Архив за етикет: опашка

Чакането носи благословение

Бе студен ден. Марин чакаше на опашка в магазина.

– Мразя да чакам, – каза си той.

Въздъхна дълбоко и през главата му минаха всички нежелани чакания:

– Отвратително е да бъдеш на опашка пред лекарския кабинет.

– Непоносимо е, да чакаш до телефона, обещано обаждане.

– Нетърпение спрямо инвестиции, направо те подлудява.

– А колко бавно растат семената.

– Ами отговорите на молитвите …

– И за всичко това трябва да се чака, – махна с ръка и продължи да мърмори недоволен. – Чакането е толкова трудно, особено когато трябва да чакам Господа.

По този повод баща му каза един ден:

– Понякога ни се струва, че Бог действа много бавно, но това може да е тест за твоята вяра.

Ако сме нетърпеливи и вземем нещата в свои ръце, ще имаме проблеми, а дочакаме ли Бога, ще бъдем благословени.

Пръчките и камъните чупят кости, но думите смазват или издигат човека

Пламен имаше проблеми в училище. Учителите му бяха лепнали етикета „инвалид“.

По тази причина съучениците му често се заяждаха с него, но един ден родителите му заявиха твърдо:

– Пламен мисли малко по-различно.

– Да, но той не мисли, – дойде бързият отговор на присмехулниците.

Бащата на Пламен въздъхна и каза:

– Не подхранваме идентичността на сина си в Христос.

– Защото бяхме твърде заети да приемаме етикетите, които светът му поставяше, – добави майката на Пламен.

И двамата родители решиха да говорят какво казва Писанието за сина им:

– Той има ум Христов.

– Пламен е глава, а не опашка.

– Синът ни е страшно и чудно създаден.

Когато Пламен започна да вярва и да провъзгласява Божите обещания за живота си, той започна да успява в училище.

Напредваше бързо и попадна в списъка на най-добрите ученици.

Започна бизнес и бе избран за най-добрият предприемач в бранша.

Един ден бащата на Пламен отбеляза:

– Избрахме да говорим за живот, а не за смърт и резултатите бяха очевидни.

Нашите думи имат потенциал. Те създават атмосфера, в която хората могат да процъфтяват.

Нека затворим устата си за словата, които намаляват и събарят, и ги отворим, за да освободим тези за живот.

Думите ни могат да накарат другите да се отдръпнат и да живеят жалките си животи или да очертаят свят, достатъчно голям, за да бъдат герои в него.

Без хитра стратегия

Бобчо знаеше, че не трябваше да ги дъвче. Постоянно го хокаха за това. Дори го перваха по носа и гърба.

Но кучето си е куче. Когато реши нещо да предприема, измисляше поредната хитра стратегия.

Бобчо забеляза малко настрани обувка без надзор. То небрежно я захапваше и бавно продължаваше към вратата, очаквайки безпрепятствено да се измъкне през нея навън, а после …

Бавно и тихо вървеше в посока, където щеше да си ръфне сладко. Никой не го виждаше, но то и не бързаше.

Успя и весело замаха с опашка.

За беда Сара видя радостната реакция и се досети какво е станало.

Погледна към обувките на майка си и откри, че едната я няма.

Тогава тя повиши тон:

– Мамо, Бобчо току що бавно изкара едната ти обувка през вратата навън.

Какво последва, сами може да се досетите.

Странното е, че и ние понякога си мислим, че можем незабелязано да минем с греха си и Бог няма да забележи.

Какво толкова, не е кой знае какво?!

Като кучето знаем, че тези избори не са угодни на Бога, но продължаваме да се промъкваме тихо, надявайки се да ни се размине. Дори понякога можем да се преструваме, че нищо не се е случило.

Не е нужно да се опитваме да загърбим греха си и да се надяваме, че никой не го е забелязал.

Когато си признаем грешният избор, можем при Бога да намерим свобода от вината и ще се отървем от срама спотайващ се в тайния ни грях.

„Който крие престъпленията си няма да успее, а който ги изповяда и оставя ще намери милост“.

Любов показана на време

Дина бе силна жена. За това тя често криеше болката и страданието си от околните.

Един ден ѝ съобщиха за мъжа ѝ:

– Рак в последен стадий.

В следващите седмици и месеци Дина търсеше „скрити“ места, където неудържимо изливаше поток от сълзи.

Често тя се отдаваше на мъката си под душа в банята.

След като почина мъжа ѝ, паркингите се превърнаха в безопасно убежище за скръбта на Дина.

Днес се случи доста необичайна ситуация.

Дина се канеше да си поръча кафе. Тогава я връхлетя вълна от тъга.

Тя си пое дъх, опита се да задържи сълзите, но се разплака.

Лошото бе, че стоеше на опашката. Всички наоколо бяха радостни и щастливи.
Дина нямаше къде да избяга и да се скрие.

Всъщност не само я усетиха, но и я видяха.

Зад гишето стоеше младо момиче. Дина бе объркана и поради напора на сълзите си се чувстваше виновна.

Момичето ѝ се усмихна и ѝ подаде кафе с думи написана на него:

„Обичам те“.

Обслужващата на гишето не знаеше болката на Дина, нито причината за нея, но искаше да ѝ помогне.

С други думи момичето се опита да каже на Дина:

– Ти не си сама. През каквото и да преминаваш има хора, които искат да те подкрепят в болката ти.

Всичко сам

В малка работилница с предверие към улицата, което бе превърнато в магазин работеше Емил.

Неговите модели се отличаваха с голяма прецизност.

Често пред вратата му имаше опашка от чакащи клиенти.

Съветваха го:

– Разшири производството си. Наеми за това хора.

– Не, – отвръщаше той, – обичам нещата да са малки и контролируеми.

– Какво ще ти пречат другите хора, които наемаш, нали ти ще ги контролираш?

– Не искам да се нуждая от клиентите си повече, отколкото те от мен.

Емил бе същият и в къщи. Пазеше мислите си и чувствата си, за да не показва, че се нуждае от нещо, което могат да му дадат съпругата или децата му. Тъй като нищо не споделяше с тях, те изобщо не го познаваха.

Освен това Емил нямаше близки приятели.

Всичко тръгваше от детството му. Баща му казваше:

– Мъжествено е да не се нуждаеш от никого.

И наистина Емил рядко виждаше баща си, защото за него бе важна кариерата. В очите на сина си той бе силен и смел, защото от никой не търсеше помощ или подкрепа.

Така и израстна, с чувството, че трябва да се справя сам с живота без чужда помощ.

За това и живота му бе самотен, но той не разбираше колко много губи.

Човек се нуждае от помощта на другите, а понякога и той може да бъде необходим за някого.