Всички заеха местата си.

Петров застана на катедрата.

Днес той бе разговарял с младеж, който бе загубил при авария краката си.

Ето какво бе споделил с него безногият:

– От онзи ужасен ден, когато се събудих без крака, виждах в очите на онези, които ме гледаха, различни чувства: болка, съжаление, отвращение, гняв. Търсех истинска подкрепа, но не винаги я намирах.

Когато Петров започна лекцията си, той разказа за срещата си с инвалида, а след това продължи с разсъжденията си:

– Ако човек е загубил крайник или някаква способност, това само по себе си показва, че Бог му е дал нещо специално, за да преодолее ограниченията, а това може да надмине постиженията на обикновените хора.

В залата присъстваха много инвалиди. При тези думи, се чуха одобрителни възгласи, някои дори изръкопляскаха.

– Вие не сте „инвалид“ или „осакатен“, – добави Петров решително, – по-скоро сте специални и уникални хора, защото имате способности, които другите не притежават.

Много се усмихнаха насърчително, а Петров продължи:

– Идеята, че Бог не дава на хората задачи, с които те не могат да се справят, се отнася за всички ситуации в живота. Следователно, колкото по-сериозно е предизвикателството, пред което е изправен човек, толкова по-голямо е доверието на Всевишния в него и толкова по-голяма подкрепа му дава Свише.

Бяха преведени много примери от живота и Библията:

– Подобно на Яков, който остана куц след битка с ангел, но намери ново име и нова мисия в живота, така и ранените войници са призовани за нова начало. Не просто да преживеят техните травми, но да процъфтяват, да вдъхновяват и да проявяват свой собствен уникален принос към живота.

Още веднъж Петров затвърди мнението си с думите:

– Нечии недостатъци или трудности в живота дават уникална способност, дарба и възможност за постигне на повече, отколкото самите те, а и другите са смятали за възможно.

Това бе един невероятен урок за слушателите.

Независимо дали се борим със собствените си ограничения или общуваме с такива, чиито възможности са ограничени, начинът, по който виждаме себе си или другите, може да увеличи нашите недъзи, или да отвори нови решения за случая.

Всеки от нас е много по-силен и по-способен, отколкото можем да си представи.

Винаги се опитвайте да видите уникалния потенциал във всеки човек, независимо от неговата ситуация или състояние.

Симеон се съгласи да попълни два поредни теста.

Казаха му:

– Ще правим проучвания сред младежите. Би ли участвал в подобно изследване?

За него това нямаше значение, защото щеше да получи нещо в замяна, а то бе много изкушаващо.

Взе първият тест и се зачете:

– Кои са най-богати мъже в света? Изброй десет от тях.

– Един двама най-много до пет може, но чак пък десет, – намръщи се Симеон.

Следващите въпроси съвсем го объркаха.

Те изискваха: осем души спечелили Нобелова награда; последните десет носителя на Оскар за най-добър филм, пет спечелили купата на ….

– О, не, – отчая се Симеон. – Аз да не съм енциклопедия. Съмнявам се, че и тя може да отговори на всички въпроси.

Когато взе теста на Симеон, мъжът се усмихна и попита:

– Успя ли?

Симеон само поклати глава, а мъжът продължи:

– Изненадващо колко бързо забравяме, нали? И това не са второстепенни постижения. Тези хора са най-добрите в своите области.

Симеон само повдигна безпомощно рамене.

– Не се отчайвай, – каза мъжът, – вярвам, че със следващия тест ще се справиш по-добре.

И това наистина беше така.

Симеон прочете първите редове, засмя се и започна да пише бързо.

А те бяха от рода на: С кои трима души, обичате да прекарвате времето си? Споменете десет човека, които са ви научили на нещо полезно. Посочете петима приятели, които са ви помогнали в труден момент. Избройте няколко учители, които са ви помагали в училище …

Е, нещата тук вървяха много по-леко.

– Този тест наистина не ме затрудни, – призна Симеон, когато предаваше листовете си.

– И какъв е според теб урокът? – попита мъжът.

– Не съм се замислял за това. Не знам, – отговори бързо Симеон.

– Хората, които имат значение, не са тези с пълномощията, а тези, които имат загриженост.

Насъбралите се на мегдана коментираха скорошните земетресенията, които оставиха много хора без подслон, храна и топлина в това студено време.

Отзивите бяха различни.

