Това бе Тони, излезеха ли нещата извън контрол, той винаги обвиняваше някой или нещо.

Днес бе поредното му мърморене:

– Ако не бях беден, щях да се справя с живота. Всичките ми проблеми щяха да се решат, ако имах много пари.

Баща му се усмихна и каза:

– Тези, които обичат парите, никога няма да имат достатъчно.

А сестра му Катя размаха ръце и изрази несъгласие с думите на брат си:

– Глупаво е да се мисли, че богатството носи истинско щастие.

– Нека имам много пари, – сбърчи нос Тони и погледна предизвикателно сестра си. – Тогава по друг начин ще говориш.

Катя веднага откликна на предизвикателството:

– Колкото повече пари имаш, толкова повече хора ще идват при теб, да ти помагат, да ги похарчиш.

Тони ѝ се закани, а тя закачливо продължи:

– Каква полза ще имаш от богатството, освен да гледаш, как изтича между пръстите ти?!

А баща му добави:

– Хората, които работят усилено, спят добре, независимо дали ядат малко или много, а богатите рядко получават добър сън. Богатството не решава проблемите, нито може да те направи щастлив.

– Дай ми пари, пък тогава гледай, – потри длани Тони.

– Богатите са също толкова безсилни в живота си, колкото и бедните, – изказа нов аргумент Катя. – Те дори повече страдат от различни зависимости.

Баща му го изгледа тъжно и поклати глава:

– Не е нужно да чакаш, докато получиш много пари, за да се справиш с проблемите си. По-добре спри да обвиняваш някой или обстоятелствата около теб и признай истински своето безсилие. Това може да ти помогне много повече. Няма значение дали имаш много или малко, никога няма да ти е „достатъчно“.

– Оф, – изпъшка Тони, – с вас човек не може да се разбере.

И той демонстративно напусна стаята.

Гласът на лекторът се лееше леко и докосваше не без основание слушателите си:

– Едновременно с освобождаването на физическо пространство в дома си, ще освободи „по-голям обхват за ума“, ще усъвършенствате предназначението на дома си, и ще осигурите „простор за душата си“.

Славена и Михаела слушаха внимателно.

– За това обмислете следните предимства, – продължаваше лекторът. – С по-малко вещи домът ви става приятно място, където бихте искали, да се приберете. Той би бил по-спокоен и не толкова стресиращ. Истинско място за почивка. Малкото предмети не ще отвличат вниманието ви и ще можете да се съсредоточите на хората около вас и каквото правите, ще го извършвате с радост. Домът ви ще стане уютен и спокоен, приятен за тези, които влизат в него.

– Прав е, – отбеляза Михаела.

– И аз бих искала да има такъв дом, – въздъхна замечтано Славена.

– За това трябва да изхвърлиш някои неща, – мушна я в ребрата с лакът Михаела.

А лекторът продължаваше:

– ….. така ще намалите разходите. Ще купувате по-малко неща и ще изразходвате много по-малко за ремонт и поддръжка. Ще имате повече пари, които можете да оползотворите за други цели.

– Това за парите е интересно, – повдигна вежди Михаела.

– Освен това ще изразходвате по-малко време и енергия за почистване и грижи за вещите си. Ще можете да посветите повече време на мечтите си и плановете за бъдещето си, а това несъмнено ще промени живота ви, – заключи лекторът.

След лекцията двете приятелки дълго коментираха чутото.

– Домът е сигурно убежище, – отбеляза Славена. – Той е като пристанище, от което тръгваме, когато сме готови отново да се впуснете в откритото море на живота.

– И двете предимства на прибирането и излизането са важни, но второто ме вълнува повече, – поклати глава Михаела. – Не знам как е при теб, но винаги ще избирам значимостта пред вещите. Искам повече да допринасям, отколкото да консумирам.

– Виж, – отбеляза Славена, – когато създаваме повече пространство около себе си, неизбежно създаваме и повече такова в себе си, откъдето можем да помагаме и служим на другите.

Михаела се съгласи с нея:

– Наличието на спокойното място за почивка ни дава възможност да обичаме другите много повече.

Матьо поклащаше недоволно глава пред телевизионната реклама за преобразяване на дома.

– Къщата изглежда хубава, но собствениците изведнъж се оказват с вещи много повече от преди, – мърмореше той. – Тези натрупани неща повече пречат, отколкото да допринасят за постигане на някаква цел.

Жена му го погледна, усмихна се и потвърди:

– Повечето от нас, които имаме собствени жилища, го правим. Харчим пари да купим повече вещи. Освен това ни е необходимо време да ги подредим, почистим и поддържаме.

