Михаил работеше като свещенослужител в една болница. Неговата работа се състоеше в това, да утешава и насърчава пациентите и техните близки.

Обикновено в края на посещението си при болен Михаил се молеше с човека отсреща, за да може пациентът да се отпусне и да сподели с Бога своите надежди, притеснения и радости.

Някои пациенти не обичаха дългите разговори и искаха само молитва.

Михаил бе забелязал, че много трудно подкрепя в молитва някого, когото не познаваше.

„Как да се моля за него, – мислеше си свещенослужителят, – когато не знам какви са неговите мечти, от какво се страхува, какво обича?“

Когато Михаил сподели с Тимотей тези неща, той му каза:

– Чувстваш, че молитвите ти са неадекватни, защото не можеш да намериш подходящите думи.

– Ти си прав, – каза Михаил. – Когато се застъпвам за някой пациент в молитва, не мога да намеря точните думи, за да изразя неговата скръб от дадена загуба, радост от успешна трансплантация или шок от току що поставена тежка диагноза.

Тогава Тимотей го посъветва:

– Продължавай да се молиш за своите пациенти, но не забравяй, че самото ти присъствие там, езикът на тялото ти, съчувствие ти, което проявяваш, също са част от молитвата.

– Какво излиза тогава? – замисли се сериозно Михаил. – Радостният дух, милото отношение и топлото присъствие са молитва, която има голяма сила.

– Молитвите ни не трябва да се изразяват само с думи, – поясни Тимотей, – но и с отношението ни към този свят и към Бога.

Болестите идват внезапно и ни изненадват. Понякога те тежат като дамоклев меч над главите ни. Това е още по-неприятно, когато такива неприятности споходят твой най-добър приятел.

Росен наскоро разбра, че Явор е болен от левкемия и е постъпил в болницата за химиотерапия. Те се познаваха от деца и бяха неразделни, докато всеки пое пътя в живота си.

Росен реши да посети приятеля си в болницата. Докато пътуваше натам, се питаше: “ Каква ли ще бъде реакцията му като ме види?“

Росен често посещаваше болни, това бе свързано с работата му. Той бе пастор на една църква. В повечето случаи такива срещи преминаваха неопределено.

Росен бе виждал в очите на безнадежно болните гняв, ужас, тъга, …, а той трябваше да ги насърчава и успокоява.

„Явор винаги е бил оптимист, – каза си Росен, – той винаги е гледал позитивно на нещата, но сега …..Дали пак ще има прекрасното настроение, с което не се разделяше никога?“

Оказа се, че Росен напразно се е притеснявал. Това първо посещение при приятеля му бе много насърчаващо, както и останалите през следващите няколко седмици.

В повечето случаи Явор беше весел, посрещаше хората, които го посещават радостно и се шегуваше с персонала на болницата. Макар и да не знаеше какви точно процедури го очакваха, той не губеше своя мир.

Още при първата им среща Росен го попита направо:

– Не се ли страхуваш? Живота ти е към своя край.

Явор се усмихна и отговори на приятеля си:

– Ако това е краят, добре. От какво да се страхувам. Аз зная къде отивам.

Това бяха думи изпълнени с вяра. Прекрасен пример за хората, които го заобикаляха.

Явор знаеше, че всички преминаваме през изпитания, но щом сме приели Спасителя, Той никога няма да ни остави сами.

Според местният губернатор и египетските служители по въпросите за безопасността и здравето, въоръжени хора с маски са открили огън по автобус. В него се намирали коптски християни, които отивали в манастир, намиращ се на юг от Кайро.

В резултат от инцидента загинали 28 човека, сред които имало и деца. Освен това 23 човека са били ранени.

Нападението е станало месец след посещението на Римския Папа Франциск в Египет. Там той заявил своята поддръжка на християните в страната, които често стават жертви на военни групировки.

Никой до сега не е поел отговорност за нападението.

След визитата на Папата от филиала на Ислямската държава в Египет са обещали да засилят нападенията на християни.

Те призовали мюсюлманите да избягват събрания на християни и посолствата на западните страни, в които обикновено се целят членове на терористични групировки.

По време на посещението си в САЩ през 1930 г., Алберт Айнщайн взимал такса от желаещите да получат от него автограф.

За обикновен автограф взимал по един долар, а за автограф на сувенир – пет долара.

Събраните средства ученият изразходвал за благотворителност.

На излизане от църквата, след богослужението, Георги се запозна с една 95 годишна жена. Това запознанство прерасна в приятелство.

Младият мъж се надяваше с посещенията си в дома ѝ да направи дните ѝ по-радостни.

След три години тя почина. Тогава Георги осъзна какво се бе случило през тези три години и констатира:

– Имам още много неща да науча. През тези години, когато я посещавах, преди тя да си отиде, аз съм надценявал ролята си в живота на тази прекрасна жена.

Той разроши с ръка косата на главата си и продължи размишленията си:

– Всъщност тя ми даде много повече, отколкото аз на нея. Чувствах я много близка въпреки големите различия в годините, социалния статус и образованието. Това е един голям урок за мен. Въпреки всички различия ние можехме да бъдем приятели, да намираме общи теми за разговори.

Георги си спомняше как тази жена го посрещаше още на вратата, как се приближаваше на количката си с грейнала усмивка на лицето.

– Беше голямо удоволствие да слушам нейните разкази, – тъжно се усмихна младежът. – Те бяха изпълнени с богат духовен опит.

– Бог ни събра, – казваше тя. – Божия Дух е слязъл над нас.

Георги си спомняше нейните напътствия:

– Трябва не само да четем Библията, но и да я живеем.

– Знам, че сега тя е с Господа, – възторжено каза Георги.  – Но как да я почета най-добре? Може би трябва да разкажа на всички младежи онова, което тя е споделила с мен. А защо не?

Тя беше от хората, които помагаха на младите като Георги да се приближават към Бога и да бъдат верни на Словото Му.

Нека да обичаме другите така, както Бог ни обича..