Любо имаше дванадесет местна кола, с която превозваше пътници.

По време на ограниченията около епидемия, която бе плъзнала по целия свят, доходите му секнаха.

Когато всичко свърши и той отново можеше да кара хора, си каза:

– Сега ще си наваксам.

Този ден той забеляза Тони, който седеше на пейката и бе много притеснен.

– Всяка минута е от значение, – каза си Любо, – колкото повече пътници, толкова повече пари.

Нещо го зачовърка отвътре.

– Човекът има нужда от помощ. Мога ли да го подмина? Ами ако аз изпадна в подобно положение …

Любо слезе от колата, отиде до Тони и изслуша болката му.

Успокои го и дори му помогна с пари. Бяха последните му, но Тони бе в голяма нужда.

В същия ден, Любо имаше много пътници. Изкара доста пари. Това, което даде на Тони, не само му се върна, но се утрои.

– Верен е Бог, – усмихна се Любо. – Моите нужди са Негова грижа. Само трябва да го следвам.

Станислав категорично заяви:

– Не искам повече да ходя на църква.

– Защо? – изненадано го попита приятелят му Петко.

– Всички там са лицемери, – сбърчи нос Станислав. – не искам изобщо да ги виждам.

– Невъзможно, – възрази приятелят му. – Чак пък всички?! Нали са християни.

– Всички там говорят как правилно трябва да живеят, колко много е нужно да обичат другите и да бъдат мили към тях, а излизат от църква и правят точно обратното, – махна възмутено с ръка Станислав.

– Ти наистина не разбираш, – опита се да го вразуми Петко. – Всеки от нас греши в едно или друго нещо. За това ходим на църква. Имаме нужда от Христос.

Станислав не искаше изобщо да слуша.

Петко само въздъхна и си каза:

– Трябва да се моля за него. Надявам се рано или късно да разбере как стоят нещата.

Станислав бе глух за всякакво опровержение, но продължаваше да се оплаква от хората в църквата:

– Те са алчни и жадни за пари.

А в същото време той кроеше планове как да се измъкне, за да не плаща толкова големи данъци.

Това бе Тони, излезеха ли нещата извън контрол, той винаги обвиняваше някой или нещо.

Днес бе поредното му мърморене:

– Ако не бях беден, щях да се справя с живота. Всичките ми проблеми щяха да се решат, ако имах много пари.

Баща му се усмихна и каза:

– Тези, които обичат парите, никога няма да имат достатъчно.

А сестра му Катя размаха ръце и изрази несъгласие с думите на брат си:

– Глупаво е да се мисли, че богатството носи истинско щастие.

– Нека имам много пари, – сбърчи нос Тони и погледна предизвикателно сестра си. – Тогава по друг начин ще говориш.

Катя веднага откликна на предизвикателството:

– Колкото повече пари имаш, толкова повече хора ще идват при теб, да ти помагат, да ги похарчиш.

Тони ѝ се закани, а тя закачливо продължи:

– Каква полза ще имаш от богатството, освен да гледаш, как изтича между пръстите ти?!

А баща му добави:

– Хората, които работят усилено, спят добре, независимо дали ядат малко или много, а богатите рядко получават добър сън. Богатството не решава проблемите, нито може да те направи щастлив.

– Дай ми пари, пък тогава гледай, – потри длани Тони.

– Богатите са също толкова безсилни в живота си, колкото и бедните, – изказа нов аргумент Катя. – Те дори повече страдат от различни зависимости.

Баща му го изгледа тъжно и поклати глава:

– Не е нужно да чакаш, докато получиш много пари, за да се справиш с проблемите си. По-добре спри да обвиняваш някой или обстоятелствата около теб и признай истински своето безсилие. Това може да ти помогне много повече. Няма значение дали имаш много или малко, никога няма да ти е „достатъчно“.

– Оф, – изпъшка Тони, – с вас човек не може да се разбере.

И той демонстративно напусна стаята.

