За всекиго по нещо

На старата ябълка, която растеше край дървената беседка израснаха рамо до рамо две млади клонки.

Малко преди да си отиде пролетта, както всички останали те се покриха с розов цвят.

В края на лятото едната се бе навела ниско надолу, а другата устремила поглед нагоре ѝ се присмиваше:

– Виж се на какво приличаш! Защо си се навела към земята? Така приличаш на някоя стара жена. Кажи ми, защо пораснахме?

Първата клонка мълчеше, а втората опиянена от всичко, което виждаше около себе си, продължи:

– Аз виждам слънцето. Слушам песните на птиците. И съм такава стройна и красива.

– Недей така, мила, – каза нежно първата клонка. – Зная, че вятърът и дъждът ти пеят песни, но не се увличай по тях, погрижи се за цветовете си.

– Какво толкова да им се грижа? – засмя се безгрижно втората клонка. – Те и без мен си растат така добре.

Когато дойде време за беритба втората клонка бе натежала от плод. Тя се радваше на птичата песен и се гордееше с децата си.

– Къде са твоите ябълки? – питаха втората клонка.

А тя пребледняла гледаше към изсъхналите си цветове. Не плод, дори листа не се виждаха по нея.

Така става с тези, които още не пораснали бързат да опитат всичко от живота, но края е мъчителен и болезнен.

Случи се голяма беда. Всички говореха с мъка и болка:

– Смъртоносно е ранен славея. Нашият певец е пострадал сериозно. Кой ще ни радва с песните си?

А какво точно се бе случило?

Напереният котарак с дръглива козина бе наполовина изял певеца и славеят бе замлъкнал завинаги.

Нахраненият пакостник се скиташе и доволно облизваше устните си.

В селището се провеждаше тържествено погребение. Изпращаха славея. Като почетен гост на него бе поканен котаракът.

Върви злосторникът в траурното шествие и гледа. Момиче обляно в сълзи, носи сламения ковчег на славея.

Котаракът се приближи към него и съчувствено каза:

– Ако знаех, че славеят е толкова важен в живота ти, щях да го изям целия ….

– А после? – намръщено го погледна момичето.

– Щях да разказвам, че певецът е отлетял далеч и не можеда се върне у дома. И тогава щеше да бъдеш по-малко тъжна. Нямаше да проливаш толкова сълзи.

Какво значение има това сега?

Ако започнете дадена работа, довършвайте я до края, за да не последват сълзи, болка и огорчение.

Погребението беше минало. Нямаше песни. Всичко бе потънало в траур, чуваше плач и вопли.

Хората се движеха безцелно. В очите им се четеше страх.

Новината за смъртта на Лазар ги подтискаше и им напомняше за собствената им съдба. Още един от тях не бе между живите, а утре те можеха да бъдат на негово място.

Исус отиде на гроба на Лазар и се просълзи.

Той не скърбеше за този, който бе положен зад големия камък в пещерата, а за живите край Него.

Исус страдаше за тези, които бяха в пещерата на страха.

Сърцето Му бе изпълнено с мъка, за людете, които макар и свободни, бяха затворници, държани в плен от боязънта спрямо смъртта.

Камъните, колкото и големи да са, не биха спрели Господа, нито тогава във Витания нито днес.

Но Исус каза на хората:

– Отместете камъка.

Не защото не можеше да го направи, а поради това, че и ние имаме свой дял, който трябва да изпълним.

Исус извика със силен глас:

– Лазаре, излез вън.

Днес Исус ви призовава от гроба на страха.

Ще Го последвате ли?

Годините бързо минаваха, но Лудвиг не ги усещаше. Изолиран от хората той свиреше на клавесина в стаята си.

Този инструмент бе безполезен, защото бе счупен. Липсваха му ключове. Струните бяха силно обтегнати. Звукът му бе фалшив и дразнещ слуха.

Въпреки това Лудвиг свиреше опиянен и се просълзяваше. Той беше глух.

Пианистът чуваше звука, който инструмента трябваше да издава, а не този, който бе в действителност.

Може би понякога се чувстваш като разстроения клавесин на този музикант. Разнебитен и неадекватен. А това, което правиш ти изглежда ненавременно, нямащо никакво значение.

Какво прави Бог със счупения инструмент? Как реагира, когато клавишите не издават очаквания звук?

– Този инструмент трябва да бъде заменен?! – очакваш да чуеш ти.

Но, Бог търпеливо го настройва, докато чуе песента, така както я желае.

Майсторът поправя това, което не може да бъде възобновено и слуша музика, която не би могла да се изтръгне от нас.

А в следващия миг Той се любува на музиката, която идва от живота ни.

Надя Петрова по професия бе певица, но вече не пееше. Майка ѝ имаше деменция и прекарваше остатъка от живота си в един старчески дом.

Петрова като добра и съвестна дъщеря често я посещаваше нищо, че майка ѝ не я познаваше и всеки път я питаше:

– Ти коя си? Как се казваш?

На Надя много ѝ бе тежко, когато майка ѝ я питаше:

– Виждала ли си дъщеря ми? Отдавна не е идвала да ме види…..

Един път двете стояха една срещу друга и мълчаха.

Изведнъж Надя запя. Стара песен, която майка ѝ пееше, когато бе малка.

Очите на старата жена светнаха. Тя се усмихна на дъщеря си и започна да пее с нея.

След това двете си говориха за минали събития, когато Надя бе още дете.

Музиката бе събудила изгубени спомени.

Радостта от пеенето е дар от Бога.

Пеенето вдъхновява не само нас, но и тези, които ни чуват.