Махатма бе от Индия. Там съществуваше кастова система. Това означаваше, че в каквато социална класа си се родил, независимо дали си богат или беден, в такава си и оставаш.

Системата разделяше хората и ги обвързваше с тяхното положение.

Махатма бе студент и един ден той чу за учението на Исус и си каза:

– Християнството може да бъде отговорът на кастовата система в Индия.

И веднага се отправи към християнската църква в града, където учеше, за да научи повече за учението на Исус.

Когато влязъл в църковната сграда, един мъж го посрещна с думите:

– Тук не можеш да се покланяш. Покланяй се със себеподобните си.

Махатма си тръгна и никога повече не посети християнска църква.

А същевременно си каза:

– Ако в християнството има кастова система, аз не искам да ставам християнин.

В тази история грехът се явява като отношение на превъзходство, което издига едни хора, докато унижава други.

Този начин на мислене съди хората въз основа на фалшиви заключения и неправилни възгледи, като прави едни по-висши, а третира други за по-низши.

Прави разграничения между хората въз основа на раса, класа или култура, а това убива единството в тялото Христово.

На това можем да противопоставим любовта.

Трябва да обичаме другите, независимо от тяхната раса, култура или класа, и да смятаме техните нужди за по-важни от нашите собствени.

Стоян бе поканил приятеля си Калин в дома си.

Докато седяха на масата, се започна интересен разговор между двамата.

– Какво правиш, когато искаш да спреш да вършиш грях? – попита Стоян.

Калин се замисли и след няколко минути даде следния отговор:

– Лишавам се от нещо, пазя се от изкушаващи ситуации или се разсейвам с по-безобидни дейности.

– Мисля, че никоя от тези техники няма да проработи, – заяви Стоян.

– Сигурен ли си? – наклони на една страна глава Калин.

– Не можеш да пренебрегваш желанията си или да подчиниш волята си, – отбеляза Стоян.

– Защо? – изненада се Калин.

– Защото умът и волята ти не са в центъра на процеса на вземане на решения. Сърцето ти е важно, – наблегна Стоян. – Ако не обичаш нещо, няма да го направиш, а не мразиш ли нещо, няма да спреш.

– Все пак има толкова много книги за самопомощ и дори проповеди с различни стратегии, – възрази Калин. – В тях има някаква мъдрост за това как да спрем лошите навици и да започнем с добрите.

Стоян въздъхна и се опита да започне по-отдалече:

– Хората в миналото, а някои дори и днес, смятат, че правилният начин за премахване на греха са лишенията. „Не докосвай; не хващай; не вкусвай“. Те се лишават от основни блага – „аскетизъм“, нанасят си рани. Начинът да се бориш с греха е да го изтръгнеш от себе си.

– Че какво толкова? – повдигна рамене Калин.

– Виж, – повдигна вежди си Стоян, – ако някой се бори с порнографията, той може да се лиши от интернет и технологиите и когато се провали, той изпитва срам и вина. Проблемът е, че лишенията не могат да променят сърцето така, както гладуването не може да се отърве от глада.

– Добре тези методи не работят, – съгласи се донякъде Калин. – Тогава как трябва да се борим с греха?

– Нужно е да насочваме умовете си към Христос. Не можеш да промениш сърцето си, като кажеш „не“ на желанията си. Но можеш да го направиш, като насочиш ума си към Христос, – подчерта дебело Стоян.

– Не може ли по-друг начин? – сбърчи нос Калин.

– Категорично не, – отсече Стоян. – Когато си спомниш, какво Христос е направил за теб, сърцето ти се изпълва с любов. Това чувство ще пренастроят сърцето ти, за да направи това, което лишенията никога не биха могли.

– Трудно ми е да го приема, – призна си Калин.

– Насочи ума си към Исус и Божието Слово и ще убиеш греха в живота си, – посъветва го настойчиво Стоян.

Светослав обясняваше на приятеля си Кирил:

– Когато нашият любящ Бог принесе Своя единствен Син като жертва, за да отмени нашите грехове, това беше най-великият израз на Неговата любов към теб и мен.

– А каква любов проявяваме ние? Проваляме се във взаимоотношенията си с брачните партньори, деца, родители, приятели и колеги, – тъжно поклати глава Кирил.

– Това е така, – започна да обяснява Светослав, – защото в неуспеха си да даваме любов на другите, ние сме загубили бракове, приятели, работа и най-вече самообладанието си.

– Защо любовта ни изчезва, изтънява и изсъхва? – попита Кирил. – И това се случва, когато имаме болезнени преживявания.

– Искаш да кажеш, че сме се затворили емоционално?

Кирил само поклати глава в знак на съгласие.

– За да може любовта да бъде трайна и да не се проваля, ние трябва да имаме източник на съвършена любов, от който да черпим, който да е по-голям от нашите собствени способности, чувства и емоции, – обяви тържествено Светослав. – Ако Бог е любов, ще Му свърши ли някога любовта? Има ли граница за любовта Му?

– Не, – отговори категорично Кирил.

