Когато Милко бе малък, всеки път баба му при посещение у тях, му носеше подаръци. И той с нетърпение я очакваше.

Веднъж тя бе ходила при свои приятели и каза на внука си:

– Тези хора ти изпращат поздрави.

Милко се зарадва и с очакване чакаше да види поздрава. Накрая не се стърпя и попита баба си:

– Какво е това поздрави? Бонбони, сладки или играчка?

– Поздрава си е поздрав, – засмя се баба му. – Той не се яде, нито се пие. Това е пожелание за здраве.

– Много лошо е да изпратят едно празно „здравей“ вместо нещо сладичко, – възнегодува Милко.

Но поне малкото момче научи значението на тази дума.

Минаха години и Милко се сблъска със същия проблем. На него му бе трудно да обясни на сина си, какво е да поздравиш. Кого да поздравиш? Кога да го правиш?

Може би е нужно време малките деца да осъзнаят какъв е смисъла да поздравяваш другите. Изглежда ще трябва сами да го разберат.

Павлов крачеше бавно натоварен с мрачни мисли. До него вървеше Симо и от време на време поглеждаше към него.

– Посещението в църквата намалява, – отбеляза с тъга Павлов.

– И аз го забелязах, – въздъхна Симо. – Дори и сега, когато вече свободно можем да се събираме, броят на хората, които посещават църквата не е стигнал нивото, което бе преди пандемията.

– Как можем да ги върнем обратно? – попита Павлов. – Как можем да ги накараме да станат от креватите си и да дойдат на църква в неделя сутрин?

– Повечето от хора се подчиняват на желанието на тялото си, а то не иска да се надигне сутрин, особено в неделя, – констатира Симо.

– Екранната проповед няма да им даде прегръдка или Господна вечеря, нима не го осъзнават? – Павлов смръщи вежди.

– Хубаво е да се събираме като вярващи, – каза Симо, – за да се поклоним на живия Бог. Това не трябва да се възприема като задължение към другите, нито към нас самите.

– Не си ли забелязал, че когато не искаме общение, точно тогава най-много се нуждаем от него? – тъжно се усмихна Павлов.

– Е, има хиляди причини, които могат да ни накарат да се откажем от пижамената църковна неделя, – Симо се опита да насърчи изпадналия в безизходица пастир.

– Дай, Боже и други да мислят така, – без въодушевление поклати глава Павлов.

За Мая бе празник всяко посещение на класа по модерни танци. Там тя обичаше да се върти, докато ѝ се завие свят и падне на земята.

Пируетите, които толкова много ѝ харесваха се изпълняваха, както от балерини така и от танцьори.

Когато Мая порасна този трик с въртенето ѝ помагаше да поддържа баланс и контрол. Това за нея бе като забелязване на точка, към която очите ѝ се връщат, когато направи пълен кръг.

– Наличието на една фокусна точка е всичко, което ми бе необходимо, за да овладея своя пирует с грациозен завършек, – обясняваше тя на по-заинтересованите.

Всички ние се сблъскваме с много обрати в живота си.

Когато се фокусираме върху проблемите си, те ни изглеждат неуправляеми. От тях оставяме замаяни и всеки момент очакваме катастрофално падане.

Ако държим умовете си стабилни и фокусирани върху Бог, Той ще ни запази в „съвършен мир“. Това означава, че няма значение колко завои прави животът ни.

Независимо от обстоятелствата ние можем да останем спокойни и сигурни, защото Бог ще бъде с нас във всички нашите проблеми и изпитания.

Той е „Вечната скала” – най-доброто „място”, в което да приковаваме очите си, защото Неговите обещания никога не се променят.

Нека да държим очите си върху Него, докато преминаваме успехи и провали.

Необходимо е да разчитаме на Бог, нашата вечна канара, Който ни помага да се движим грациозно през целия живот и в най-трудните пируети.

Роза се люлееше на любимия си стол в кухнята при баба си. При честите си посещения тя много време прекарваше в него кръстосала крака, но не оставаше безучастна към това, което ставаше край нея.

Дори, когато се прибереше в града при родителите си, тя си мечтаеше, отново да се върне там.

Обстановката в бабината кухня бе разнолика, но същевременно една и съща.

Едва забележимата пара безшумно се процеждаше под похлупака на тенджерата върху печката. А през това време баба ѝ пържеше, режеше, осоляваше и какво ли още не.

Ръцете ѝ бързо се движеха. От тях се очакваше да сътворят нещо неописуемо вкусно.

През цялото време старицата не млъкваше. Разказваше и споделяше нещата, които бе преживяла или ѝ се бяха случили през деня. Тя беше необикновена жена. Зареждаше се от прекараното време с хората.

Баба Рени много обичаше внучката си. Това прекрасно приятелство между двете ги доближаваше все по-близко една до друга. Така става с хората, които много се обичат.

По същия начин, когато отворим Библията, сме на най-доброто място, където можем да поседим заедно с Бог. Неговото огромно сърце изпълнено с любов към нас ни очаква с нетърпение. Той жадува за разговор с нас.

Когато останем насаме с Него, мъдростта на Писанието, неговите мисли и цели се разкриват все по-ясно.

Този, който общува с Господа, не може да остане същия.

Петър Димов бе пастирът на местната църква. Един ден му съобщиха:

– Ще ви посети млад учен от столичния университет. Там той преподава вече пета година.

Разговорът между Петър и „изгряващото светило на науката“ мина добре. И двамата имаха какво да научат един от друг.

След посещението на ученият, дъщерята на Димов отбеляза за учения:

– Колко самоуверен и рязък изглеждаше този млад човек. Сякаш всичко знае и светът се върти около него.

Петър я погледна и се усмихна, след което я помоли:

– Я ми откъсни една праскова от онова дърво.

Дъщеря погледна плодовете на посоченото ѝ дърво и каза учудено:

– Но те са още зелени, – възкликна девойката, – не става за ядене. За какво ти е?

– Сега е зелена, – поклати глава Петър, – но още малко слънце и влага и тя ще узрее. Ще стане сладка. Така е и с този млад учен. С годините, той ще омекне и ще добие повече мъдрост. Тогава поведението му няма да те дразни чак толкова много.

Когато всеки ден общуваме с Бог, като четем Словото Му и разговаряме с Него в молитва, ние ще се преобразяваме под Божията благодат.

Ако сме „кисели“ и „зелени“, можем да се доверим на Божия Дух, Който ще ни промени и ще станем благ плод, който доставя удоволствие, а не раздразнение.