Мария пътуваше във влака с три годишния си син. Беше препълнено, но младата жена играеше с детето си и общуваше с пътниците, за да убие времето.

– Мони обича да общува с хората. Пита ги как вървят работите им. Хвали някоя хубава прическа, – казва с гордост майката за сина си.

По време на пътуването Мария обясняваше на детето си:

– Ти си вече голям и трябва да се държиш прилично пред хората. Когато кашляш, ето така с длан трябва да прикриваш устата си – и майката поставяше ръка на устата си. – Хубаво е да казваш на хората „моля“ и „благодаря“……

Пътят бе дълъг и изморителен. И Мони скоро заспа в ръцете на майка си.

В този вагон пътуваше баща на четири деца, които бяха станали вече големи и самостоятелни хора. Той бе изморен, връщаше се от работа, но разговорът на Мария със сина ѝ му привдигна настроението и той реши:

„Тази жена с детето си направи вечерта ми приятна, защо да не направя това и за нея?“

Когато този мъж се отправи към вратата, той ѝ подаде навит лист с думите:

– Изглежда сте го изтървали.

Мария бе уверена, че нищо не е изтървала, но с любопитство разтвори листа.

Там имаше 5 лева и бележка: „Почерпете се за моя сметка. Вие сте прекрасна майка, обучаваща сина си на добри маниери. Имам дъщеря на вашата възраст. Надявам се тя да стане добра майка като вас“.

Тези думи докоснаха силно младата жена и очите ѝ се насълзиха.

– А аз постоянно се притеснявам, че не правя нещата както трябва, – каза си Мария. – Понякога си мисля, че съм прекалено строга с Мони, а понякога, че много му позволявам.

Тя се огледа да благодари на възрастния човек за добрите думи, но той вече бе слязъл.

ъж, вратовръзка, полет, кино, думи, Пътниците вече бяха заели местата си в салона на самолета, когато вътре влезе една жена. Тя водеше за ръка малкия си син, който недоволно се дърпаше и все нещо искаше от майка си. Тази жена бе  бременна.

Някои от пътниците я гледаха със съчувствие, а други с неприязън.

– Ако тоя малкия постоянно писка и хленчи, – измърмори сърдито един възрастен мъж в солиден костюм и вратовръзка, – полетът ни ще отиде на кино. Никой няма да може да си почине от него.

Като потвърждение на думите му, хлапето започна настойчиво да дърпаше нещо от малката чанта, която носеше майка му и запищя пронизително.

Хората възмутени обърнаха глави по посока на шума.

Един мъж стана , приближи до жената и каза:
– Извинете, бих искал да ви помогна. И аз съм имал малки деца. Ще позволите ли да взема сина ви при себе си,  да се грижа за него по време на полета. А вие си отдъхнете, имате нужда от почивка.

Жената бе изненадана. Тя се смути от предложението, но приветливо кимна:

– Да, да …много ви благодаря.

През целия път мъжът вървеше по пътеката между седалките, носеше малкото момче и го люлееше като собствен син. Детето скоро се укроти и заспа в прегръдката му.

Тези, които бяха по-назад в салона, не разбраха какво бе станало, затова възприемаха мъжа като баща на детето.

Една жена се трогна до сълзи от случилото се и благослови „бавачката“ на малкото момченце:

– Бог да и благослови, господине.

Този мъж наистина беше за възхищение, защото беше бял, а детето, което държеше в ръцете си бе черно.

За да станеш герой, не е нужно да тръгнеш да спасяваш света. Ето един такъв обикновен и незабележим жест, може да върне вярата в човека, че добротата все още съществува в нашият объркан и отчаян свят.

Днес ще ви разкажа за влак при пътуването, на който можеш да се почувстваш като царска особа. Той е разкошен и учудващ.

Този влак експрес пътува по живописното южно крайбрежие на Южна Африка.

По време ба пътуването пътниците могат да видят жирафи, антилопи,  и биволи, пасящи в саваните.

Цената на един билет е 740 долара.

Тони работи като шофьор на автобус в града. Точно при него се качи мъж с момче на три години. Детето крещеше и плачеше, като се опитваше да се отстрани от мъжът. На Тони това му изглеждаше много подозрително.

Шофьорът се вгледа внимателно в лицето на момчето.

„Това не е ли детето, което показват и търсят от полицията, – помисли си Тони. – Скоро това момче е било откраднато от библиотеката“.

Тони спря автобуса и попита пътниците:

– Някой от вас да е виждал една изгубена раница?

Това за загубената раница сам го измисли. Тони обходи автобуса. Спря пред плачещото момченце и го огледа внимателно.

„Точно така, – помисли си Тони, – детето е в сини панталонки и червени джапанки“.

Докато се връщаше обратно в него вече нямаше никакво съмнение. Тони изпрати бързо съобщение по телефона си до полицията.

Когато автобусът спря на следващата спирка, полицаите чакаха престъпника с белезници.

Благодарение на навременната намесата на шофьорът, се избегна лошото, което можеше да се случи на това момченце. За радост на всички детето бе върнато на родителите му.

Един журналист взе интервю от Тони. На шофьорът бе зададен следния въпрос:

– Защо постъпихте така? Не беше ли много рисковано, особено за вас?

– На мястото на това момченце можеше да бъде и моя син, – отговори Тони. – Направих това, което би направил всеки баща.

Виктор бе сътрудник на транспортната полиция. Днес бе дежурен и получи тревожно съобщение по телефона си:

– Неадекватен пътник на релсите. Погрижете се за него и го махнете от там. Скоро ще мине влакът.

Симеон Владов бе отчаян. Той се тресеше целия. Скочи на релсите и започна да крещи:

– Няма да отида в затвора, няма да отида в затвора!

Виктор веднага се отправи към него.

Когато мъжът видя отправящия се към него полицай, застана на релсите на колене и започна да повтаря:

– Просто искам да умра, просто искам да умра, ….

Тогава Виктор надяна белезници на дясната ръка на самоубиеца и се опита да го махне от релсите. Мъжът оказа силна съпротива.

Полицаят в последния момент успя да го изхвърли от релсите, малко преди влакът да  премине край тях.