За всекиго по нещо

Някои неща са много болезнени. Например, когато любовта не е взаимна, обикновено търсим причината в себе си.

Приемаме, че не сме били достатъчно добри или че не сме обичали значително и приемливо.

Елена излизаше с един младеж близо три години и когато очакваше да ѝ направи предложение, той се ожени за друга.

Тя остана с разбито сърце и много въпроси без отговори.

Елена бе мила, внимателна, искаше прошка за грешките си, но не спечели приемането и любовта на приятеля си.

Един ден, докато се молеше, една мисъл изпълни ума на Елена:

„Който има любов обича“.

Малко след това, когато четеше Библията си, попадна на стиха:

„И ние познахме и повярвахме в любовта, която Бог има към нас. Бог е любов и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога и Бог – в него“.

– Следователно, всеки, който обича, е роден от Бога и познава Бога, – каза си тя.

Светлина озари сърцето ѝ.

– Как съм могла да го пропусна? – подскочи изненадано тя. – Любовта започва от Бога. Ние обичаме, защото Го познаваме. Който има любов от Бога, обича. Не мога да накарам друг да ме обича, независимо от това колко съм искрена и отстъпчива.

Любовта се ражда в сърцето на този, който обича. Който има любов, обича.

Стефан забеляза, че приятелят му Росен в последно време много се е променил. Виждаше го умислен и мрачен, а кажеше ли му някой нещо, отвръщаше грубо.

– Сигурно нещо го измъчва, – каза си Стефан. – Трябва непременно да поговоря с него.

Стефан внимателно се приближи до приятеля си и попита:

– Какво става с теб? Не мога да те позная. Навярно имаш проблеми.

– Няма какво да ти обяснявам, – сопна му се Росен. – Приключих с Бога.

Стефан се досещаше за какво Росен е ядосан на Господа, за това само добави:

– Но Той не е свършил със теб.

– Не ми говори за ад или рай, – още по-ожесточено реагира Росен.

– Аз не съм ти съдия, – кротко отговори Стефан. – Това оставям на Него.

Росен жлъчно се изсмя и предизвикателно се изплю на земята.

– Не знам всички отговори, но Му се доверявам, – заяви спокойно Стефан.

– Да бе, Оня ни наблюдава с лупа от облаците и ни хвърля в ямата с огън ако се провиним, – саркастично отбеляза Росен.

– Не бързай с изводите си, – посъветва го Стефан. – Опитай се да Го опознаеш по-добре. Тогава трудните въпроси ще получат лесни отговори.

– Наслушах се и се нагледах. Достатъчно ми е. Точка, нищо не искам от Него, – възмущението кипеше с пълна пара у Росен.

– Със сигурност Бог не е приключил със теб, – наблегна Стефан.

Росен махна с ръка и тръгна.

На Стефан нищо друго не му оставаше, освен да се помоли за приятеля си.

Бе много рано. Слънцето едва се показваше зад хълма. Цачо лежеше буден в кревата си. Внезапно усети слабо почукване на вратата.

– Сигурно е ранобудната Мина, – каза си той и отговори на почукването. – Да.

Наистина бе тя, но лицето ѝ бе разтревожено,….. аха да заплаче.

– Татко Томи умря. Вече няма да ни пее. Тази сутрин го намерих мъртъв в клетката.

Томи бе любимото канарче на Мина.

Малкото момиченце прегърна баща си и се разрида.

Цачо погали русите коси на дъщеря си и възкликна:

– От колко време Томи живее у нас?

– Не много, – Мина обърса очите си с ръка. – Най много да са били пет или шест години.

– А колко живеят канарчетата? – попита Цачо.

Вместо отговор Мина се разплака отново.

– Мое малко ангелче, ние се раждаме, а по-късно узнаваме, че ще умрем, – опита се да я успокои баща ѝ. – Годините, които е живял Томи се равняват може би на 80-90, а може и на 100 наши. Но той живя добре у нас. Ти се грижеше за него и много го обичаше. Не на всеки човек му е провървявало толкова.

