Скоро в приюта за животни дойдоха Сара и Мирон. Те отдавна искаха да имат куче, но бяха решили да ощастливят някое бездомно куче, за това бяха дошли тук.

Когато влязоха, погледът на Сара бе привлечен от стар питбул. Той я гледаше с много тъжни очи. В него Сара съзря толкова много вяра и преданост, че не можа да подмине клетката.

Един от служителите на приюта, когато забеляза на какво се е спряла Сара разказа следното:

– Това е Роки. Доведоха го мъж и жена на средна възраст, защото имал проблеми с пикаенето. Явно те не искаха да си губят времето с лечението му, а час по-скоро да се отърват от него.

Историята на Роки, още по-силно трогна Сара и тя помоли:

– Отворете клетката, искам да го разгледам по-добре.

Щом ключалката щракна и вратичката се отвори; благодарния питбул радостно скочи в ръцете на Сара. След такова радушно посрещане Сара не можеше да остави кучето. Оформиха документите и тримата Сара, Мирон и Роки напуснаха приюта.

– Щом има здравословни проблеми, нека да го заведем на ветеринар, – предложи Мирон.

И те отидоха. Ветеринарът прегледа кучето и ги погледна угрижено. Съобщи им още по-тъжна новина:

– Той е в края на живота си, остават му само няколко месеца живот.

На Сара и стана мъчно, но успя да понесе леко лошата новина.

– Щом не можем да го излекуваме, – каза Сара, – нека да превърнем последните му дни в истински празник.

Цялото си свободно време Сара и Мирон посветиха на своя любимец. Пътешестваха наоколо, разхождаха се в парка, играеха с него на свеж въздух.

Роки получаваше редовно вкусна и питателна храна, масаж и маса приятни впечатление….

У Атанаска винаги имаше котки. Те бяха от изхвърлени на пътя, плачещи под някой храст или такива, които сами идваха до вратата на дома ѝ.

Едно утро Атанаска тръгна към гаража, трябваше спешно да занесе някакви документи в града. Тя вървеше като си тананикаше нещо под носа.

Изведнъж се чу смразяващ кръвта писък на котка.

– Явно някоя котка е в беда, – каза си Атанаска.

Тя се огледа, но не видя нищо. Усети, че звукът идва отгоре.

– Котенце, къде си? – извика Атанаска.

Котето след като чу гласа ѝ, придоби надежда за спасение и започна да мяучи без да престава.

Атанаска бързо съобрази, че звукът идва от стаята, която се намираше над гаража. Тя е празна. В нея се намираше само един кашон  в ъгъла пълен със стари списания.

Атанаска надникна в кашона и видя малка рижа глава между пожълтелите страници. С треперещи ръце девойката внимателно измъкна малко котенце, като внимателно изваждаше списанията и ги слагаше на пода. Животинчето едва отвори очи.

По-късно се разбра, че съседската котка е търсила, тихо и спокойно място, за да роди котенцата и кашонът със списанията напълно удовлетворил нуждите ѝ. Но тя изтървала едно от тях между списанията и не е могла да го отнесе с другите котета по-далече от тук.

Котенцето бе замръзнало след хладната нощ. Гръдната му кост бе изкривена, а единият крак му бе изкълчен, но малкото коте бе живо.

На бегом Атанаска отнесе малкото при ветеринар. Той изправи крачето, а за гръдната кост каза:

– Тя сама ще се изправи.

Въоръжена с храна за котки, Атанаска заедно с котето влезе в дома си. Започна да го храни през три часа и да масажира коремчето му. Наложи се малкото коте да придружава Атанаска навсякъде, дори на работата ѝ, където с радост и съчувствие посрещнаха малкото.

Така порасна Рижка, която стана разкошна красавица,смятаща Атанаска за своя родна майка.

Мария пътуваше със сина си Емил в обществения транспорт.

В същия автобус се качи Гларусът, така наричаха 13 годишният Николай приятелите му. Когато Гларусът забеляза Емил присви пренебрежително очи и измърмори:

– Червенокос, пфу …..

След това се обърна към момчето, което се намираше до него, вероятно един от приятелите му и изпухтя:

– Ако някога ми се роди червенокосо дете ще го убия. Какъв отвратителен цвят. Оня малкия трябва да го приберат някъде и да не го показват навън.

Емил бе само на четири години, но думите на това грубо момче го смутиха. Мария се чувстваше унижена, за това, че рижите коси на сина ѝ бяха станали мишена на поредния хулиган.

