Краси бе енергично момче. Не обичаше да спи следобед. Постоянно водеше борба срещу необходимата дрямка.

Плъзгаше се по леглото. Тупваше на пода и се претълкулваше през глава.

– Краси, пак ли, – викаше майка му.

– Мамо, гладен съм …

Майка му го погледаше с укор.

– Пие ми се вода …..

– Престани, заспивай! – недоволно нареждаше майка му.

– Искам до тоалетната ….

– Номера…..

– Искам прегръдка.

Майка му го прегърна и нежно му каза:

– Ако искаш да порастеш, трябва да спиш следобед поне един час.

„Когато съм заета с нещо, се чувствам приет, – помисли си майката. – Може и при него да е така. Движи се, не търпи покой. Просто се чувства жив…“

Шумът я разсейваше от притесненията за недостатъците и предизвикателствата ѝ.

– Предаването ми на тишина и покой, – каза си тя – само потвърждава човешката ми крехкост. За това и аз избягвам като Краси да се подавам на тишината и мълчанието.

Тя се замисли, а след това добави:

– Дали постъпвам така, защото си мисля, че Бог не може без мен да се справи с всичко?

Това сякаш бе откровени свише.

Бог е нашето убежище, независимо колко проблеми или опасности ни заобикалят.

Пътят ни може да изглежда дълъг, плашещ и помрачаващ, но Неговата любов ни обгръща. Той ни чува, отговаря и остава с нас не само сега, а завинаги.

Можем да прегърнем тишината и да разчитаме на неизменната любов и постоянно присъствие на Бог.

Нека бъдем спокойни и да си почиваме в Него, защото сме в безопасност под закрилата на Неговата неизменна вярност.

Докато работите, стремейки се напред, можете да установите, че стресът ви дърпа надалеч от целите ви. Проблемите на всекидневния живот често ни изкушават да използваме нездравословни продукти и удобства като временно решение, които водят до появата на стрес.

Но истината е, проблеми ще ни следват до края на живота ни. Ако чакаш живот без стрес, ще има да чакаш!

Стресът е избор. Ние се стресираме, когато решим да се съсредоточим върху собствените си ограничени възможности, вместо да погледнем към неограничени ресурси, достъпни чрез нашия небесен Отец.

Няма да имаме здраве, опитвайки се да преодолеем препятствията чрез собствената си воля, на нас не ни стига сила за това.

Съсредоточете се върху факта, че Бог е достатъчно голям, за да срещне всички предизвикателства, с които се сблъсквате и Той ще ви даде изходен път за всяко от тях.

Когато нещата вървят добре, не е трудно да вярваш в Бога, Неговата доброта и грижа.

Истинското изпитание идва, когато обстоятелствата внезапно се променят. Тогава животът се превръща в бурно море, което заплашва да ни погълне.

Всички преминаваме през такива предизвикателства, като разочарование, болка от загуба, предателство, дълго боледуване, безпомощността на старостта.

Всичко това може да ни хвърли в отчаяние. И тогава започваме да потъваме, съмнявайки се в Божията грижа.

Именно тогава можем да се обърнем към Бога за помощ. Колкото и да сме уплашени и объркани, добрият Пастир ни познава. Той ни е обещал да ни води и пази, докато преминаваме през долината на мрачната сянка.

Цялата християнска история е изпълнена с примери за Божията грижа и любов в момент на безнадежност.

Днешните герои на Зорница са много по-различни от тези, които имаше, когато бе по-малка. Днешните ѝ герои не са известни личности, спортни легенди или популярни артисти.

Един ден , когато я попитаха:

– Кои са твоите герои днес?

Тя отговори:

– Днес ми правят впечатление обикновените хора, кито Бог използва по невероятен начин.

Веднъж при едно свое пътуване, тя срещна „своите герои“.

Зорница бе изпратена далеч от дома си, за да учи жени на основите на християнския живот. Но от тях тя научи много повече, отколкото те от нея.

– Тези жени, – разказваше по-късно Зорница пред приятелите си, – не са имали възможност да се образоват, но предизвикателствата, пред които ги е изправял живота, са ги научили на да бъдат такива „герои“, каквито ние рядко можем да бъдем.

– Чак пък толкова, – с недоверие и малко скептицизъм се отнесоха приятелите ѝ към нейните думи.

– В своето ежедневие те са се изправяли пред много изпитания, – продължи Зорница. – Били са отхвърляни. Много от приятелите и роднините им не са вече между живите. Всичко това Господ е използвал, за да заздрави тяхната вяра. Те бяха преминали през много трудности и израснали във вярата си, защото бяха изпитали една основна истината, че Бог е верен.

– Вярно е, – съгласи се Вероника, – че ние не забелязваме обикновените хора, които извършват Божието дело. Ние търсим изявените, а не скромните люде, които вършат Божията воля, прославяйки Бога, а не себе си.

– Трябва да се учим от тях, – наблегна Атанас.

И всички се съгласиха.

Родителите на Моника много се караха. Който и да ги чуеше, как се обиждат и нагрубяват, едва ли би си помислил, че тези хора се обичат, дори би попитал:

– Как са се събрали да живеят заедно?

Тези спорове и скандали продължаваха година след година. Моника се мъчеше да ги помири. Понякога плачеше, защото смяташе, че тя е причината, те да са толкова нещастни.

Един ден, когато Моника бе на 10 години, майка ѝ си събра багажа, по точно взе всичко от апартамента и си тръгна. Мебели, съдове, дрехи, техника, всичко бе отнесено…

Моника плачеше и молеше майка си:

– Мамо, недей! Моля те остани!….Тук ли ще ме оставиш? Какво ще правя без теб?

Майка ѝ си тръгна, а Моника остана в оголелите стаи.

Тя позвъни на баща си и хлипайки му разказа:

– Мама си отиде…. взе всичко….

Баща ѝ бе разтревожен , но се опита да я успокои:

– Мони, аз съм на работа, не мога да си тръгна веднага. Затвори всички прозорци и врати. Стой там и ме чакай.

Интересно защо, но в този момент в съзнанието на Моника изплува вкусен сандвич. Такъв баща ѝ винаги ѝ правеше. И тя реши:

– Ще направя един за него.

Получи се доста красив и вкусен сандвич. Моника намери една останала пластмасова чинийка и го постави в нея. И зачака баща си.

Изминаха три часа. Когато баща ѝ се върна той бе потресен от „изкормения“ си доскорошен добре обзаведен дом.

Изведнъж Моника му подаде пластмасова чинийката със сандвич и каза:

– Това е за теб.

Изоставеният мъж седна до дъщеря си и подели сандвича с нея. Той едва сдържаше сълзите си. Беше разстроен, но трябваше да бъде силен пред малката си дъщеря.

Минаха шест години. Баща и дъщеря добре се справяха с предизвикателствата на живота.

Една вечер бащата попита Моника:

– Помниш ли онзи сандвич, който ми поднесе в изпразнения апартамент?

Моника тъжно се усмихна.

– Твоят малък жест ….. в един от най-лошите периоди в живота ми …. ми върна надеждата….