Тази седмица бабата на наталия ѝ прочете приказката за Буратино. Момиченцето бе впечатлено от красотата на Малвина от илюстрациите в детската книжка и започна да разпитва баба си:

– Къде живее сега Малвина? Какво прави?

Възрастната жена уморена от настойчивите въпроси на детето обясни:

– Малвина е вече пораснала, а къде живее и какво работи не зная.

Случи се така, че лелята на Наталия трябваше да я заведе на някакъв празник. Двете се качиха в един автобус, за да отидат до там.

Лелята приготви парите и зачака кондукторката да дойде, за да купи билети. Изведнъж ги приближи изключителна на вид жена.

Тя бе на около 45-48 години с тюркоазена кожена жилетка, чийто ръбове бяха в малинов цвят. Жената имаше удължени мигли, но какви мигли само! Букет от четири сантиметрови косъмчета стърчаха извън долния и горния клепач. Те се повтаряха в интервал от пет милиметра. Жената имаше сини сенки и синя стрела до върха на главата си.

Лелята трепна, като я видя, а седящата до нея племенница радостно извика:

– Лельо, лельо, това е Малвина, това е тя! Леличко, вие сте Малвина нали? – Обърна се Наталия към непознатата жена. – Навярно в пенсия сте излезли вече, нали?

Дамата, която кой знае какви мъки бе претърпяла под ръката на майсторката, която ѝ бе нанесла грима, съвсем не очакваше, че заради козметичните манипулации върху себе си, едно малко момиченце ще я разпознае като Малвина излязла в пенсия.

Есен. Време за събиране на кестени и разпръскване на листа. През деня слънцето все още ни говори за лятото, което те кара да свалиш всичко излишно от гърба си, но утринната прохлада се сменя усещащо пощипване на почервенелия ти нос.

Чистачите събират падналите листа в златни купчини за радост на децата, а фотографите ловят последните топли лъчи при залез слънце.

Есен. Време да си спомним и да препрочетем любимите си книги, да затоплим измръзналите си пръсти докосвайки чаша с горещо кафе. Време да се отиде на кино или театър и отново да се влюбиш в живота в очакване на нежно белия сняг.

Есента ни дава това, което не може да ни даде пролетта с  нейното уморително чакане, лятото с буйния му ритъм, зимата с нейните мразовити празници. Есента ти дава една нова възможност да помислиш и да се вгледаш в себе си. Да се порадваш на това, което е станало и да си изградиш нови планове.

Усещаш, че нещо се е променило вътре в теб и наоколо. Осъзнаваш крехкостта на красотата и замираш изпълнен с  неподправени чувства.

Съвременният човек се бои малко от есента, защото тя го изтръгва от вечния кръговрат и го оставя сам със себе си, но това са напразни страхове. Само през това време на годината можеш до край да усетиш непривично щастие и радост, съответстващи само на есента.

В Нигер, в племето водаби, Западна Африка, е прието да се крадат съпругите на другите на празника Геревол.

Децата се женят още малки. Освен това жената и мъжът могат да бъдат и братовчеди.

На годишния празник Геревол мъжете на това племе се изрисуват, украсяват се и тръгват да крадат жените на другите.

Ако двойката успее незабележимо да напусне празника, то новият брак се смята за напълно легален.

А „обраният“ мъж остава без нищо, ако не открадне някоя друга жена.

Тези бракове се смятат за сключени по любов.

Празникът бе в разгара си. На масата имаше вече доста изпразнени чинии, а хората въодушевено говореха, ръкомахаха и обясняваха, като от време на време надигаха чашите, виното още не беше свършило.

– След една седмица ще имаме събирана в клуба, – каза възрастен мъж, с побелели коси. – Галя, ще дойдеш ли да ни посвириш с акордеона. Там ще има хора жадни за музика.

– Татко, – засмя се Галя, – сред тези, които ще бъдат жадни за музика има хора, които знаят да свирят по-добре от мен на акордеон. Тук е имало детска школа и много от тях са се научили да свирят от малки. На малкият ѝ пръст не мога да стъпя.

– Е, че ти свириш добре, какво те притеснява? – каза възрастният мъж.

– Учех се да свиря на акордеон, когато постъпих в учителския институт, тогава бях на 18. Да беше ме пратил, когато исках да свиря още на седем години, но ти тогава с мама ми казахте: „Ако завършиш годината с отличен успех, ще ти купим акордеон“. Аз не успях и тогава така си останах с мечтата, – въздъхна тежко Галя.

– Но нали по-късно имаше акордеон и сега свириш, – възрази бащата.

– Да, но ми липсва много от техниката, която бих натрупала, ако бях почнала като дете.

Хората се смълчаха и се заслушаха в спора между дъщерята и баща ѝ.

– Тогава, – продължи Галя, – нашият учител водеше състав с тамбури. Избираше си сред нас деца, които да включи в оркестъра. Толкова много исках да свиря поне на тамбура, щом не можех да се науча да свиря на акордеон.

– И какво стана? – попита Атанас, тъмнокос младеж със сини и топли очи. – Взе ли те учителят?

– Не, взе Димо, а мен записа в хора, – каза с болка Галя. – Учителят ни Димитров каза, че Димо пишел по-вярно от мен, дори когато преписвал от дъската, а моите тетрадки бяха нашарени с червен молив отгоре до долу. Тогава толкова много мразех Димо за това.

– Чакай да ви кажа как майка ми искаше да се науча да свиря на цигулка, – обади се Красимир, той искаше да разведри създалата се мрачна обстановка.

Беше едър и як младеж. Вечно усмихнат и на всеки помагаше.

– Майка ми си бе втълпила, че аз трябва непременно да се науча да свиря на цигулка, – започна да разказва Красимир. – Но аз не исках да свиря на тази скапана цигулка, на мен ми се играеше футбол.

Всички се заслушаха с интерес.

– Един ден, когато тя ме затвори в стаята за да се упражнявам на цигулката, аз хванах музикалния инструмент, сложих го на коляното си и той изпращя в ръцете ми, наоколо се разхвърчаха трески от него. От тогава изобщо в къщи не се говореше за свирене на цигулка. Футболът бе моята страст. Знаете, че дълги години играех в местния отбор. Какви години бяха само.

Каква ирония?! Този, които искал да свири, не му дали, не знам по какви причини, той просвирва по-късно, но то съвсем не е същото, а друг, който си мечтаел за футбол, унищожил музикалния инструмент, за да се посвети на любими си спорт.

Вероятно всеки знае за този неприятен момент, когато е готов да се снима, но в кадъра влиза непознат и всичко проваля.

Това е особено неприятно по време на тържествени и радостни събития, например, като сватба.

Младоженците Елизабет и Райън попаднали в такава ситуация, когато се снимали  в Централния парк на Ню Йорк. Но те били на седмото небе от щастие, когато непознат им „развалил“ сватбената снимка, защото в кадъра попаднал самия Том Ханкс, звездата на „Форест Гъмп“ и „Шифърът на Леонардо“.

Том просто си бягал в парка, но вместо да заобиколи мястото, където се правели снимките, то сам се снимал със снимащите се. Целунал ръка на булката и поздравил младите с празника им.

Ето така трябва да „се развалят“ снимките, с холивудски размах и искрена простота.