В живота какво ли не се случва?! Дори птици и зверове се обръщат за помощ към хората.

Николай е запален по гъбите. Той често ходи в гората да ги бере.

Веднъж както си вървеше по една горска пътека Николай чу странни звуци, сякаш дете плачеше.

Той тръгна в посоката, от която идваха звуците и видя огромен елен. Първоначално Николай се уплаши и веднага си помисли:

„Ами ако ме нападне? Казват, че елените през есента са много агресивни“.

Но еленът стоеше и го гледаше, а очите му бяха тъжни.

– Какво искаш? – попита Николай животното.

Еленът отново издаде жалостив звук, приличащ на плачещо дете. След това се обърна и тръгна. Изви глава назад, потърси с очи Николай, сякаш го приканваше, да върви след него и отново тръгна.

– Е, добре, щом ме каниш, – примирено каза Николай и тръгна след елена.

Двамата, човекът и животното, вървяха дълго.

Еленът го доведе до женска, която бе попаднала в плетеница от тел. Такава преграда обикновено слагаха през зимата за зайци.

Животното лежеше омотано в тела и при всеки опит да се освободи, още повече се заплиташе.

„Какво да правя? – помисли си Николай. – Да я помоля малко да се помести напред, за да освободи краката си от плетеницата. Та това е глупаво“.

Но се чу да казва на елена:

– Твоята има доста големи размери. Кажи и да се премести малко по-напред. Това ще бъде достатъчно за да се освободи.

Еленът като че ли и изврещя нещо и женската безполезно помръдна крак напред.

Явно Николай трябваше да се намеси. Той внимателно извади крака на женската от кълбото тел, което се бе образувало от опитите ѝ да се измъкне.

Забеляза, че крака на животното кърви. Извади кърпичката си от джоба и внимателно превърза нараненото животно. След това ѝ даде малко хляб от торбата си. Тя бе съвсем умаляла от опитите си да се освободи.

Най-накрая Николай реши да си тръгне. Еленът изтропа с крак, сякаш му казваше:

– Хайде, ще те върна обратно.

Николай се засмя:

– Няма нужда, друже, аз знам пътя.

Тогава еленът кимна с глава, може би това бе жест за благодарност и тръгна с женската навътре в гората.

В последно време стана доста модерно „да дружим с децата си“. Дори някои психолози препоръчват такъв начин на поведение, като най-прогресивен.

Много родители възприели идеята за дружбата с децата им, се стараят да я приложат  в живота си.

Но какво се случва в действителност?

Усещайки, че децата „стават неуправляеми“ родителите отиват в другата крайност, налагат твърд авторитаризъм.. Те добиват изгубеното послушание, но губят доверието на децата и отношенията им с тях се разрушават.

Родителите в някои ситуации се държат като приятели, а в други си спомнят, че те са длъжни да бъдат възпитатели. Такива „промени“ водят децата до объркване.

На родителите им е трудно да преценят, в кой момент могат да извършат преход от приятелски взаимоотношения към отношения „родител-дете“.

Не знаейки какво да очакват от родителите си, децата сами прекратяват такова „приятелство“.

Защо става така? Нима тази теория на практика е неизползваема?

Детето се ражда абсолютно безпомощно. То се развива и опознава всичко около него благодарение на родителите си. Децата зависят от възрастните физически, морално и материално.

С възрастта преминават криза след криза. Първо на три години, после на седем и т.н. В тези кризисни състояния децата се стремят да се отделят от родителите си и искат всичко да решават сами.

Проблемът се състои в това, че те имат много малък жизнен опит, който не им позволява да вземат правилното решение.

Децата не могат да коригират грешките си, това трябва да правят родителите им. За това е необходимо да има определени граници. И това е съвсем нормално. Мухите трябва да бъдат отделно от месото.

Стремейки се да съчетаят ролята на възпитател и приятел, родителите не изпълняват напълно нито една от двете.

Не се отчайвате! Вие все още имате време да бъдете приятели с децата си, но само, когато те пораснат.

Ако премине бунтът на подрастващия и децата ви поискат да бъдат приятели с вас, мога да ви поздравя. Добре сте се справили като родители.