Очите на Мина бяха силно зачервени от плача. Тя нацупи устни и сбърчи нос.

– Лесно ти е да говориш така, – махна с ръка Мина. – Ти не знаеш колко добър беше той и как хубаво пееше.

– Всички ще си отидем, Мина, – баща ѝ разроши с длан косата ѝ. – Едни живеят 50, други 70, трети успяват да прехвърлят и стоте. А ти колко очакваш да живееш 150, 200 години?

Сянка от лека усмивка премина по устните на Мина.

Цачо хвана за ръка малката си дъщеря и двамата отидоха заедно при неподвижния Томи.

Бащата внимателно положи мъртвото канарче в една малка кутия и се обърна към Мина:

– Искаш ли да го погребем заедно?

Малкото момиченце кимна с глава в знак на съгласие.

Отидоха в задния двор. Там имаше много цветя, но Мина си избра едно място до оградата, наблизо имаше само трева.

Цачо взе лопатата и изкопа малка дупка.

Мина внимателно сложи в нея мъртвия си приятел като предварително го покри с цветна хартия, която бе грабнала в последния момент от масата в стаята си.

– Всичко се случва в живота, Мина, – каза Цачо, – добро и зло, живот и смърт, любов и омраза. След ясния ден идва дъжд и силен вятър. Есента избутва лятото. Но те са едно цяло. По-рано ми харесваше само половината, но сега ми допада всичко.

– Татко, нима сега одобряваш това, което преди не ти се е нравило?

Двамата се засмяха.

Мина се гушна в баща си, но тъгата ѝ бе отлетяла.

Мирослава забеляза, че дядо му си мърмори нещо преди да заспи. Той не искаше да смущава възрастния човек, но любопитството ми надделя.

Отиде при дядо си, леко го побутна и тихо попита:

– Дядо, какво си шепнеш?

– Изказвам мислите си на Бога… – отговори старецът.

– И защо го правиш? Необходимо ли е?

– Днес съседа ми ме разочарова, – въздъхна дядото. – Не искам да се карам с него, но не знам какво да правя. За това искам мъдрост от Господа. Сутринта, когато стана вече ще знам как да постъпя.

– А Той от къде знае това?

– Бог всичко знае, – усмихна се старецът. – Цял живот се уча от Него и Той ме съветва. Когато търсиш отговор на труден въпрос или нещо не ти е ясно, постави проблема си пред Господа и ще получиш отговор.

– Наистина ли? – в очите на Мирослав се четеше съмнение с известна доза подозрение.

– Просто трябва да го повярваш, – старецът насърчително потупа внука си по рамото. – А сега да лягаме, че утре ни чака нов ден.

Понякога се поздравяваме, но си казваме обичайните фрази, без дори да се изслушваме.

Инженер Николов бе забелязал това несъответствие и реши да промени думите, които казва всеки път при здрависване.

Искаше му се да разбере дали, поздравяващите го колеги, изобщо го слушат.

Имаше заседание в голямата зала. На всеки, с който се здрависваше Николов казваше:

– Днес убих жена си.

Отговорите бяха изненадващи:

– Забележително. Продължавайте все така добре да работите.

– Бог да ви благослови. Винаги сте прецизен и изпълнителен.

– Чудесно се справяте. Много биха завидели на инициативността ви….

Пожелания и хвалби се изтръгваха от устата им. Те не влагаха никакво чувство в тях, но и не слушаха, какво им казва отсрещния. За тях това бе традиционен ритуал без всякакъв смисъл.

Единствено Мълчанов се стъписа:

– Какво говорите? Преди малко я срещнах на втория етаж.

Задавали ли сте си въпроса:

– Дали хората ме слушат, когато им говоря? Или още по-лошо, Бог чува ли ме?

Дали хората ни слушат можем да определим по репликите им, но как да разберем дали Бог ни чува?

Не е нужно да се осланяме на чувствата си или да чакаме специален знак за това.

Той ни слуша, защото е обещал: „Тогава ще извикате към Мене и ще отидете та ще Ми се помолите, и Аз ще ви послушам“.