Бог ни е дал мисия, и това е мисия, която ние можем да изпълним.

Най-важната работа в живота ни не е да се оженим, да трупаме пари, за да осигурим старините си, да пътуваме, където желаем или да прекараме весело и забавно тук на земята. Най-важното нещо, което можем да направим, е да изпълним Божията мисия за живота си. Ако не го направим, Библията казва, че животът ни е прахосан.

„Но не се скъпя за живота си, като че ми се свиди за него, стига само да завърша пътя си и служението, което приех от Господа Исуса, да проповядвам благовестието на Божията благодат“ .

Част от нашата мисия е да кажем на други хора благовестието. Всеки от нас е дошъл при Христос, защото някой ни е казал за Него. Сега е наш ред да кажем на други.

Исус умря за всеки един човек по свята. Ако хората живеят и умират, без да знаят за това, което Исус е направил за тях, те ще загубят нещо ценно в живота си.

Бог се грижи за всеки един човек на планетата, ние също трябва го направим. Той е показал милост към нас, когато ни е спасил, за това трябва да разказваме на другите за невероятната Божия любов.  Ако не им го кажем те ще загубят вечния си дом на небесата.

Това е нашата мисия!

Ако давам пари за благотворителност, строеж на църква или помагам на някого, навярно ще кажете, че съм много добър човек, но апостол Павел казва, че ако не правя нещата с любов, те нямат стойност.

Има ли у вас такава любов, която ви кара да смятате другите хора за по-важни от себе си?

Ако в твоето сърце няма Исус Христос и в живота ти не се проявява Святият Дух, ти не можеш да достигнеш тази любов. Любовта у Исус Му даде желание доброволно да остави небесната слава и да отиде на Кръста заради нашето спасение.

Само Бог може да ни даде самоотвержена и безкористна любов към другите, променяйки ни отвътре чрез Святия Си Дух. Без Неговата помощ ние не можем да се освободим от оковите на егоизма, завистта и безразличието.

Могат ли околните да видят в твоя живот любовта на Христос?

Става дума за случай, при който някой ви принуждаване насила да теглите пари от банкомат.

Съществува мит, според който, ако крадецът ви принуждава да теглите пари от картата си, като въведете пин кода си от зад на пред, банкоматът ще ви даде пари, но специално устройство замаскирано в банкомата ще изпрати сигнал в полицията.

Такава система наистина  е патентована в САЩ, но нито една банка или производител на банкомати не са го приложили до сега.

Тези банкноти почти никой не е видял, чрез тях никой не се е разплащал. Те са си останали една от най-важните държавни тайни на ГФР.

В бункера край река Мозел, където са се съхранявали тези пари, скоро ще се отвори музей.

Град Кохем се намира на бреговете на река Мозел. Винени изби, тълпи от туристи през лятото, живописни склонове ….това се открива от долината край реката пред портата на местния Имперски замък, който е най-популярната забележителност в района.

Тази панорама са фотографирали милиони туристи не веднъж, без да подозират, че на противоположния бряг се намира един от най-секретните западногермански бункери от времето на Студената война.

Наоколо гъмжеше от мъже, които пренасяха нещо в колички или на ръце. Приличаха на безброй мравки, които в неспирни колони се точеха към „съкровището“.

Един камион бе паркиран на тротоара. За него бе закачена верига. Другият ѝ край бе вързан за метална решетка преграждаща вратата на банката.

Моторът изръмжа и камионът потегли. Решетката подаде и се откърти. Мъже с брадви и лостове разбиха вратата. Тълпата като обезумяла се втурна в банката.

Някой се развика:

– Вътре е заредена бомба.

Хората се отдръпнаха назад, а тези, които бяха успели да влязат, тичешком напуснаха сградата.

– Сигурно някой е искал сам да обере парите, за това е дал фалшива тревога, – обади се женски глас от тълпата.

Изведнъж хората пак се юрнаха в банката, но скоро излязоха с празни ръце. Главите им бяха клюмнали, а в очите им се четеше отчаяние.

– Обрали са всичко, преди да избягат, – недоволно мърмореше някой.

– Негодници и крадци, това са те, – роптаеше белокос мъж.

Магазините, ресторантите, хотелите, обществените сгради, …., дори болниците не бяха подминати от мародерите.

Навсякъде се разнасяха компютри, телевизори, вентилатори, бюра, столове, огледала, скъпи сервизи, чинии, чаши, …

– Те ни откраднаха, свободата, парите и правото на избор, – ревеше едър мъж, като сочеше към една от правителствените сгради.

– Хората си мислят, че сега могат да вземат всичко, – махна с ръка един старец. – Сякаш това може да замени отнетото.

– Тези, които крадяха от народа, – извика младеж, целият зачервен и настървен, – се скриха и избягаха.

– Какво е един прашен компютър, срещу десет години отнет живот, – разсъждаваше мъж съсипан от мъченията и изтезанията в затвора.

– Накъде си помъкнал този телевизор, – скара се един едър мъж на слабичък младеж, който едва се движеше под товара си. – Нали гръмнаха електростанциите. Забрави ли, че и ток няма.

Някой се движеха като унесени, без нерви, без чувства, повлечени от общия поток на безумието. Други клатеха глава и премигваха само с очи.

Войната бе отровила хората и от тях изригваха тъмни желания и спотаени страсти. Бе се отворил адът на човешките емоции.

– Обещаваха ни да отворят вратите на свободата, но вместо тях открехнаха тези на хаоса, – каза с треперещ глас старец, целия в дрипи и рани по главата и ръцете……