Когато слязоха от автобуса Емил погледна майка си с тъжни си сини очи и попита:

– Мамо, защо хората не харесват моите коси? Ако бях като батко, който е тъмнокос, щях ли да им се харесвам повече?

Сърцето на Мария се разкъсваше от болка, когато чу въпросите на малкия си син. Тя го прегърна и го притисна към гърдите си.

– Мили мой, малцина са в този свят, които не харесват косите ти. В този свят има добро, освен зло. Съществуват добри и грижовни хора, които не биха се присмели на косите ти, за тях ти не би бил по-различен от другите.

Емил се усмихна топло и каза:

– Не се тревожи за мен, мамо. Въпреки, че говореше лоши думи за косите ми, у този батко може да се намери нещо добро. Вероятно е бил разстроен и е имал проблеми.

Да, в този свят злото не може да надделее над доброто.

Ники бе загубил краката си при взрива на една мина, но той все още искаше да докаже на себе си и околните, че животът му не е безвъзвратно изгубен.

Един ден докато Ники работеше в гаража си чу виковете на жена от съседната къща и веднага се отправи натам с инвалидната си количка. Той стигна до дома, но един храст му пречеше да стигне до задната врата.
Тогава Ники се приплъзна от инвалидния си стол и пропълзя през храста и боклуците до мястото.

През цялото време, когато се придвижваше така, далеч от количката, се насърчаваше:

– Трябва да отида там да помогна, независимо колко ще ме боли.

Виковете се чуваха от към басейна. Момиченце лежеше на дъното му. Детето се бе родило без ръце, то бе паднало във водата, но не можеше да плува.

Майка му стоеше отчаяна там и крещеше:

– Помощ! Помоооощ ….

Ники скочи в басейна и извади момиченцето. Лицето на детето бе синьо, то нямаше пулс и не дишаше.

Ники веднага започна да прави изкуствено дишане, а майката позвъни по телефона за бърза помощ. Оказа се, че всички линейки бяха заети, защото бяха отишли на повиквания.

Майката изхлипа и започна да се тресе от плач. Ники продължи да прави изкуствено дишане на детето и каза на уплашената жена:

– Моля ви, не се вълнувайте. Успокойте се. Аз бях нейните ръце, за да излезе от басейна. Всичко ще се нареди….

След няколко секунди момиченцето се закашля, дойде в съзнание и започна да плаче.

Майката прегърна детето си. Двете бяха много радостни.

Изведнъж жената се обърна към Ники и го попита:

– От къде знаехте, че всичко ще бъде наред?

– Когато мината ми откъсна краката, аз бях сам. Наблизо имаше само едно малко момиченце. То започна със всички сили да ме тегли към селото си. Това дете ми каза: „Всичко ще се нареди. Вие ще живеете. Аз ще ви бъда вместо крака. Заедно можем да го направим“.

Жената и малкото момиченце, го гледаха с широко отворени очи. Те бяха се отървали от страха и болката, и сега искрено съчувстваха на Ники.

– Това беше моя шанс, – продължи Ники обръщайки се към майката и дъщерята, – да върна дълга си.

Сара от известно време се бе заела да учи езика на глухонемите. По цял ден переше ръце, съпроводена от усмивките и болезнените подигравки на близки и приятели.

Тя работеше в малък магазин и мечтаеше за времето, когато ще влезе някой глухоням да пазарува при нея и тя ще го обслужи, все едно в него няма нищо особено, което да го отличава от останалите хора.

Приятелката ѝ Лора казваше:

– Един здрав човек, никога не би разбрал инвалид. Има ли смисъл да се стараеш толкова?

– Обществото не дооценява как се чувстват такива хора, – казваше Сара. – Те имат нужда от разбиране и подкрепа. Бих искала да окажа помощ някой без крайник или лишен от слух, очи, ….

Един ден  мечтата на Сара се сбъдна. В малкото магазинче влезе младеж. Той пристъпи малко неуверено и притеснено към нея. Извади от джоба си смачкан лист и се приготви да обясни на продавачката какво иска.

Но изведнъж Сара вдигна ръце и заговори с него на езика на жестовете. Младежът остана поразен., но и радостен, че се е намерил човек, който го възприема като останалите, без недостатък.

Докато младежът пиеше кафе, Сара му подаде бележка. В нея бе написано:

„Научих езика на жестовете, за да можете да се чувствате тук добре, както всички останали хора, които пазаруват при мен“.

Какъв ли щеше да стане света, ако всички мислеха и постъпваха като Сара.