Тази фразата е написана върху сградата на Народното събрание. Но откъде идва тя? Кой за първи път я е споменал и защо?

Две години след Освобождението на България, младият български парламент е бил поле на словесни битки. Сформиралите се политически партии били не по-малко непримирими от днешните.

Тогава България е включвала само северната част от страната, т. нар. Княжество България.

В парламента се е разисквало какво да бъде изобразено върху първите сечени монети на новата държава.

Споровете били доста бурни, а предложенията много, но целта била една. Българите нямали никакво намерение да се отказват от обединението на българските земи, въпреки решението на Берлинския договор, който раздели България.

Така на първите монети били изобразени рози, символизиращи Княжество България, житни класове, напомнящи за Източна Румелия и лаврови клонки, характерни за климата на Македония.

Било прието и предложението на Стефан Стамболов, върху монетите да пише: „Съединението прави силата!“

Ето това е пример за това, как парламентаристите би трябвало да бъдат единни, щом става въпрос за защита на националните интереси.

В далечната 1880 г. прохождащите политици са го доказали на практика. А днешните, макар и натрупали опит, не могат да се похвалят с единомислие.

Ново проучване показва, че противно на съществуващите идеи хора с разстройства от аутичния спектър, като например синдром на Аспергер, нямат проблем с емпатия. По-скоро тяхното затруднение се състои в това, че те твърде много преживяват чуждите емоции и не могат да се справят с тях.

Хората със синдром на Аспергер, форма на аутизъм, често изглеждат безразлични, равнодушни самотници или затворени в себе си. Това, което останалия свят възприема като хладно отношение е всъщност защитна реакция срещу емоциите на другите, излишък от съпричасност.

Тази идея е привлякла много хора с разстройства от аутистичния спектър и техните семейства. Тя съответства на новата представа за природата на аутизма, която се нарича теория на „интензивния сват“.

Основният проблем при разстройства от аутистичния спектър не се състои в социален дефицит, а по-скоро в свръхчувствителност, която включва съответна реакцията, следствие на породен страх.

Някои смятат, че аутистите не са чувствителни, но те чувстват и усещат много повече.  Почти при всички хора с разстройства от аутичния спектър е отчетена някаква форма на свръхчувствителност и силен страх.

Социалните проблеми на хората с тези заболявания са свързани с факта, че те не могат да се справят с този свят, където някой е завъртял копчето за усещанията и чувствата на максимална мощност.

Ако гласът на родителите ви, седящи близо до кревата ви, звучи като концерт на метъл, тогава вероятно ще предпочетете да се скриете в най-далечния ъгъл и ще се люшкате от едната страна на другата, за да избегнете силният и неприятния звук.

Разбира се, това избягване и самоуспокояващо действие при аутистите включва повтарящи се действия, безсмислено повтаряне на чужди думи или движения, невъзможност да се поддържа контакт с очи, а това възпрепятства нормалното социално развитие.

Без опита, който другите деца придобиват по време на обичайните им социални контакти, аутичните деца не се научават да възприемат неявните социални сигнали.

Проучванията показват, че когато хората изпитват прекомерни съпричастни чувства, те се опитват да се отдръпнат. Когато чуждата болката е твърде силна и въздействат върху вас, тя може да ви накара да се оттеглите.

За хора с разстройства от аутичния спектър такива съпричастни чувства могат да бъдат много силни и в резултат на това те се отдръпват, а изглеждат студени и безразлични.

Тези хора всъщност не са безчувствени, те искат да общуват, но за тях това е много сложно. И това е много тъжно, защото те са способни на това, но светът е твърде интензивен за тях, така че те се отстраняват и се изключват.

Двама попийнали мъже седят на масата в едно заведението и опитват да разговарят чрез загубилите си контрола езици.

– Знаеш ли, кой е най-големия подвиг на един истинския мъж? – пита единият.

Другия прави жалък опит да се почеше по главата, но това не му помага особено и се втренчва любопитно в задалия въпроса.

– Това е, – тържествуващо казва първият, – по пантофи на бос крак, да отидеш за хляб и след седмица да се върнеш, като през това време си бил някъде на екскурзия….