Изобретението металическа тубичка с дозатор и винтова капачка е революционно за времето си.

Преди това нововъведение художниците са съхранявали боите в малки възелчета от свински пикочен мехур или в нехерметични калаени кутии.

В тези възелчета се правел отвор с игла и на палитра се изцеждала необходимото количество боя. Неизползваните бои изсъхвали, а това било изключително разточително и неудобно.

Художници, които работели сред природата, бързали да използват боите, затова работите им се отличавали с по-широки мазки.

Един от първите, който се замислил над опростяване на процеса бил американецът Джон Ренд.

През 1841 г. той патентовал оловна тубичка, от единия край свита, а от другия завършваща със завъртаща се капачка.

Изобретението скоро намерило поддръжници, които не се уплашили нито от високата цена на оловните тубички, нито от токсичността на оловото.

Появата на тези тубички дало тласък в ново направление. Вече не било необходимо да се водят калфи, който да смила пигментите и да приготвят боите.
Всичко можело да се приготви по-рано в ателието или да се купят такива готови.
Първите тубички били направени в Англия и изнесени в Европа и Америка. Те били много търсени, но Ренд не получил за тях баснословни пари.

Участвайки във финансови и съмнителни проекти, той фалирал и бил принуден да продаде патента си, за да изплати дълговете си. Умрял в неизвестност през 1873 г.

За изобретател на перфоратора се смята Фридрих Зонекен от Бон, който на 14 ноември 1886 г. пръв е подал заявление за получаване на патент.

Но перфораторът е измислен много преди Зонекен. Трябва да отбележим, че такъв се е използвал от Емануил Кант.

Единствената разлика от днешния перфоратор, с отвор от 5 mm е, че Кант е използвал същото устройство, но с отвор от 11.6 мм. Това е било и неговият отличителен знак.

До средата на ХIХ век не е имал документи, в които са описани подобни акуратни отвори, освен в тези на Кант.

Хамелеонът е всеядно животно. Някои видове са месоядни, а има и такива, които се хранят с трева.
Хамелеоните  се хранят с плодове, листа, насекоми, червеи, охлюви, както и малки влечуги.

Заради малкия си размер хамелеонът, често е цел за хищниците. Най-честите хищници, които ловят хамелеони, са змиите и птиците.

За да запази яйцата си хамелеонът копае отвор в тревната покривка, където ги полага. Отворът може да достига дълбочина от 10 до 30 см. Това зависи от вида им.

В дупка или специално направен отвор се сипва голямо количество натриева и калиев нитрат, след което се покрива с целофан. След една година пънът се подпалва. Огънят и химическата реакция унищожават и подземната част на старото растение.

Обърнете внимание!

Този метод не може да се използва върху торфени почви, тъй като те лесно се запалват и трудно се гасят.

Ето ви и друг метод.

Амониевият нитрат или карбамид се използват, както в предишния метод, но необходимостта от подпалване отпада от само себе си. Няколко години след направената процедура от пъна не остава и следа.

Оградите са предназначени предимно да разделят хората едни от други. Но понякога се налага да се променят тези правила.

Радой забеляза, че кучето му постоянно наднича между решетките на оградата, за да види кучето на съседа. Двете животни постоянно се „догонваха“ край издигнатата преграда по между им.

– Сигурно ще им бъде много хубаво ако се виждаха, – каза си Радой. – Изглежда се харесат, за това искат да бъдат заедно. Защо да не им помогна?!

Радой не беше първият собственик на куче, който бе готов да задоволи любопитството и желанието на любимеца си.

Речени сторено. Той взе триона и много внимателно след като премери и отбеляза няколко пъти, отряза отвор в оградата.

Ина така се казваше кучето на Радой, следобед се срещна с Бобчо, когато я изведоха на разходка.

Двете кучета дълго бягаха едно след друго. От време на време събираха муцуните си, сякаш си шепнеха нещо.

Когато Радой прибра Ина, тя бързо излапа това, което намери в паничката си и веднага се устреми към оградата, за да бъде с Бопчо.

Този път тя се стъписа. В оградата имаше отвор, а от там се подаваше главата на Бобчо. Тя излая радостно, а другото куче я приветства с лай и махане на опашка.

Вярно е, че имаха мрежа помежду си, но се виждаха, а това изглежда доставяше удоволствие и на двете животни.

– Май им хареса така повече, – каза Радой на Красимир, стопанина на Бобчо.

– Виж колко са радостни, – засмя се Красимир, – идеята ти не бе лоша.

Сега не само Радой и Красимир общуваха очи в очи, това се случи и на техните любимци, за които те полагаха големи грижи.

Тази работа не отне много време на двамата мъже, но сега, когато гледаха колко са радостни кучетата им, разбираха , че са постъпили правилно.