Петър Иванов бе проучван от голяма мултинационална компания.

Казаха му:

– Вие сте с „висок потенциал“ и изключително надарени. Получавате работа при нас и имате възможност да имате изключителна кариера. В бъдеще вече няма да се представяте само с името си, а ще добавите позицията си и наименованието на нашата компания.

Петър не бе вече никой, а с бъдеще, дори с перспектива да стане управляващ директор.

Иванов се радваше на получения статус, признателност и внимание.

– Луксозни хотели, коли, големи доходи, бонуси и контакти, всичко това е мое, – размечта се Петър. Само, че трябва да се съобразявам с правилата и културата на компанията. Те не са лоши, но са различни от ценностите, които съм усвоил в дома си. Тогава ….?

Например, компанията имаше правило: Целта оправдава средствата. Това не е непременно лошо, но потенциално може да накара служителите да се държат неетично.

За пазара в компанията казваха:

– Вие или ядете, или сте изядени.

На Петър предстоеше тежък избор. Да се присъедини към компанията и да се развие или да остане извън нея.

Освен това в бъдещата му работа щеше да има манипулиране и политика с много игри за власт.

– Как бих могъл да спазя тези правила! – възкликна Петър. – Ако се съглася ще имам много привилегии, но не и чиста съвест. Не, това не е за мен. Ще си търся другаде работа.

Петко се оплака:

– Вечерно време трудно заспивам. Мисля и премислям. Сънят бяга от мен. Понякога така осъмвам.

Пламен го потупа по рамото и сподели:

– Моят дядо Петър имаше едно важно правило. Той мислеше за това, което е свършил през деня и благодареше на Бога.

– А аз все кроя планове за следващия ден, – призна си Петко.

Милчо не се стърпя и се намеси:

– Вижте и при Сътворението е така. В края на всеки ден от процеса на сътворяване Господ поглеждаше към сътвореното и казваше, че е добро.

– И аз така правя, – плесна с ръце Пламен. – Вечер преди сън поглеждам назад към изминалия ден и, като си спомня всяко едно събитие, постижение или взаимодействие, аз си мисля, че е било добро и благодаря на Бога за него.

– Ами ако ти се е случило някое неприятно преживяване? – недоверчиво повдигна вежди Симо.

– Аз отново си казвам, че е добро, – каза Пламен. – Тогава аз благодаря на Бога за ползата от него, било ценен урок, който съм научила, или фактът, че Той е бил с мен по време на преживяното.

– И това помага ли ти да заспиш по-бързо? – попита Петко.

– Така правя всяка вечер, – засмя се Пламен. – Това служи за мое благословение и ми помага да заспя. Тази практика поддържа в добро състояние ума ми.

Един ден двамата внука на дядо Петър го наобиколиха и започнаха да го питат, както обикновено, когато го видеха.

Двете момчета бяха много любознателни и очакваха интересни отговори от стареца. За тях той бе голям мъдрец.

– Дядо, нас ни учат, че трябва да имаме определено време за молитва, а ти защо не спазваш това правило? – попита Христо.

Старецът се усмихна и започна да обяснява:

– Царят определя часове за приемане на слугите си, които идват при него с лични молби….

– Дядо, но ние не се молим само за себе си, – прекъсна го припряният Николай.

– Тези, които идват при царя по свои лични или държавни дела, ще им се поставят ли срокове? – Христо попита, накланяйки главата си на една страна.

Момчето май бе се досетило само за отговора, но нещо му убягваше.

– Ето тук е разковничето, – поглади бялата си брада дядо Петър и замълча.

– Хайде не ни мъчи, – нетърпеливо подскочи Николай. – Изплюй камъчето.

– По царските въпроси можете да се явите пред Владетеля по всяко време.

Емил крачеше и нещо си мърмореше съвсем тихо. Настигна го Атанас. Той се взря в приятеля си и му се зачуди.

Накрая се престраши и го попита:

– Какво си приказваш под носа? Нещо лошо ли ти се е случило? Да не си болен?

Емил го погледна като събуден от сън. Усмихна се и обясни:

– Чудя се какво означава да си човек по Божието сърце?

Атанас повдигна рамене.

– Виж, Бог не нарече Давид велик войн, верен пастир или стабилен цар….

– Е, и? – прекъсна го Атанас.

– Може би е казал нещо от рода на: „Открих, че Дейвид се интересува от нещата, които Ме интересуват. Той е човек, чието сърце бие в синхрон с Моето. Когато гледам надясно, Дейвид гледа надясно.

– Е, някои печелят, други губят, – усмихна се Атанас, – Просто се справяш по най-добрия начин. Никой не е перфектен.

– Разбираш ли, – гневно тръсна глава Емил, – Давид все едно казва: “ Ако Бог го казва, искам да го направя“. Това е да си „по Божието сърце“.

– Добре, – наклони глава напред Атанас, – ако не направя каквото Бог казва, какво печеля?

– Прекарваш много време в правене на собствените си неща, затова не успяваш и постоянно се оплакваш и окайваш.

– А тези „по Неговото сърце“? – почеса се зад тила Атанас.

– За такива нищо в отношенията им с Бог не се смята за незначително. Ето, ако видят знак „Ограничение на скоростта 45 километра в час“, за тях това е правило. Тук няма даване или вземане. Но ако на табелата пише „Шофирайте внимателно“, това вече е принцип.

– Принципи, правило …- сбърчи недоволно нос Атанас, – Каква е връзката?

– Тези, които следват Бога в сърцата си, се грижат толкова много за принципите, колкото и за предписанията. И когато попаднат на правило, което е ясно очертано, те си казват: „Като гледам живота си, виждам, че не е като това правило. Трябва да приведа живота си в съответствие с него“ .

– Ох, – изпъшка Атанас, – от тези твои разсъждения ме заболя главата.

Той го остави и си тръгна, а Емил продължаваше да си говори нещо тихо под носа.

Нямаше друг начин, Вероника трябваше да замине. Съпруга и почина при автомобилна катастрофа и сега тя сама отглеждаше дъщеря си.

Сестра ѝ разбра за затруднението ѝ и предложи:

– Доведи малката Пепи при мен. Моите момчета много я обичат, няма да я оставят сама.

Вероника въздъхна тежко, прегърна сестра си, а в очите ѝ изби влага.

– Благодаря ти, Стела. Бях готова да се откажа …. знаеш, че за Пепи всичко бих дала.

– Върви и не се безпокой, ще се грижим за нея.

– Пепи взима витамините си, но само ако получи шоколадов бонбон и …. не забравяй, че е малко срамежлива, …..страхува се от тъмното. А колкото до братовчедите си, тя също много ги обича …..

Младата майка изреждаше правилата и забраните за дъщеря си, а по-голямата ѝ сестра я слушаше внимателно и кимаше с глава.

Когато седна в самолета, Вероника затвори очи и се помоли:

– Господи, никой не познава дъщеря ми повече от мен. Тя е скъпоценна за мен. Аз не мога да бъда с нея, но Ти можеше …

Когато се тревожите за някого, поверете го на Бог. Той го познава най-добре и много го обича. Няма да го остави и ще се погрижи за него.