– И вместо да се насладим на обстановката, която сме си създали, какво правим? – попита Матьо.

– Решаваме, че ни трябват по-добри вещи, – подчерта дебело жена му. – Просто искаме да подобрим жизненото си пространство.

– И това удовлетворява ли ни? Донася ли трайна промяна в живота ни? – повдигна вежди въпросително Матьо.

– Проблемът не е в това, че не притежаваме достатъчно вещи или не ги управляваме както трябва, – размаха ръце жена му, – а това, че рекламодателите и търговците на дребно искат да купуваме повече, за да имат повече печалба.

Матьо се почеса по главата и започна да разсъждава на глас:

– Много от нас би трябвало да живеят по-пълноценно, като минимално преобразяват домовете си. Имуществото на никого не е дало живот.

– Има повече радост в това, да притежаваш по-малко, отколкото да трупаш, – съгласи се жена му. – Ако се освободим от излишните неща във всяка стая, ще имаме по-малко главоболия с безпорядъка, който се създава около нас.

– Така освободени ще имаме време да помогнем и на другите, – плесна радостно с ръце Матьо.

Кога загрижеността за нещо, което притежавате, ви е попречила да послужите на някой друг?

Мирослав клатеше недоволно глава:

– Предаваме Господа, а се наричаме християни.

– Как го предаваме? – сбърчи вежди Нено.

– Отдаваме сърцата си на пари и материални придобивки. Имаме егоистични стремежи. Всичко друго освен Него, – фучеше яростно Мирослав.

Това си бе така и Нено само вдигна безпомощно рамене.

– Предаваме Го, като прекарваме повече време в интернет, отколкото в молитва, – размахваше разгорещено ръце Мирослав. – Четем всичко друго, но не и Библията или ако я четем, вършим това формално, без да вникваме в нея.

Думите му се забиваха като големи гвоздеи в съзнанието на приятелят му.

– И аз не съм по-добър, – повиши тон Мирослав. – Върша същото и се окайвам.

– Може би трябва да изповядаме и отхвърлим това предателство, – съкрушено каза Нено.

– Бихме ли имали смелост, да Го молим да ни очисти от това? – с болка извика Мирослав.

– Какво ни пречи? Той не би ни отхвърлил, – Нено погледна окуражаващо отчаяния си приятел.

Мирослав разроши косата си с ръце. Той целият бе напрегнат.

– Можем да поискаме, да живеем живот в любов, честност и почтеност, – предложи Нено.

– А ще можем ли? – погледна го с укор Мирослав.

– Без Негова помощ никога, – отговори Нено.

– Да, с Господа можем, – въздъхна Мирослав.

Кирил подритна едно камъче попаднало пред дясната му обувка и заяви категорично пред приятеля си:

– Не е ли съвсем ясно? Аз съм това, което печеля.

– Мнозина в нашето общество смятат за успех месечната си заплата, трофеите от състезанията си или „ играчки “, които могат да купят, но това е мит, – възпротиви се Гошо.

– Защо мислиш така? – погледна го предизвикателно Кирил.

– Когато хората се облягат на „Аз съм това, което печеля “, те основават собствената си стойност на парите и материалните блага ….

– Че на какво друго? – прекъсна го Кирил.

– Все едно казваш: „Аз съм това, което правя“.

– Какво лошо виждаш в това? – свъси вежди Кирил.

– Човек хванат в капана на тази заблуда обикновено си мисли: „Ако работех малко повече и по-дълго тази година, щях да надстроя колата си на лизинг до по-нов и по-хубав модел и тогава всички щяха да ми се възхищават“.

– И какво от това?

– Най-богатите в нашето общество често са и най-ядосани, защото необузданата им алчност води до невъздържана враждебност.

– Е, чак пък враждебност? – Кирил плесна недоволно с ръце.

– Когато човек има повече от необходимото, той се ядосва, защото играчките, които купува, не му носят удовлетворението, което търси. Всяка нова покупка възпира ядосаните да се примирят с това кои са, за разлика от това, което могат да натрупат.

– Цял живот човек се стреми към нещо и като го постигне си поставя нова цел, – не се съгласи Кирил с казаното от Гошо.

– Само глупак може непрекъснато да събира материални блага, – махна с ръка Гошо.

– А според теб какво трябва да прави? Ако това му харесва, защо не?

– Исус е Този, Който дойде да даде истински живот и радост в най-голяма степен.

– Пак с твоя Бог, не можа ли да измислиш нещо друго? – Кирил недоволно поклати глава и се отдалечи по алеята от приятеля си.