Никой от семейството Му не беше до него. Бе заобиколен от мрачни войници. А редом с него вървяхя двама престъпници, споделящи пътя към мястото на екзекуцията.
Според жестокото правило обречените носеха сами напречната греда, на която ги разпъваха. Той вървеше бавно. Беше изтерзан и измъчен  от бичовете през изминалата безсънна нощ.
Властите се опитаха да се сложи край на случая възможно най-бързо, преди да почне празника. За това центурионът хвана Симон, който идваше от нивата си в Ерусалим и му заповяда да носи кръста на Назарянина.
На Ефраимската порта шествието беше заобиколено от хора. Чуваше се плач и ридаене на жени. Той се обърна към тях и каза:
– Дъщери ерусалимски, не плачете за Мен, а за себе си и децата си. Ето идват дни, когато ще казват: „Щастливи са неплодните и утробите, които никога не са раждали и гърди, които никога не са кърмили“. Тогава ще започнат да казват на планините: „Паднете върху нас! – И на хълмовете: Покрийте ни! Защото, ако с зеленото дърво се прави така, какво ще бъде със сухото?“
В последните си часове той мислеше за участта, която щеше да постигне Ерусалим след 40 години, а не за Себе Си.
Излизайки от града, тръгнаха по стръмниния път към хълма, който поради формата си беше получил името Голгота – „Череп“ или „Лобно място“. На неговия връх щяха да забият в земята кръстовете.
На хълма дадоха напитка на осъдените, която притъпяваше чувствата им. Правеха го местни жени, за да облекчат мъките на тези, които разпъваха на кръст. Но Той се отказа от напитката и се приготви да изтърпи всичко с ясна мисъл.
Разпъването на кръст се считаше за най- позорния край на живота. Това беше едно брутално убийство, изобретение на древния свят. Всичко това беше свързано не само с физическо мъчение, но и с морално унижение.
Бяха изпратили четирима войника да изпълнят присъдите. Властите се бяха разтревожили за бунтове, затова охраната се водеше не от стотник, а от центурион, но поддръжниците на Галилеянина се бяха разбягали. Ако някой до сега е вярвал, че Исус е Месия, сега бе разколебан.
От разстояние ги следваха жени от Галилея. Сред тях бяха майка Му и сестра Му. Тяхната мъка и отчаяния бяха безкрайни.
Как можеше Бог да допусне всичко това? Исус въплащение на Вярата и Любовта, стоеше безащитен пред палачите и трябваше да умре между престъпници.
Войниците свалиха дрехите Му и Го оставиха само по една ленена препаска. Бързо бяха приготвени кръстовете и осъдените бяха заковани на тях.
Сред удари от чукове, забиването на големи пирони в меката плът и ужасната болка, Той се молеше:
– Отче, прости им, те не знаят какво правят.
След като изправиха кръстовете и ги закрепиха с камъни в основите, конвоят трябваше да чака, докато издъхнат осъдените. За да съкратят времето войниците почнаха да си разменят шеги и да играят на зарове. Хвърлиха жребии и за дрехата на Исус, дожаля им да я разкъсат.
Хората, които идваха в Ерусалим не се изненадаха от трите кръста. В дните на празниците често се случвали убийства и се наказваха, тези които посягали на ближния си. Минувачите спираха и четяха със студено любопитство. Някой от тълпата се обърна към Назарянина и радостно извика:
– Ей, разрушаващия храма и въздигащ го за три дни, спаси Себе Си! Слез от кръста!
Членове от Синедриона, които не можеха да се откажат от удоволствието да видат края на Исус, също бяха дошли на Голгота.
– Други е спасил, – присмиваха му се те, – а себе си не може да спаси!
– Бил цар на Израел, нека слезе сега от кръста, за да видим и да се уверим в това.
– Той уповава на Бог, нека сега Той Го избави, ако Му е угоден. Нали той каза: „Аз съм Божият Син“.
Подухна силен вятър и мрачни облаци забулиха небето. Сякаш слънцето се скри, за да не види безумието на хората. А те просължаваха да се подиграват на Христос, който безмълвно търпеше нечовешки мъки.
Изведнъж се случи нещо неочаквано. Вторият от осъдените каза:
– Нямате ли страх от Бога?! Ние тук стоим и сме осъдени справедливо, но Той нищо лошо не е направил.
След това се обърна към Исус:
– Спомни си за мен, когато дойдеш в Царството си.
Пресъхналите устни на Исус се отвориха и Той отговори на разбойника:
– Истина ти казвам, още днес ще бъдеш с Мене в рая.
Облаците се сгъстиха, стана тъмно, като по здрач. Неимоверна тежест легна върху Исус, както в оная нощ, когато беше в Гетсиманската градина. Беше стигнал предела.
В деветия час Исус извика със силен глас:
– Елои, Елои Лама Савахтани. Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?!
Стоящите на Голгота не разбраха думите му. Войниците помислиха, че търси Илия. Един от тях се завтече, натопи гъба в оцет, надяна я на тръст, и Му даде да пие. Друг се опита да го разубеди като каза:
– Остави, да видим дали ще дойде Илия да го избави.
Когато влагата се докосна до разранените устни на Исус, Той каза:
– Свърши се! Отче, в Твоите ръце предавам духа си …
Изведнъж от Страдалецът се изстръгна вик. След това глават Му се отпусна на гърдите. Сърцето Му спря. Той беше мъртъв.
Човешкият Син изпи чашата си до дъно.
Земята се разтресе, появиха се пукнатини в нея, затъркаляха се камъни. Стана задушно като пред буря.
Центурионът се вгледа в лицето на Разпнатия и възкликна:
– Наистина този човек беше Син Божи.
Объркани и уплашени, хората хукнаха към града. Удряха се в гърдите, усещайки, че са направили нещо ужасно.
На фона на мрачното небе се различаваха контурите на трите кръста. От сега нататък  този начин на екзекуция щеше да стане символ на Изкуплението и жертвената любов на Бога към падналото човечество.

