Струвани се, че с благотворителност, могат да се занимават само много богати хора. Когато пресмятаме малкото пари в джоба си, ние се отказваме от идеята да помагаме на другите.

41 годишната Джесика МаКлард от малък град в Арканзас решила да направи улични шкафове с продукти. За да реализира своята идея на нея ѝ били отпуснати 250 долара. С тези пари, тя направила първия шкаф и го напълнила с продукти за нуждаещите се.

Много скоро този проект станал много популярен. Инициативата на Джесика вдъхновила различни хора да построят аналогични шкафчета в няколко града.

Първият шкаф Джесика поставила близо до църквата. Той изглеждал като „остров на доброто“, където хора можели да поставят продукти за нуждаещите се.

Резултатът надхвърли всички очаквания.

Джесика била изумена от това, колко бързо шкафчетата са започнали да се пълнят от небезразлични граждани. В шкафчетата започнали да слагат и канцеларски материали, та всяко дете да има всичко необходимо за училище.

След като проектът станал популярен, шкафчета за започнали да се появяват навсякъде, като гъби след дъжд. В тях започнали да се появяват продукти и стоки, като конфитюр, фъстъчено масло и памперси……

В няколко града хората подкрепили тази инициатива и създали свои собствени улични шкафчета с продукти.

Седят на една маса Любо и Цецо и умуват, как да преживеят кризата.

– Няма отърване, – въздъхна тежко Любо. – Заплатите уж ги увеличават, но на фона на растящите цени изобщо не се усещат тези увеличения.

– За да преодолееш кризата, – засмя се предизвикателно Цецо, – трябва: да преминеш от лични превозни средства към обществените, да не се храниш в кафенето, а да си носиш сготвено от жена ти в буркан за обяд, да купуваш продукти по акции, дрехи при разпродажба, на кино ходи най-много един път на три месеца ….

Любо го погледна тъжно и попита:

– Ако така съм живял преди да дойде кризата, сега какво да правя?

Наталия я придвижваха поетапно от Далечния север до М. Беше война. Навсякъде глад и страх.  Дългите етапи на прехвърляне застрашаваха всеки от затворниците със смърт.

Някъде по пътя Наталия бе заведена в някакъв лагер, в който на няколко дни се сменяше конвоя.

Наталия я изпратиха да мие пода в трапезарията. Зимата бе студена. На мръсния под водата много бързо замръзваше. А Наталия бе останала без сили от дългото пътуване. Освен това, тази работа я накараха да я върши през нощта.

Мие, търка, залива с вода, разбива леда и пак почва отново. Безсмислените действия се повтаряха, а умората я смачкваше. Обикновено Наталия не се предаваше лесно и издържаше на всичко, но това бе много повече …. Човек трудно би го понесъл, независимо дали е мъж или жена. Искаше ѝ се да зареве от безсилие и умора.

Изведнъж в столовата  влезе някакъв човек. Той беше от затворниците.

– От къде си? – попита я той.

– От Далечния север, – Наталия отговори тихо и уморено.

– Имаш ли пари и продукти за такъв страшен и дълъг път?

Наталия само поклати глава.

Мъжът излезе, а след това се върна и ѝ донесе възглавница, чувалче със захар и 100 рубли, това бе доста голяма сума за затворник.

Наталия недоумяваше: „И всичко това дава на мен, съвсем чужд човек?“

– Как се казвате? – попита Наталия – Като стигнем до мястото, ще пиша на мъжа ми и той ще ви върне „дълга“.

Мъжът срещу Наталия бе висок и слаб, но с весели и живи очи.

– Моето име  вие ще забравите през този дълъг път. Дори и да не го забравите и пишете на мъжа си. Ако ми “ върне дълга“, – засмя се затворникът, – то паричния превод няма да ме намери. Сега съм тук, а сутринта там. Всичко ще бъде напразно и безполезно.

– Но как така, – възмути се Наталия. – На кого да върна дълга? Аз не мога просто така да взема.

– Когато вече имате възможност, – обясни мъжът, – „върнете“ на този, който се нуждаеше, както вие сега. А той на свой ред ще даде на някой друг и т.н. …Благодарение на това издържаме, мило момиче. Така живеем.

Мъжът ѝ целуна ръка и си тръгна, завинаги.

Наталия така и не научи, кой беше този човек, но тя десетки пъти бе давала и ще продължава да дава, докато бъде жива.

Възглавницата е цяла и до днес, а захарта и парите ѝ спасиха живота в продължение почти на три месеца, докато я прехвърляха „поетапно“.

Жител на Дацин, който се намира в северната част на Китай, редовно изпраща кучето си за продукти.

Животното отива в магазина и занася в устата си един юан. За тези пари продавачът му дава парче наденица, съответстваща на дадената стойност и кучето я отнася у дома си.

От персоналът на магазина обяснили, че собственикът на кучето е техен постоянен клиент и неговият домашен любимец всеки ден идва за колбаси.

В магазина се бе образувала малка опашка пред касата. Соня стоеше зад дребна бабичка, чийто ръце трепереха, а погледа ѝ се рееше нанякъде,

Тя силно притискаше към гърдите си малка чанта, много интересна, плетена.

Когато на бабата ѝ дойде реда, жената на касата ѝ се скара:

– Не ти стигат седем лева и по-бързо, виж каква опашка ме чака.

Бабата бе взела хляб, мляко, пакет зърнени храни и парче черен дроб. След като ѝ подвикнаха на касата, тя стоеше като изгубена.

На Соня ѝ стана жал за възрастната жена. Тя направи забележка на жената обслужваща касата:
– Бъдете по- внимателна,та  тя е възрастна жена, – а след това сложи пред касата 10 лева.

Соня хвана бабичката за ръка и я поведе обратно към към залата с продукти в магазина. Напълни една кошница с продукти само за нея. Тя взе само най-необходимото, което смяташе, че е нужно на бабата: месо, яйца и пакети със всякакви зърнени храни…..

Бабата вървеше със Соня мълчаливо, а хората край тях се обръщаха и ги гледаха любопитно.

Когато дойдоха до плодовете Соня попита:

– Какво най-много обичате? – и Соня посочи с ръка плодовете.

Бабата мълчаливо я погледна и премигна изненадано с очи. Соня взе от всичко по малко и си помисли:

„Това навярно ще ѝ стигне за известно време“.

Соня отиде на касата. Хората се отдръпнаха и я пуснаха без ред. На касата Соня разбра, че парите ѝ едва стигат, за да плати продуктите в кошницата за бабата. За това тя остави своята кошница, плати и държейки през цялото време бабата за ръка, най- накрая излезе с нея на улицата.

В този момент Соня забеляза как по бузата на бабата се търкулна една сълза. Тя качи възрастната жена в колата си и я попита:

– Къде трябва да ви оставя?
– Да отидем у дома, – каза възрастната жена, – да изпием по един чай.

Соня посети дома на бабата. Такъв тя не бе виждала до сега. Беше малък, но уютен.

След като кипна чая, бабата сложи на масата пирожки с лук. Соня състрадателно изгледа обстановката и разбра как живеят старците.

Двете побъбриха малко. След това Соня се качи в колата си, но не потегли веднага. Тя постави глава на ръцете си и се разплака.

– Колко е тъжен живота на възрастен човек, за който няма кой да се погрижи, – заплака още по-силно Соня. – Тя не е единствената, която живее сама без подкрепа, съчувствие и разбиране…..Не мога да помогна на всички, но поне нея зарадвах.

Всички сме способни да направим някому малко добро и да стоплим душата му ….