Най-старият известен молив се отнася към 1630 г.
Този инструмент е бил открит по време на реконструкции. Находката е намерена между гредите на къща, построена през XVII век. Най-вероятно, дърводелският молив е бил забравен след приключване на работата.
Моливът е направен от варовикови пръчки, които са прилепени от двете старани на малка пластинка от чист графит. На молива има следи, които говорят, че той е използван.
Сега този екземпляр се намира в хранилището на компания Faber-Castell.
През ноември получих пръчки от розов храст като подарък, с пожелания да ми бъде нещо като мост към пролетта.
В упътването бе написано устойчиви, цвят червен, но на вид бяха само голи пръчки с големи бодли.
Това, че е устойчив е добре, за това го оставих на терасата да презимува. Същата нощ имаше голям студ. А на следващия ден видях, че съм забравила да завия пръчките с чувал от зебло.
„Край, – помислих си, – свърши се с моето мостче към пролетта. Ех, дано се укажат наистина устойчиви, но като гледам какво прави зимата край него….“
В началото на март природата засвири пролетната си увертюра. Започнаха да надничат зелени стръкчета и разноцветни пъпки разкриха красотата си.
Хвърлих един поглед на розовите пръчки и замръзнах …..Видях отново само сухи стебла с бодли, а кората им се лющеше.
– Давам ти срок само една седмица, а после …. в коша, – заканих се, не на шега.
Боднах пръчките на слънце и ги полях ……
Странно нещо е пролетта. Преброих пъпките и се засмях.
Тъмнината бе обгърнала с уморените си длани стихналото градче. Във всеки дом цареше тишина и спокойствие. Градската суматоха оставаше отвън, зад портите.
Това бе най-хубавото време, когато семействата се събираха и си разказваха интересни истории край огнището.
Домът на Калчо ковача по нищо не се отличаваше от другите, но си имаше безценен разказвач. Това бе дядо Марин, възрастен човек с посивели коси, запазил яката си снага. Много страни бе обиколил, с какви ли не хора се бе срещал, през какви ли не беди и препятствия беше минавал, но доброто си сърце бе запазил.
Тази вечер малките го бяха наобиколили и настойчиво му се молеха:
– Хайде, дядо Марине, разкажи ни нещо, моля ти се.
Старият човек вдигна стомната, пийна малко, усмихна се добродушно на децата и примирено каза:
– Добре, добре, само мирувайте.
Децата веднага се умълчаха, сякаш някой бе замахнал с вълшебна пръчка и им бе залепил устата.
– В Рим имало един банкер, – започна своя разказ дядо Марин. – За него говорели, че е най-богатия човек на света.
– Наистина ли? – запна учудено малкия Станимир.
Някой от останалите изшъткаха на малчугана, но Дядо Марин не му обърна внимание, а продължи:
– Веднъж поканил папата с кардиналите му на гости у дома си на вечеря. Ястията били поднасяни в златни съдове.След вечеря всички се отпуснали тежко по местата си сред оглозгани кости, рибни скелети, черупки от стриди и кори от портокали. Банкерът казал: „Какво пък, по-добре да си спестим миенето“ и изхвърлил един от съдовете през прозореца
Гостите веднага последвали примера му и започнали да изхвърлят всички съдове от масата през отворените прозорците,а те падали в реката, която минавал край този дом. След тях полетели мръсните покривки, белите кърпи за хранене. ……, всичко, до което успели да се доберат. Гостите се смеели, а смехът и отеквал надалече от дома.
– Но дядо, нали каза, че съдовете били златни, – обади се Силвия. – Нима за този банкер те не са имали стойност?
– Той бил много хитър човек, – засмя се дядо Марин. – Преди това бил наредил да опънат мрежи край брега. Там стояли гмуркачи, които изваждали всичко, което се изплъзнело от мрежата.
– И всичко ли са успели да хванат? – попита Станимир.
– Един от служителите в домакинството на банкера, се появил на брега на сутринта и започнал да проверява всички извадени предмети по списък, като пробивал дупка срещу името и описанието му на листа, – допълни разказа си дядо Марин.
– Че това ли му е прехваленото богатство? – изрази гласно неодобрението си Симо.
– Може би така е искал да покаже, че златото няма голямо значение за него, тъй като е много богат, – заключи Севдалин.
