна на вид гола земя.

Вместо птичите песни, Антон видя няколко кокошки, които усърдно риеха, търсейки червеи.

Бяха изчезнали глухарчетата и красивите теменужки.

В голямото си разочарование и болка Антон проплака:

– Защо е било необходимо да се унищожи такава красота!

Изведнъж очите му се отвориха. Мярна му се невидима ръка. И му се откри видение.

Широко поле с богата реколта, готова за жътва. Високи стебла с тежки класове, огряни от лъчите на жаркото слънце.

Стори му се, че чу шум на вятър, поклащаш златното море.

И преди Антон да се опомни, невзрачната черна земя се облече в красота, която надмина тази от предишния ден.

– Защо потреперих при вида на плуга на моя Господ, които прави дълбоки бразди в моята душа? – засмя се Антон. – Та Той е безценен Земеделец, а неговата цел е жътвата.

Пролет. Ледът в реката започна да се топи, въпреки че беше още силен и як. Тодор желаеше да скъси пътя си и реши да премине по леда на реката.

Хората на брега и съпругата му Таня, която пътуваше с него го молеха напрегнато:

– Не рискувай живота си!

Но Тодор беше упорит, самоуверен и с безгрижен нрав. Той не се вслуша в предупрежденията. И надявайки се на своя кон каза:

– На своя кон и в ада ще ида, дори и през този лед.

Тодор потегли бързо, Таня не успя да скочи от шейната и двамата се оказаха на сред реката.

Изведнъж леда се пропука. Безразсъдният мъж заедно със своя кон и шейната отиде под леда.

Таня по някакво чудо остана жива.

Те излетя от шейната и се намери върху твърд лед. Хората ѝ помогнаха и тя стигна бързо до брега.

Мъжът ѝ умря и навярно се е отправил към ада.

Не изкушавайте Господа със своята самонадеяност и гордост, за това може скъпо да си платите.

Самонадеяният човек е прекалено уверен в себе си, в своите сили, способности, достойства, в своята необикновенна мъдрост и никога няма да разбере, колко е глупав.

Ако той вижда само своите добродетели, то никога няма да открие своите недостатъци. Когато се сравнява с другите, ще се счита за по-добър от тях.

Светлината, в която вижда себе си и другите, всъщност е тъмнина.

Гордостта е твърде високо мнение за самия човек и твърде ниско за останалите хора. Трудно е да се изброят всичко, което е обект на човешката гордост.

Хората се гордеят със своята физическа сила, външна красота, възпитание, образование, позиция в обществото, в църквата, в държавата.

Те се гордеят с техния произход – родители, баби и дядовци. Родителите се гордеят с децата си. Някои от тях се гордеят с богатството, славата, силата, знанията и опита си.

Пазете се от гордост и самонадеяност, това са опасни пороци.

Хората заеха местата си и самолета се приготви да излети.
Изведнъж Дони, петгодишно момче започна да крещи. Това бе съвсем непредвидена истерия на това място.

Майка му се смути. Тя не знаеше какво бе разстроило Дони, но се опита да успокои сина си. Независимо от молбите и шътканията на майка си, детето продължаваше бясно да крещи, да удря и рита седалките около себе си.

Внезапно от задната част на самолета възрастен човек в униформа на генерал от Военновъздушните Сили започна да си пробива път към крещящото момче.

Когато доближи, генералът докосна ръка на разстроената майка, за да успокои. След това се наведе и прошепна нещо на ухото на момчето.

Изведнъж Дони се успокои. Внимателно пристегна предпазния колан си и нежно взе ръката на майка си.

Останалите пътници въздъхнаха с облекчение.

– Браво! – обади се някой.

– В такива случаи е нужна здрава ръка! – чу се женски глас.

– Хубаво е, когато хора знаят как да постъпят в такъв момент! – не остана назад и една възрастна дама.

Когато генералът се отправи към мястото си, един от пътниците докосна ръкава му и тихо го попита:

– Извинете генерале, какви са вълшебните думи, които казахте на това момче?

Генералът приветливо и деликатно се усмихна:
– Показах му крилете на отличителния си знак на офицер от Въздушните сили, медалите и бойните си награди. А след това му обясних, че имам право да изхвърля един пътник през вратата на самолета, от който и да е курс на самолет.

На пътя имаше локва. Кална и мътна, непривличаща с нищо погледите на минаващите.

Тя си летеше там, гледаше небето и се мечтаеше:

– Колко е красиво небето. Невероятно лъчезарно и синьо е. Ех ако можех като облак да се нося по него.

Мечтите ѝ бяха много смели. За нея да се носи като облак по небето изглеждаше много хубаво.

– Може би тогава би се чувствала по-силна, мощна и влиятелна, – въздъхна локвата..

А защо не? Тя бе смела локва. Не би се спряла пред нищо само и само да докосне небето.

Облакът  съгледа нещастната локва и започна да ѝ се присмива:

– На теб ти е дадено да живееш в калта. Там ти е мястото. Къде си навираш носа във висините?

Изведнъж закона на кръговрата се намеси в тяхната дискусия.

И нещо се промени в живота на локвата и облака. Това стана без избухване на гняв или съчувствие, съпроводено със симпатия, отзивчивост, благоразположение и снизхождение.

В резултат на това локвата се изпари и се издигна като облак в небето. Сбъдна ѝ се мечтата!

А облакът се изля като дъжд на земята и лицето му се опръска с кал.

Внимавайте на къде е насочено вниманието ви!

В крайна сметка там, където е отправен погледа ви, за където копнее сърцето ви, там ще живеете.