Гласът на лекторът се лееше леко и докосваше не без основание слушателите си:

– Едновременно с освобождаването на физическо пространство в дома си, ще освободи „по-голям обхват за ума“, ще усъвършенствате предназначението на дома си, и ще осигурите „простор за душата си“.

Славена и Михаела слушаха внимателно.

– За това обмислете следните предимства, – продължаваше лекторът. – С по-малко вещи домът ви става приятно място, където бихте искали, да се приберете. Той би бил по-спокоен и не толкова стресиращ. Истинско място за почивка. Малкото предмети не ще отвличат вниманието ви и ще можете да се съсредоточите на хората около вас и каквото правите, ще го извършвате с радост. Домът ви ще стане уютен и спокоен, приятен за тези, които влизат в него.

– Прав е, – отбеляза Михаела.

– И аз бих искала да има такъв дом, – въздъхна замечтано Славена.

– За това трябва да изхвърлиш някои неща, – мушна я в ребрата с лакът Михаела.

А лекторът продължаваше:

– ….. така ще намалите разходите. Ще купувате по-малко неща и ще изразходвате много по-малко за ремонт и поддръжка. Ще имате повече пари, които можете да оползотворите за други цели.

– Това за парите е интересно, – повдигна вежди Михаела.

– Освен това ще изразходвате по-малко време и енергия за почистване и грижи за вещите си. Ще можете да посветите повече време на мечтите си и плановете за бъдещето си, а това несъмнено ще промени живота ви, – заключи лекторът.

След лекцията двете приятелки дълго коментираха чутото.

– Домът е сигурно убежище, – отбеляза Славена. – Той е като пристанище, от което тръгваме, когато сме готови отново да се впуснете в откритото море на живота.

– И двете предимства на прибирането и излизането са важни, но второто ме вълнува повече, – поклати глава Михаела. – Не знам как е при теб, но винаги ще избирам значимостта пред вещите. Искам повече да допринасям, отколкото да консумирам.

– Виж, – отбеляза Славена, – когато създаваме повече пространство около себе си, неизбежно създаваме и повече такова в себе си, откъдето можем да помагаме и служим на другите.

Михаела се съгласи с нея:

– Наличието на спокойното място за почивка ни дава възможност да обичаме другите много повече.

Матьо поклащаше недоволно глава пред телевизионната реклама за преобразяване на дома.

– Къщата изглежда хубава, но собствениците изведнъж се оказват с вещи много повече от преди, – мърмореше той. – Тези натрупани неща повече пречат, отколкото да допринасят за постигане на някаква цел.

Жена му го погледна, усмихна се и потвърди:

– Повечето от нас, които имаме собствени жилища, го правим. Харчим пари да купим повече вещи. Освен това ни е необходимо време да ги подредим, почистим и поддържаме.

– И вместо да се насладим на обстановката, която сме си създали, какво правим? – попита Матьо.

– Решаваме, че ни трябват по-добри вещи, – подчерта дебело жена му. – Просто искаме да подобрим жизненото си пространство.

– И това удовлетворява ли ни? Донася ли трайна промяна в живота ни? – повдигна вежди въпросително Матьо.

– Проблемът не е в това, че не притежаваме достатъчно вещи или не ги управляваме както трябва, – размаха ръце жена му, – а това, че рекламодателите и търговците на дребно искат да купуваме повече, за да имат повече печалба.

Матьо се почеса по главата и започна да разсъждава на глас:

– Много от нас би трябвало да живеят по-пълноценно, като минимално преобразяват домовете си. Имуществото на никого не е дало живот.

– Има повече радост в това, да притежаваш по-малко, отколкото да трупаш, – съгласи се жена му. – Ако се освободим от излишните неща във всяка стая, ще имаме по-малко главоболия с безпорядъка, който се създава около нас.

– Така освободени ще имаме време да помогнем и на другите, – плесна радостно с ръце Матьо.

Кога загрижеността за нещо, което притежавате, ви е попречила да послужите на някой друг?