Надя бе на шестдесет и четири години.

Рано се ожени. Започна работа като счетоводител и така до пенсия.

Един ден тя се разстрои и се разплака.

Някой ѝ бе казал:

– Твоя живот е безплоден. Нямаш самореализация. Никакви амбиции. Дори не си се развила духовно. Животът ти е преминал скучно и мъгляво.

– А какво трябваше да направя? – бе попитала тя.

– Да беше нарисувала поне една картина или да се издигнеш в работата си. Дори едно обикновено пътешествие не си направила, …. – укориха я двойно и тройно.

Надя имаше син. Той беше инвалид, но тя много му помагаше и детето оздравя.

По-късно с мъжа си осиновиха момче от детския дом. После се появи братчето му. И него взеха.

– Не трябва да разделяш роднини, особено братя, – бе казал мъжът ѝ.

А той бе обикновен работник.

Така премина „безплодният“ живот на Надя.

Отгледа трима сина.

Дойдоха и внуците.

Картините, кариерата са добри постижения, но няма по-важно от децата. А и да отгледаш не един, а двама сирака …

– Всеки се реализира, както може, – каза ѝ комшийката Стефана след като я видя разплакана и разбра болката ѝ.

Катя се усмихна, отвори албума и показа на Стефана снимки на децата и внуците.

И тя отново се почувства щастлива.

Петко се оплака:

– Вечерно време трудно заспивам. Мисля и премислям. Сънят бяга от мен. Понякога така осъмвам.

Пламен го потупа по рамото и сподели:

– Моят дядо Петър имаше едно важно правило. Той мислеше за това, което е свършил през деня и благодареше на Бога.

– А аз все кроя планове за следващия ден, – призна си Петко.

Милчо не се стърпя и се намеси:

– Вижте и при Сътворението е така. В края на всеки ден от процеса на сътворяване Господ поглеждаше към сътвореното и казваше, че е добро.

– И аз така правя, – плесна с ръце Пламен. – Вечер преди сън поглеждам назад към изминалия ден и, като си спомня всяко едно събитие, постижение или взаимодействие, аз си мисля, че е било добро и благодаря на Бога за него.

– Ами ако ти се е случило някое неприятно преживяване? – недоверчиво повдигна вежди Симо.

– Аз отново си казвам, че е добро, – каза Пламен. – Тогава аз благодаря на Бога за ползата от него, било ценен урок, който съм научила, или фактът, че Той е бил с мен по време на преживяното.

– И това помага ли ти да заспиш по-бързо? – попита Петко.

– Така правя всяка вечер, – засмя се Пламен. – Това служи за мое благословение и ми помага да заспя. Тази практика поддържа в добро състояние ума ми.

Всички заеха местата си.

Петров застана на катедрата.

Днес той бе разговарял с младеж, който бе загубил при авария краката си.

Ето какво бе споделил с него безногият:

– От онзи ужасен ден, когато се събудих без крака, виждах в очите на онези, които ме гледаха, различни чувства: болка, съжаление, отвращение, гняв. Търсех истинска подкрепа, но не винаги я намирах.

Когато Петров започна лекцията си, той разказа за срещата си с инвалида, а след това продължи с разсъжденията си:

– Ако човек е загубил крайник или някаква способност, това само по себе си показва, че Бог му е дал нещо специално, за да преодолее ограниченията, а това може да надмине постиженията на обикновените хора.

В залата присъстваха много инвалиди. При тези думи, се чуха одобрителни възгласи, някои дори изръкопляскаха.

– Вие не сте „инвалид“ или „осакатен“, – добави Петров решително, – по-скоро сте специални и уникални хора, защото имате способности, които другите не притежават.

Много се усмихнаха насърчително, а Петров продължи:

– Идеята, че Бог не дава на хората задачи, с които те не могат да се справят, се отнася за всички ситуации в живота. Следователно, колкото по-сериозно е предизвикателството, пред което е изправен човек, толкова по-голямо е доверието на Всевишния в него и толкова по-голяма подкрепа му дава Свише.