Дядо Марин весело гледаше децата край себе си, слушаше коментарите им и се усмихваше, а на себе си казваше: „Виж колко са малки, а разсъждават, като големи хора, има хляб в тях“.
Антон Стаматов беше четвърти курс в медицинския факултет. От малък мечтаеше да помага на хората и да изнамери лек за болестите, пред които лекарите стояха безсилни.
Безсънни нощи, ровене из книги и учебници, бе станало като нещо нормално за Антон, особено през тези четири години на изпити, лабораторни упражнения и практики.
Един ден в клиниката докараха Моника. Тя бе красиво русокосо момиче с топли кафяви очи. Антон погледна листа, с който я приеха и изтръпна:
– Остър бактериален ендокардит!
– Това е една от най-ужасните болести, – каза Николов, който допълнително преглеждаше изследванията ѝ. – Случаят е безнадежден.
Антон познаваше много добре това заболяване. То бе свързано с възпаление на ендокарда и на сърдечните клапи. Боледуват повече мъже и то над 65 годишна възраст, но това беше младо момиче. Явно инфекциозния процес бе продължил своята дейност над шест седмици.
Моника поддържаше температура под четиридесет градуса, а сърцето ѝ отказваше.
Без особен резултат тя бе прегледана от водещи професори, а сега бе оставена за обучение и наблюдения на стажантите.
Антон не искаше това момиче да умре. Той не можеше да предложи някакъв революционен метод за лечение, но се влюби в девойката.
Започна всеки ден да я посещава и да ѝ носи цветя. Тя му се усмихваше и шеговито му казваше:
– Вие превърнахте болничната стая в градина. Всеки ден ми носите цветя, а аз няма къде да ги сложа вече.
– Моника, вие изглеждате като тях красива и нежна, – каза ѝ един път Антон и смутено наведе поглед надолу.
Тя също се влюби в него и с нетърпение очакваше посещенията му. Вече познаваше стъпките и гласа му от далече.
Веднъж вратата беше леко открехната и Моника чу как Антон попита сестрата преди да влезе при нея:
– Как е Моника?
– Вие те истински вълшебник, младежо, – засмя се медицинската сестра. – Какви учени глави си блъскаха умовете, да намерят начин да ѝ помогнат, а вие като с магическа пръчка оттласкахте болестта далече от нея.
– Те е прекрасно момиче и трябва да живее, – възкликна възторжено Антон.
И чудото стана. Тя оздравя и напусна клиниката.
Двамата с Антон се ожениха и имаха деца. На сребърната си сватба поканиха дори лекуващия Моника едно време лекар.
– Обичайте се, – беше се усмихнал възрастният лекар.- Болното сърце се лекува чрез любящо такова.
Когато по-късно Моника почина, тя завеща сърцето си на онази клиника, където бе постъпила безнадеждно болна.
Окръжният съд в един от градовете на региона Волин имал много тъжен опит. Едва не осъдили невинен човек.
А ето как е случило това.
Един човек излязъл в градината си и видял, че кравата на съседите му е изяла всичкото му зеле, а момчето пасящо кравите спокойно спало. Мъжът се разгневил и с една пръчка ударил момчето право в главата и то умряло.
Родителите на убитото момче се карали с друг съсед и го обвинили за убийството на детето им.
В съда било заведено дело срещу невинен човек, дори били представени свидетели.
В съда бил и истинският убиец. Съдът изслушал показанията на свидетелите, които твърдели, че обвиняемият е убил момчето и му присъдили 15 години затвор.
Но тогава се случило нещо необичайно. Излязъл убиецът и треперещ от вълнение и страх разказал, как и защо е убил детето.
– Как е възможно това, а свидетелите? – попитал в недоумение съдията.
– Всички те излъгаха. Ето пръчката, с която убих момчето. Това никой не видя, – решително казал убиецът.
Тогава съдът решил да освободи обвиняемия и убиеца, а лъжесвидетелките осъдили на 15 години затвор.
– Боже, – промълвил един от лъжесвидетелите, нима за 20 лева сега ще трябва 15 години да лежа в затвора?
„Не лъжесвидетелствай против ближния си“ се казва в Библията. Лъжесвидетелството не е само да кажем лъжа в съдебната зала, но и когато уговаряме човек да свидетелства лъжейки заради нас.
Длъжни сме да казваме само истината, свидетелствайки в полза или против някой друг.
Лъжесвидетелството е да говориш какъвто и да е вид лъжи против който и да е човек.