Много отдавна в Китай на човек, който бил обвинен в кражба, му отрязвали ръцете. Веднъж в кражба бил уличен един велможа, любимец на императора. Владетелят не можел да отстъпи от закона и заповядал да се накаже престъпника. Рано сутринта палача трябвало да отреже ръцете на благородника.
Но в двореца дошла девойка, дъщерята на осъдения велможа и със сълзи на очи помолила да я пуснат при императора. Макар и много трудно, молбата й била изпълнена.
Девойката паднала пред краката на великия владетел:
– Велики господарю, – казала тя, – моя баща е осъден да остане без ръце, но моля ви, отсечете моите. Те също са негови, но не могат да изхранят нашето семейство, както неговите.
Императорът също имал деца и му харесало, че девойката толкова много обича баща си.
– Нека бъде така, както искаш, – казал императорът, – но ти давам възможност да се откажеш в последния момент от това, ако решиш.
На другия ден довели дъщерята в двора на екзекуцията. В центъра му стоял пън опръскан с кръв, а до него бил палача. Девойката се смутила за момент, но пристъпила и си сложила ръцете на пъна. Палача здраво завързал ръцете й с ремъци. Момичето не проронило нито дума. Палачът вдигнал меча, а тя затворила очи. Мечът ударил, но без да докосне дори края на пръстите й.
– Императорът прощава на баща ти, заради голяма ти любов към него, – обявил императорския довереник.
Отворили вратите на затвора. Бащата изтичал към дъщеря си, започнал да й целува ръцете и да ги облива в сълзи.
На другия ден било обявено, че се премахва навеки жестокият стар закон. А на двора, където се изпълнявал този страшен закон, по заповед на императора, поставили мраморен плот, а на него със златни букви било изписано, как дъщеря е била готова да заложи собствените си ръце вместо бащините. Надписът завършвал така:
„Щастливи са бащите, които имат такива деца и щастлива е земята, която има такива семейства“.
Деца обичайте баща си и майка си с думи и дела!

Вървял си Сократ и изведнъж видял човек преследващ друг, който силно крещял:
– Дръжте убиеца! Хванете го!
Сократ изобщо не реагирал и преследваният успял да се укрие. Дошъл човекът, който викал: „Дръжте убиеца!“ и го попитал:
– Защо не хванахте убиеца?
– Убиец? Кой е убиец?
– Това е човек, който убива, – задъхано прибавил преследвача.
– Искаш да кажеш касапин?
– Не човек, който убива друг човек, – ядосано реагира преследвачът.
– Войник?
– Не, човек, който убива друг човек в мирно време.
– Палач?
– Ти глупак ли си? – човекът едва сдържал нервите си. – Такъв, който убива друг човек, да кажем, в неговия дом.
– А, ясно – лекар. – „досетил се“ накрая Сократ.

Бяха го хванали преди няколко месеца. На царя му се бе разминало, той не успя да го убие. Отровата случайно бе погълната от едно малко кученце. Но виновникът бе бързо открит и задържан.

Днес му предстоеше съд. Обвинението не предвещаваше нищо друго освен смърт.

Царят бе решил да разнообрази процеса на съда и за това накара човека, който е заловил убиеца да го защитава.

„Защитникът“ се изправи и погледна обвиняемия. След дълга пауза попита:

– Защо толкова мразиш нашия цар?

Този въпрос дълбоко засегна обвиняемия.

– Как мога да не го мразя? – каза убиецът. – Той унищожи рода, семейството и дома ми. Подтикна най-големият ми син да се самоубие. Нима това не е достатъчна причина?

Защитникът се вжива в ролята си.

– Вие искате да защитавам този човек и аз ще го направя, – той се съсредоточи и спокойно продължи. – Първо, искам да ви обърна вниманието към факта, че този човек е на повече от 70 години. Той е болен и е към края на живота си. Страда от една ужасна болест – омраза. Тя е разяждала 40 години тялото му. Откраднала е покоя и радостта му. Почернила е душата му. Трябва да призная, че е виновен и заслужава смърт, но опита му за убийство нали не е успял? Той е обезкуражен. Всичките му илюзии са отнети. Това води до постоянно страдание и наказание. Това е напълно достатъчно, за да събуди у вас съчувствие. Моля за вашата милост, господа съдии. Оставете го в тъмница, но пощадете живота му. Осакатената му от омраза душа ще извърши останалото.