А Светослав продължи:

– Ако сме свързани с този безкраен Източник и поради величината на Неговата любов към нас, никога не би трябвало да има момент, в който да не сме в състояние да предложим любов на другите.

– И въпреки всичко ние се проваляме, – усмихна се скептично Кирил.

– За щастие, когато се обърнем към Него, – плесна с ръце Светослав, – Бог надделява над всичките ни неуспехи със Своята щедра благодат и милост, предлагайки ни да продължим напред, придържайки се към истината, че Той ни нарича Свои. Нашата слабост е Неговата най-голяма сила.

– Опитвайки се да обичаме другите, може да правим една крачка напред и две назад, – свъси вежди Кирил.

– Когато продължаваме да правим място за Господа и пребъдваме в Неговата неизчерпаема любов, нашият отговор към другите ще бъде винаги да обичаме, да им служим, да даваме всичко от себе си. Способността ни да обичаме никога няма да бъде изчерпана, защото любовта не е просто чувство или емоция. Бог е любов. Той е с нас и ни дава сила от Своята велика любов да обичаме другите отвъд това, което смятаме, че е възможно.

Кирил недоверчиво повдигна рамене, а Светослав бе упорит и не отстъпваше своите позиции:

– Нашата любов към другите е нашият признателен отговор на любовта, която Бог първи показа към нас.

Михо поклати глава и попита Ангел:

– В днешно време не роптаем ли прекалено много?

– По този начин показваме отношението си в даден момент, – опита се някак да налучка отговора Ангел. – Това е начинът ти на мислене или чувствата ти към нещо.

– Защо обръщам внимание на роптанието? – продължи с нов въпрос Михо.

Ангел само повдигна рамене.

– Помисли си за Божията любов, – започна да обяснява Михо по-отдалече, – която е постоянна, преливаща и достатъчна за всички. От събуждането ни сутрин до заспиването ни вечер Бог се грижи за нас. Чрез Исус, Божието най-голямо благословение, ние можем да имаме близка връзка със своя Създател.

Ангел не реагира по никакъв начин на това дълго предисловие.

Тъй като Михо не бе прекъснат, той продължи настървено:

– И ако това не беше достатъчно, Той ни покани да си партнираме с Него в най-важната мисия да споделяме Неговата любов със света.

– И каква е връзката с роптаенето? – Ангел не се стърпя и попита на свой ред.

Без да се смути Михо добави:

– А сега помисли какво е да се дразниш и роптаеш. Това отговаря ли на Божието благословение и призива Му в нашия живот?

– Разбира се, че не, – съгласи се Ангел. – Тогава как да отхвърлим роптаенето и да не се дразним?

– Чрез благодарност. – отговори Михо.

– Не ми е съвсем ясно, – свъси вежди Ангел.

– Добре, слушай , – усмихна се Михо. – Когато знаем за какво сме благодарни в нашето минало, настояще и бъдеще, това ни дава друг поглед към нещата и ни помага на оценим Божите благословения.

– Е, и?!

– Изправен пред смърт на кръст, Исус гледаше към радостта, която Му предстоеше: бъдеще заедно с нас, Неговия народ, когото Той дойде да спаси.

– Аха, – макар и недоразбрал Ангел заклати глава.

Михо усети това и дообясни:

– Ако практикуваме простота в бита си, вместо да ламтим за повече и да роптаем, че нямаме това или онова, можем да изберем да сме благодарни и доволни, вместо непрекъснато да купуваме нови и по-добри неща.

– Добре казано, – доволно потри ръце Ангел.

Захари бе съкрушен. Малката му сестра бе блъсната от кола и почина. Тя бе едва на дванадесет години.

– Един добър Бог не би оставил някакъв си пиян идиот да убие сестра ми и да го остави да си живее! – възмущаваше се Захари. – Вече не съм сигурен дали съществува Бог. И ако Той съществува, не искам да имам нищо общо с такъв като Него. Как може да позволи да се случи такова нещо?!

Крум усети как в скръбта на Захари прозира желание да се довери на Бога.

Той се опита да му изясни проблема:

– Сега ти не можеш да съгласуваш болката с образ на Бог, в който искрено вярваш. Ти трудно крачиш в долината на мрачната сянка, защото не виждаш светлина. Искаш да вярваш, но ти е трудно да съпоставиш изпълненото с надежда на Християнската вяра и това, което виждаш около себе си. Не винаги ще получаваме отговор на въпросите си.

– Но … много боли, – изстена Захари.

Крум продължи настървено:

– Ако разбираш всичко напълно и в дълбочина, ти не би имал нужда от вяра. А без вяра не е възможно да се угоди на Бога…

– Защо? – въздъхна дълбоко Захари.

– Защото вярата и доверието трябва да произлязат от любов, а не от бизнес взаимоотношения, сделка или някаква ситуация, в която ние нямаме избор.

– Добре, – отстъпи най-сетне Захари, – готов съм да се боря с моите съмнения и въпроси, и да следвам Господа, за да изпълня волята Му.