Слънцето отново напомни за себе си с топлите си лъчи. През дългите дъждовни дни, хората се бяха скрили по домовете си, очаквайки по-хубаво време.

Дядо Петко и приятелят му Станчо бяха връстници. Стоплеше ли се времето, двамата използваха всяка минута да бъдат навън.

Сега се бяха подслонили под дебелата сянка на един орех и си бъбреха.

– Изобилието и процъфтяването не са обогатили света така, както изпитанията и трудностите, – отбеляза Петко.

– Не си ли забелязал, че страданията и теготите са ставали не веднъж причина за създаването на прекрасни песни, трогателни стихове, вълнуващи книги и вдъхновяващи биографии? – попита Станчо.

–  Но когато сме изпълнени със скръб и сърцето ни е измъчено от съмнения, много трудно е да се мисли за възвишената цел на страданието, – поклати глава Петко.

– Така е, – съгласи се Станчо, – в момент на болка е трудно да мислиш за нещо друго, освен за собственото си страдание.

– Нашата голяма дъщеря се ожени в чужбина – сподели Петко –  и ние с жена ми често ходим лятно време при нея на гости. Там изкачваме алпийските склонове по въжена линия.

– Навярно е много красиво да се гледа от лифта? – подметна Станчо.

– Гледката е възхитителна, – каза възторжено Петко. – Под нас изплуват чудесни килими от цветя с неземна красота.

– Да, но след няколко месеца всички тези цветя се погребват под дебел слой сняг, – засмя се Станчо.

– Но нали именно снегът им помага да израснат отново, – бурно реагира Петко, – защото тези бели кристалчета напоява земята с вода и запазва кълновете им от зимните виелици.

– Забележи, нашите бремена приличат на този сняг, – философски отсъди Станчо. – До идването на пролетта, цветята запазват красотата си под снега.

Странни старци, още е лято, а те говорят вече за сняг….

Който има уши нека слуша, но и да поразсъждава малко.

Дъждовете не спряха. Сякаш небето изливаше мъката си, като гледа неуредиците, безпорядъка и хаоса на земята. Сашо и Боньо се бяха приютили в една близка бирария и напрегнато дискутираха:

– Ние всички ставаме духовни безделници, защото не искаме да се включим в борбата за придобиване на нови души за Небесното царство, – тупна леко с ръка по масата Сашо.

– Да, нашата единствена цел е всичко да бъде спокойно, – съгласи се Боньо.

– Но ние трябва да се поощряваме един друг и да се държим заедно.
А и за двете неща се изисква инициатива, – тъжно констатира Сашо.

– Трябва да имаме инициатива относно това, какво желае Христос, а не това, което на нас ни се иска, – тъжно добави Боньо.

– Нашата духовност преминава през изпитания, за да се установи стабилността ѝ, а това става като се сблъскваме с несправедливости, подлости, неблагодарности и суети, – поклати глава Сашо.

– И всичко това става поради нашето духовно безделничене, – възкликна Боньо.

– Ние използваме Бог като средство за намиране на мир и покой. На нас не ни е нужен Исус Христос, на нас ни е необходимо Той да ни даде нещо, – сбърчи нос Сашо, – а това е първата крачка в неправилната посока.

– Всичко, което искаме е следствие, а ние се опитваме от него да направим причина – наблегна Боньо.

– Не е много приятно, ако някой който е пълен с духовна сила, да те „възбужда“, бутайки те в страни, – една полуусмивка грейна на лицето на Сашо.

– Ако някой е силен, не означава, че е такъв духовно. Плътската активност отлично се маскира като духовна, – каза Боньо.

– Опасността от духовна мързел се крие в това, че ние не искаме някой да ни съживи, да ни запали, а искаме да слушаме само за духовно уединение, – недоволно започна да ръкомаха Сашо.

– Христос никога не е подкрепял идеята за духовна почивка, – подчерта Боньо, – Нали самият Той каза: „Идете идете кажете на братята Ми….“

Дъждът за малко бе престанал и двамата мъже решиха да се приберат, докато не е завалял пак.

Дали пече слънце или вали дъжд, за Стойко, Мариан, Милен и Росица нямаше значение. Защото техните разговори, които често се превръщаха в спорове, ги откъсваха от всичко, което бе около тях.

Днес разговора им бе върху физическите закони и тези на човешката психология. Те ги сравняваха и намираха, че са еднакви.

– Един прост пример, – Стойко предложи един от физическите закони за обсъждане. – Действието е равно на противодействието. Това е валидно, както за физическите, така и за социалните обекти.

– И в живота е така, – започна разсъжденията си Мариан. – Ако са ви ударили, вие търсите кои от вашите действия са предизвикали това. След като ги намерите, излишните емоции ще изчезнат и ще ви бъде по-леко да живеете.

– Закона за гравитацията еднакво работи за обекти и за хора, – засмя се Милен, –  големите винаги привличат малките.

– Вторият закон на Нютон казва – обади се и Росица, – че ускорението, което получават обектите е пропорционално на равнодействуващата приложена към него сила и обратно пропорционална на маса му.

– И това действително е така и в живота, – потвърди Мариан. – Човек действа изхождайки от това, че в него са заложени в периода на възпитание му – плюс гени, но според степента на обучението – „обратно пропорционална на масата“.

– Нулева закон на термодинамиката гласи, – започна философски Стойко, – че една затворена система в крайна сметка достига до състояние на термодинамично равновесие – обменните процеси се прекратяват, идва „топлина смърт“.

