Това оръжие е на северноамериканските индианци. Те го използвали държейки го в ръка или го хвърляли по врага.

Първоначално томахавката е представлявала  нещо от рода на боздуган с по-дълга дръжка и кръгъл камък в качеството на ударна част.

Томахавките направени от еленови и лосови рога се използвали предимно за държане в ръка.

По-късно у томахавката се появили каменни остриета, която за различните племена имали различна форма, която варирала от триъгълна до ромбична.

С пристигането на европейци на континента томахавката започнали да наричат малка брадвичка с дълга дръжка.

Днес наричат „Томахоук“  крилата ракета SCM-109, произведена в САЩ.

Тази вечер Миронова беше на смяна. Телефона звънна. Обади се женски глас:

– Ало, обаждам се от Димитър Полянов 48.

– Тук Спасителна служба. Случило ли се е нещо у вас?

– Искам да поръчам пица.

Миронова веднага възприе това за поредната „остроумна“ шега, но според инструкциите, тя трябваше да продължи разговора.

– Извинете, госпожо, но сте звъннали на погрешно място. Вие сте набрали номера на Спасителната служба.

– Да, знам това. Моля, със сладки чушки, гъби и сирене.

– Извинявайте, но вие знаете ли изобщо кой номер сте набрали?

– Разбира се! Колко ще струва?

Изведнъж Миронова разбра. Това не беше шега. Там се случваше нещо доста сериозно.

– У вас има непредвидена ситуация? – Миронова реши да получи потвърждение на своето предположение.

– Да.

– Вие не можете да говорите, защото до вас има някой?

– Да, точно така. След колко време ще дойде поръчката?

– Патрулната кола е на 10 минути от вас. В дома ви има ли огнестрелно оръжие?

– Не.

– Можете ли да останете на телефона още малко време?

– Не, това е всичко. Благодаря.

Когато хората от патрулната кола пристигнаха на оказания адрес, видяха следната картина.

Пият мъж бе решил да излее злобата си върху съпругата си и жестоко я бе пребил….

Това не се случваше за първи път в това семейство.

Жената бе поискала да извика полиция, но не можеше да направи това открито. За това бе използвала този трик с поръчката на „пица“.

Санитарите се навеждаха и проверяваха телата. Мъртвите оставяха, а ранените прибираха. Теренът беше труден и трябваше внимателно да си пробират пътя.

Изведнъж Димитър забеляза на около 150 метра пред тях двама носачи да изплуват от мрака. След това изскочиха още двама и още двама. Димитър осъзна, че те бяха от страната на врага.

Мъжете от двете страни предпазливо се приближаваха едни към други.

„Внимавай, – каза си Димитър, – не се поддавай на емоциите си“.

Санитарят от противниковата армията вдигна ръка, посочи с пръст Димитър, а после в калта под краката си.

Човекът нямаше оръжие. Коленичи и подкани с жестове Димитър да се приближи. Румен разбра какво иска да им каже и  тръгна напред.

Когато Димитър приближи, той вече превързваше един от техните войници паднал в калта. Раненият беше в шок, цялото му тяло се тресеше.

Чуждият санитар бе повдигнал треперещия войник, а Румен го превързваше. Димитър и Румен сложиха внимателно ранения на носилката. Те бяха партньори по пренасянето на простреляните и им даваха първа помощ.

Преди да тръгне Димитър се взря във вражеския санитар, който го бе повикал. Той също го гледаше. Очите на непознатия бяха безизразни. Бе по-едър от Димитър и по-пълен, но изглеждаше на същата възраст.

Униформата му бе мръсна и оплескана с кал, също като униформите на Димитър и останалите.

Те не си казаха нищо. Стояха и мълчаливо се гледаха.

Димитър искаше да мрази този човек пред себе си, но изпита студенина. Студенина и омраза към войната.

В края на 19 век Британската империя водела бойни действия в Южна Африка, опитвайки се да заема цялата южна част на континента.

През 1879 г. британците започнали военна кампания против независимото кралство Зулу, стремейки се да го превземат.

Англичаните предполагали, че войната ще бъде лека, защото зулусите не използвали съвременни оръжия, а предпочитали техните двуметрови копия с дълги накрайници.

Това копие се оказало смъртоносно оръжие в ръцете на войните, които столетия се обучавали с него.

24 хиляди зулуси с хладно оръжие разбили 2 хиляди англичани с огнестрелно оръжие.

Не веднъж сме чували за военни конфликти и войни, като че ли цялото човечество иска да се самоизличи в тях.

Тъжно откритие …

Изглежда за управляващите в този свят съществуват само дрънкане на оръжия и унищожение на себеподобните, а за болшинството от хората остават само скръб и болка.

Малко девет годишно сирийски момиче се яви на арабската версия на телевизионното шоу „The Voice“. То имаше дълги тъмни коси, които падаха върху раменете му, бяло лице и черни тъжни очи. Роклята му бе изпъстрена с цветя.

Момичето бе смутено, когато всички приковаха погледите си в него, но се усмихна на публиката, взе микрофона и запя:

Дойдох да ви поздравя за началото на почивния сезон .. и да ви попитам .. защо не празнуваме и няма украса?
О, хора!
земята ми гори
в земята ми е открадната свободата

нашето небе мечтае и пита за дните…

Гласът на момичето затрепери, детето покри с длани лицето си и се разплака. То искаше да внуши на публиката си посланието, но не издържа.

Една от жените в журито бе натиснала бутона и столът ѝ бе обърнат към малката изпълнителка, когато момиченцето заплака, тя скочи и отиде при него него. Сложи ръце на раменете му, за да го окуражи, да довърши песента. Даже запя с момичето.

Детето отново хвана микрофона и продължи:

Където е красивото слънце и пляскащите птици?
О, хора!
земята ми гори
от земята ми е открадната свобода
Земята ми е малка, но аз я харесвам такава.
Дайте ни мир, и ни дайте обратно нашето детс…….

Момиченцето отново се разплака, но този път бързо се съвзе и продължи смело песента:

Дайте ни обратно нашето детство, дайте ни мир ….

Останалите от журито натиснаха бутоните си и обърнаха столовете си, който бяха с гръб към подиума, според регламента, в знак на солидарност и подкрепа на малката изпълнителка.

И най-закоравелите сърца в публиката се трогнаха. Мнозина заплакаха с момиченцето, а други запяха заедно с него.

Тази песен не можеше да остави безучастен никой. Тя бе посветена на ливанските деца. Пламъците на войната бушуваха там цели 15 години.

Надявам се децата на Сирия да не чакат толкова дълго мирът да дойде в страната им.