Павлов крачеше бавно натоварен с мрачни мисли. До него вървеше Симо и от време на време поглеждаше към него.

– Посещението в църквата намалява, – отбеляза с тъга Павлов.

– И аз го забелязах, – въздъхна Симо. – Дори и сега, когато вече свободно можем да се събираме, броят на хората, които посещават църквата не е стигнал нивото, което бе преди пандемията.

– Как можем да ги върнем обратно? – попита Павлов. – Как можем да ги накараме да станат от креватите си и да дойдат на църква в неделя сутрин?

– Повечето от хора се подчиняват на желанието на тялото си, а то не иска да се надигне сутрин, особено в неделя, – констатира Симо.

– Екранната проповед няма да им даде прегръдка или Господна вечеря, нима не го осъзнават? – Павлов смръщи вежди.

– Хубаво е да се събираме като вярващи, – каза Симо, – за да се поклоним на живия Бог. Това не трябва да се възприема като задължение към другите, нито към нас самите.

– Не си ли забелязал, че когато не искаме общение, точно тогава най-много се нуждаем от него? – тъжно се усмихна Павлов.

– Е, има хиляди причини, които могат да ни накарат да се откажем от пижамената църковна неделя, – Симо се опита да насърчи изпадналия в безизходица пастир.

– Дай, Боже и други да мислят така, – без въодушевление поклати глава Павлов.