– И това е вярно, – добави Милен – ако човек не получава никакъв нов опит и информация, живеейки по зададен цикъл от година на година, престава да иска каквото и да е, след което по тази причина може да заболее.

– Изучаването на физиката, – констатира Росица, – ще осигури по-пълно разбиране на законите на човешкото общество, отколкото изучаването на психологията, която гледа на отделните реакции на човека, но не и на самия него.

– Физиката е бездънен кладенец от информация, – обобщи Стойко, – както за реакциите, така и за хората като цяло.

Дядо Петко бе известен със своите въздържателни беседи. Старецът не пропускаше да отбележи, кое трябва да се яде и кое не. Беше привърженик на вегетарианството.

Един ден той се разхождаше в гората. Береше билки и си казваше:

– Голяма роля играят тези треви за здравето на човека.

Ненадейно от храсталака изскочи един голям вълк. Започна зъбите да точи и застрашително заръмжа:

– Сега ще те изям.

Той не бе ял няколко дена.

Дядо Петър ни най-малко не се смути, щом си спомни своите теории, съчинения и изказвания. Напери се и започна смело:

– Стой, вълчо! Нека да обсъдим тази ситуация. Да кажа първо какво аз мисля по въпроса, а после ти.

Вълкът заръмжа застрашително, но старецът без да му обръща внимание започна да изказва своята гледна точка:

– Днес, вълчо, е доказано, че месната храна е отровна. Тя трови организма с токсини. Би трябвало да ядеш растителна храна, защото тя е хранителна и пълна с витамини. Виж, колко трева, папрати и гъби има наоколо…..

Вълкът започна да скърца със зъби.

– Месото, вълчо, е причина за всички болести в света. Чрез него ти си ускоряваш смъртта. Кой каквото ще да ти разправя, теб те очаква язва, а може и рак. Ако искаш ще ти го докажа. Ще бъда кратък.

Но вълкът не дочака края на тази беседа, а бързо скочи върху дядо Петър и сложи край на голямото му многознайство за здравословно хранене.

За това ако срещнеш вълк, не му проповядвай вегетарианство, а плюй си на петите, ако нямаш пушка, за да го прогониш или убиеш.

Облаците изсипаха тежкия си товар на земята. Градините и полята обилно се напоиха с влага.

На някои места едри заледени топчета опустошиха трудът на много люде. Воплите им за изгубения урожай, не оставаха равнодушно нито едно човешко сърце.

Дядо Таньо се радваше на изобилието от влага. Неговият взор докосваше всяко стръкче в градината, което изобилно напоено, протягайки се нагоре към слънцето, оформяше първия си плод.

Тодор вървеше редом с дядо си и непрекъснато сочеше с ръка:

– Дядо, виж колко е мъничко, а вече е образувало такава малка краставичка!

Двамата, дядо и внук, се наслаждаваха на плодородието, което бе загатваше от всяко освежено от дъжда растение.

– Тодоре, погледни как изобилно се изля този дъжд, също като Святия Дух на Педесетница – празник, който ще честваме утре.

– Вярно, бях забравил, – смути се момчето.

Изведнъж Тодор затаи дъх и бавно попита стареца:

– Дядо, а защо Святият Дух не е бил даден  преди смъртта и Възкресението на Христос?

– Първо, защото нашият грях ни разделя от Бога и той трябва да бъде изкупен, – започна да обяснява възрастният човек. – Второ, защото Святият Дух ни е даден, за да се приобщим към Разпънатия и Възкръснал Христос.

– Дядо, нали ние сме създадени от Бога, за да Го познаваме и да се веселим в него завинаги. Да бъдем едно щастливо семейство, главата на което е сам Бог.

– Да, но ние сме отпаднали от своето предназначение заради греховете си и се нуждаем от спасение. Грехът има две страни – вина и увреждания в самите нас.

– Така е, – съгласи се Теодор, – ние сме виновни за извършените грехове и беззакония, които продължаваме да извършваме. А това е отвратително в очите на Бога. Всеки от нас ще застане пред Божий съд, който непременно ще го осъди.

– Но по-лошото е, че ние сме изкривени, – поклати глава дядо Таньо, – силно е повредена истинската ни природа. Подчинени на греха, се стремим към нови беззакония, а това ни прави неспособни и нежелаещи да поправим живота си.

– Като грешници ние се нуждаем от Божията помощ за да коригираме живота си, – каза Теодор.

– Но ние не можем да общуваме с Бога, заради осъждението, тегнещо над нас поради греховете ни, – махна с ръка старецът. – За това безизходно положение, никой не ни е виновен, сами сме си го докарали.

– Бог ни спасява чрез Исус Христос. Безгрешният Божий Син умря за нашите грехове. Щом получим прошка и помирение с Бога, получаваме всичко необходимо, за да поправим живота си.

– Но има и друга причина да ни се даде Святия Дух след смъртта и Възкресението на Христос, – подхвърли  дядо Таньо.

– И каква е тя? – нетърпение искреше от очите на Теодор.

– Святият Дух е даден, за да ни доведе до Христос, да ни приобщи към новия живот с Исус и да ни помогне да пребъдваме в Него. Всичко, което Святият Дух прави, е съсредоточено върху Исус Христос.

Топъл слънчев лъч проби облаците и огря растенията, от които се очакваше да принесат „кой стократно, кой шестдесет, кой тридесет“.