Бяха преведени много примери от живота и Библията:

– Подобно на Яков, който остана куц след битка с ангел, но намери ново име и нова мисия в живота, така и ранените войници са призовани за нова начало. Не просто да преживеят техните травми, но да процъфтяват, да вдъхновяват и да проявяват свой собствен уникален принос към живота.

Още веднъж Петров затвърди мнението си с думите:

– Нечии недостатъци или трудности в живота дават уникална способност, дарба и възможност за постигне на повече, отколкото самите те, а и другите са смятали за възможно.

Това бе един невероятен урок за слушателите.

Независимо дали се борим със собствените си ограничения или общуваме с такива, чиито възможности са ограничени, начинът, по който виждаме себе си или другите, може да увеличи нашите недъзи, или да отвори нови решения за случая.

Всеки от нас е много по-силен и по-способен, отколкото можем да си представи.

Винаги се опитвайте да видите уникалния потенциал във всеки човек, независимо от неговата ситуация или състояние.

Симеон се съгласи да попълни два поредни теста.

Казаха му:

– Ще правим проучвания сред младежите. Би ли участвал в подобно изследване?

За него това нямаше значение, защото щеше да получи нещо в замяна, а то бе много изкушаващо.

Взе първият тест и се зачете:

– Кои са най-богати мъже в света? Изброй десет от тях.

– Един двама най-много до пет може, но чак пък десет, – намръщи се Симеон.

Следващите въпроси съвсем го объркаха.

Те изискваха: осем души спечелили Нобелова награда; последните десет носителя на Оскар за най-добър филм, пет спечелили купата на ….

– О, не, – отчая се Симеон. – Аз да не съм енциклопедия. Съмнявам се, че и тя може да отговори на всички въпроси.

Когато взе теста на Симеон, мъжът се усмихна и попита:

– Успя ли?

Симеон само поклати глава, а мъжът продължи:

– Изненадващо колко бързо забравяме, нали? И това не са второстепенни постижения. Тези хора са най-добрите в своите области.

Симеон само повдигна безпомощно рамене.

– Не се отчайвай, – каза мъжът, – вярвам, че със следващия тест ще се справиш по-добре.

И това наистина беше така.

Симеон прочете първите редове, засмя се и започна да пише бързо.

А те бяха от рода на: С кои трима души, обичате да прекарвате времето си? Споменете десет човека, които са ви научили на нещо полезно. Посочете петима приятели, които са ви помогнали в труден момент. Избройте няколко учители, които са ви помагали в училище …

Е, нещата тук вървяха много по-леко.

– Този тест наистина не ме затрудни, – призна Симеон, когато предаваше листовете си.

– И какъв е според теб урокът? – попита мъжът.

– Не съм се замислял за това. Не знам, – отговори бързо Симеон.

– Хората, които имат значение, не са тези с пълномощията, а тези, които имат загриженост.

Насъбралите се на мегдана коментираха скорошните земетресенията, които оставиха много хора без подслон, храна и топлина в това студено време.

Отзивите бяха различни.

Някои се заеха даже да разкриват причините за това нещастие, което бе постигнало толкова много хора.

– Не трябва да бързаме с изводите, – наблегна бай Сотир.

– Така си е, – подкрепи го Генчо. – Бихте ли купили къща, ако ви беше позволено да видите само една от стаите ѝ? Бихте ли си купили кола, ако видите само гумите и стоповете ѝ? За да преценяваме нещата добре, трябва да ги видим цели.

– Едно падение не прави човека некадърен…., – обади се Стоян.

– Едно постижение също не го прави успешен, – побърза да добави Ганчо.

– Житейските злополуки и ужаси са само страница от голямата книга на живота, – каза бай Сотир. – Докато не разберем цялата история, не бива да даваме преценка за житейските бури.

– Само Един знае какво става и какво ще последва, защото Той е Авторът на тази книга, – извиси глас Христо. – Знайте, че Той вече е написал и последната ѝ глава.