– Развържете ръцете му, – каза царя.

Обърна се към обвиняемия и го попита:

– Каква е твоята присъда?

– Бих искал да бъда обезглавен, – каза подсъдимия, – все ми е едно дали ще бъде с брадва или с меч, важното е палача да си разбира от работата.

– Готов ли си за смъртта? – попита го царя.

– Да! – отговори обвиняемият, неочакващ милост от никого.

– Ти може да си се примирил със смъртта, но не си готов за нея.

В очите на затворника се четеше недоумение.

– Зависта те изяжда отвътре. Може би си се почувствал малоценен и безпомощен и за това си решил, че едно убуйство ще те издигне в очите на другите. Какво направи със живота си? Той е пропилян. Колко жалко.

Човекът наведе глава и едва каза:

– Не знам вече! Всичко ми е все едно!

– Все още ли завиждаш? Нима не съжаляваш за пропилените години? Омраза ли изпитваш или разкаяние?

– Разкаяние ли, какво е това? – Обвиняемият прокара треперещата си ръка по изпотеното си чело. – Само едно знам, ти отново победи.

Един древен обелиск лежал две хиляди години, забравен в прахта, от западната страна на катедралата „Свети Петър.
Времената се менели. Папата решил, че камъкът ще изглежда много по-добре пред катедралата. Но как да го вдигнат. Тежал 327 тона.
– Казват, – промърморил старият Максимилиан, – че двама инженери са се отказали да се заемат с тази работа. Смятали, че няма да стане.
– Разбирам защо – отвърнал младия Роберто, вглеждайки се със страхопочитание в грамадния камък, поставен в защитен сандък.
– Е, налага се да пробваме. Трябва някак да си изкараме заплатите, – едва каза Максимилиан с хриптяща кашлица.
Двамата с Роберто били наети с още стотици моряци, да вдигнат обелиска. Те се хванали за въжетата.
Площадът гъмжал от народ. Хиляди хора окуражавали с аплодисменти дърпащите и им махали с кърпички. Един елегантно облечен млад човек се качил на трибуната.
Максимилиан смръщил сбръчканото си лице в недоволна гримаса.
– Това е Фонтана, инженерът , който твърди, че може да се справи с тази работа. Голям фукльо е!
– Римляни, – провикнал се младия мъж, – днес ще издигнем този велик паметник от миналото. Когато чуете тръбата, моряци, опънете въжетата. Спирате да дърпате едва след като чуете камбаната. Много е важно между двата сигнала да се пази пълна тишина. Който проговори ще бъде убит.
Младият човек посочил близките бесилки. В миг се възцарила тишина.
По старият моряк се прекръстил
– Това вече е малко прекалено, – прошепнал той.
Моряците си плюли на ръцете. Пронизващия звук на тръбата отекнал на площада.. Мъжете започнали да опъват. Въжетата скърцали. Лебедките скрибуцали. Скрипците хриптели. Бавно и мъчително големият камък започнал да се издига.
Прозвучала камбаната. Всички си починали за няколко мига. Отново се обадила тръбата. Моряците пак напрегнали мускули. По гърбовете им избила пот. Тогава настъпила катастрофата.
Въжетата заяли. Лицата на моряците се изкривили в агония. Нищо не се движело. Опънатите въжета скърцали и се протривали, а камъкът се олюлявал.
Марко съзрял опасността и извикал:
– Полейте въжетата с вода.
Изведнъж разбрал, че е нарушил тишината и трябва да умре.
– Хванете го! – изкрещял Фонтана с пресекнал от напрежение и разочарование глас. – Арестувайте го! Той наруши тишината.
Силни ръце сграбчили Марко. Пазачите повлекли младият моряк към ешафода, където го чакал пазача. Хората изтръпнали от ужас, но никой не посмял да се обади.
– Съжалявам, – прошепнал Марко, но било прекалено късно.
Палачът затегнал грубо конопеното въже около голия врат на моряка. Възрастен свещеник докоснал ръката му.
– Какво е последното ти желание? – измънкал той.
– Моля ви, отче – отвърнал дрезгаво Марко.
От страх не можел да каже нищо Устата му пресъхнала.
– Моля ви, кажете им да облеят въжетата с вода.
– Не знам дали е възможно, синко.
– Моля ви, направете го.
Вече биели барабаните. Това бил сигнала за началото на екзекуцията.
Свещеникът се затичал към Фонтана. Младият инженер кимнал с глава нетърпеливо. Намерили голяма стомна с вода и облели обтегнатите въжета.
– Хайде, приятелче, да приключваме с тази работа, – казал палача , докато бутал Марко, нагоре по стълбите към смъртта.
Точно тогава проехтяла тръбата и въжетата се опънали.
„Защо хората ликуват?“ – помислил си Марко. – „нима се радват, че умирам?“
Не, въжетата се движели леко. Камъкът се повдигал бавно и постепенно.
До стълбата застанал Фонтана засрамен.
– Освободете го! – казал той.