Някои се заеха даже да разкриват причините за това нещастие, което бе постигнало толкова много хора.

– Не трябва да бързаме с изводите, – наблегна бай Сотир.

– Така си е, – подкрепи го Генчо. – Бихте ли купили къща, ако ви беше позволено да видите само една от стаите ѝ? Бихте ли си купили кола, ако видите само гумите и стоповете ѝ? За да преценяваме нещата добре, трябва да ги видим цели.

– Едно падение не прави човека некадърен…., – обади се Стоян.

– Едно постижение също не го прави успешен, – побърза да добави Ганчо.

– Житейските злополуки и ужаси са само страница от голямата книга на живота, – каза бай Сотир. – Докато не разберем цялата история, не бива да даваме преценка за житейските бури.

– Само Един знае какво става и какво ще последва, защото Той е Авторът на тази книга, – извиси глас Христо. – Знайте, че Той вече е написал и последната ѝ глава.

Очакваше се времето да се затопли. И наистина слънцето изпече, отне скрежта по тревата поради падналата дебела слана, но не и от върховете на дърветата.

Стоян и Велко наблюдаваха интересно явление в гората.

Слънцето печеше, тревата в краката им зеленееше, а скрежта от върховете на дърветата се сипеше като дребен снеговалеж.

– Гледай какво чудо! – възкликна Стоян. – Невероятно е!

– Като гледам това, се сещам за лешникотрошачката на Кларк, – подзе Велко.

– Това май беше някаква птица, ако не се лъжа, – присви очи Стоян.

– Те е невероятна, – продължи Велко.

Стоян вдигна рамене. Той нищо не знаеше за тази птица.

– Всяка година се подготвя за зимата, като крие в малки скривалища четири или пет борови семена, – поясни Велко. – Месеци по-късно, се връща, за да вземе семената, дори да са на хиляди места и да е паднал обилен сняг.

– Ама всичките ли? – попита озадачен Стоян.

– Всичките!

– Това е невероятно, – плесна с ръце Стоян, – особено като вземете предвид трудностите, които ние, имаме понякога, когато не можем да открием ключовете на колата или на апартамента си.

Велко се усмихна и добави:

– Това постижение бледнее в сравнение със способността на Бог да помни нашите молитви. Не само ги помни, но и отговаря на тях.

– Е, някои не получават отговор веднага, – вдигна вежди Стоян.

– Бог винаги отговаря, – наблегна Велко. – Отговорите могат да дойдат по-късно или да не ни се харесат, но такава е Негова воля.

– Ох, молитви, молитви, молитви …. я стига, – махна с ръка Стоян.

– Те са ценни пред Бога, както тамянът в древния свят, – подчерта дебело Велко. – Нашите молитви имат значение за Бог, защото ние имаме значение за Него. Чрез Неговата незаслужена милост, която имаме в Исус, Той ни предлага свободен достъп до Себе Си.

Молете се! Нито една дума в молитвите ви няма да бъде забравена или изгубена поради удивителната Божия любов.

Дойде Стоян при съседа си и взе да се оплаква:

– Знаеш каква е работата ми. Не мога да отгледам повече от едно дете, а жена ми иска повече деца. Ако имам повече, ще ги храня, но живота им ще бъде беден. Какво да правя?

Христо се почеса по главата, усмихна се и му разказа следната приказка:

– Живееха някога двама съседи. И двамата се занимаваха с растениевъдство. Единият искаше да отгледа най-високото дърво, а другият да събере голяма колекция от цветя.

– Успяха ли? – нетърпеливо попита Стоян.

– Да. Първата висока секвоя оглеждаше цялата околност, но полянката с много цветя, насекоми, пеперуди и птици привличаше много деца. И двамата съседи бяха много доволни от постиженията си.

– Е, не е толкова лошо, човек да посади високо дърво, то все пак е едно, но…. – Стоян се опита да защити работата на първия растениевъд.

– Повечето от децата се страхуват от високото и не се качваха на дървото, за това предпочитаха полянката, – усмихна се Христо.

– Добре де, защо ми разказа тази приказка? – вдигна учудено вежди Стоян.

– И двамата съседи направиха една и съща грешка. Те подхранваха гордостта си, но не обичаха природата …

– Как така, нали са растениевъди? – прекъсна го Стоян.

– Те я преработваха според желанията си, с цел да угодят само на себе си. Затова се довери на природата си и не бъди егоист.