– Тръгваш си? – , със сълзи на очи попита тя.

– Да, аз обикнах друга! Дойде ми до гуша от теб, писна ми от писъците на децата.

– Но това са твоите деца! Те са съвсем малки. Как можеш?

– Остави ме намира. Виж колко си погрозняла!

– Но аз още не съм се възстановила, след раждането на малкия, …. това ще мине.

– Казах вече, тръгвам, – развика се Виктор и силно я блъсна.

Тя падна и удари главата си в стената. Заплака, но към нея протегна ръце малкото ѝ момче, което се събуди.

– Добре, тръгвай, но запомни, няма да те потърся. Ще се справим и без теб. Тръгнеш ли, обратен път към нас няма.

– Да, алоо! Идвам! – нервно каза Виктор по телефона.

Минаха пет години.

„Боже мой, – мислеше си Виктор, седейки на пейката в парка. …. Видя две деца, които си играеха
– Как ли изглеждат моите деца, навярно са вече големи. Как ли е тя? Нито веднъж не ми се обади“.

Тогава видя познат силует.

– О, боже, това е тя!

Видя две деца да тичат край нея.

– Привет! – извика ѝ той.

– Здравей … – в недоумение му отговори тя.

– Радвам се да те видя. Това моите деца ли са?

– Не е важно, сега няма никакво значение!

– Искам да ти кажа…

– Ти тогава много ясно го каза…

Изведнъж децата с вик „татко“ се втурнаха към тях. Виктор се развълнува, невярващ на щастието си. Но децата го отминаха и се хвърлиха в прегръдките на друг мъж, който идваше към тях. Тя тръгна към този мъж, целуна го и се поздравиха.

– Скъпа, кой е този?

– Просто минувач, питаше къде е близкия магазин!. Скоро е дошъл в нашия град. Да вървим пирожки съм приготвила.

– Чичко, магазина е зад ъгъла, – каза едно от децата и хукна след другите.

– Благодаря, – каза Виктор, със сълзи на очи.

Той гледаше, как си тръгват тези, които му бяха близки, но и чужди …

Връщал се един човек от работа. Срещал един приятел и те решили заедно да изпият по една бира.

Разходили се из парка, пили бира. Седнали в едно заведение и пили още бира.

След това мъжът поканил приятеля си:

– Ела ми на гости.

И взели още бира.

Когато пристигнали, мъжът който поканил другия на гости, скоро бил влязъл в ново жилище. За това развел приятеля си из стаите, за да му покаже какъв ремонт е направил. А приятелят му все питал и се интересувал.

Пред тях се изправила домакинята и казала:

– Момчета, стига ви толкова, достатъчно сте пили бира.

– Защо така?

– Вие през цялото време все за ремонта говорите.

– Но на човека му е интересно.

– А може би ще си спомниш, че този човек, заедно с бригадата си е направил този ремонт.

Мъжете се спогледали и разбрали, че е време да преминат на водка.

Вместо билети ще се използва интелектуална система, разпознаваща лица.

Първоначално отказа от билети ще се проведе като експеримент в парка Вужене. Този парк е известен сред местните жители и туристите, тъй като на негова територия се намират десетки невероятни забележителности.

В близко бъдеще на входа на парка ще бъде поставена специална рамка и щанд с таблет. Когато посетителят мине през тази рамка, система в автоматичен режим ще разпознае лицето му и ще определя дали може да посещава една или повече от забележителностите.

Трябва да се отбележи, че разпознаването продължава 0,6 секунди, а точността на резултата достига 99.77%.

В бъдеще, разработчиците планират да я прилагат по-широко в ежедневието. Например, такива рамки ще бъдат инсталирани в туристически обекти и в търговски центрове.

Всъщност, това е напълно възможно, след като технологията за разпознаване на лицето може да замени традиционните билети и тези в транспорта.

В столицата на Малайзия дивите маймуни живеят в очертанията на града.

Куала Лумпур в един от най-чистите градове в цяла Азия. Причините са няколко, но главната е извънредно високите глоби за хвърляне на боклук на земята.

Най-известните кули близнаци Петронас носят името на местната петролногазова компания. През 2016 г.най-големият бетонен фундамент в света са именно кулите Петронас.

В Куала Лумпур се намира най-големият парк на хибискуса в света.

Валентин Григоров живееше в малък град. Когато беше на седем години, на урок посветен на Деня на Земята, той чу за проблема свързан боклука и важността този боклук да бъде преработен.

Тогава той реши: „Ще се занимавам точно с това. Даже мога да принеса някаква полза и да помогна на много хора“.

И започна да събира боклук, като го сортираше.

Пластмасовите бутилки, които успя да събере за последните три години, можеха да заемат площ на 119 футболни игрища.

Валентин стана най-малкият предприемач и създаде собствена компания, която за последните пет години е събрала около 3,5 тона боклук.

Карайки велосипеда си, малкият предприемач започна да събира боклука по плажа, улиците и  парковете.

След това го отнасяше в дома си и го разпределяше.

– Майка ми и баща ми са ме учели да не правя боклук и ако направя такъв да и си го почистя, – сподели Валери с журналист от местния вестник. – Сега не правя нищо по-различно, дори това се превърна в мой собствен бизнес.

А ето как бе започнало цялото начинание.

Първоначално в двора на семейство Григорови бяха поставени няколко коша, в които боклука се разделяше. Приятели и съседи идваха и донасяха своя боклук. Всяка седмица идваше камион и отнася разпределения боклука. За всяка партида Валери изкарваше от 200 до 400 лева.

След три години с Валери започна да работи цяла бригада от желаещи. Момчетата участващи в групата събираха в прикрепени кошници на колелетата си боклуците от района.

От получените пари 25 % Валери внасяше в няколко дома за изоставени деца.

– Не е лесно да не правиш нищо, – смееше се Валери, – но е чудесно, когато успееш да направиш нещо.

Той винаги казваше на своите клиенти:

– Кокошката кълве зрънце по зрънце. Една бутилка, това е добро начало.

Валери е щастлив и доволен от работата си. Той се усмихва и казва:

– На мен ми е провървяло в детството, но искам да помогна на тези, които не са имали моите възможности за развитие…