В хладната, дъждовна вечер Митко седеше до сина си Петър и двамата разговаряха.

– Знаеш ли, че от ливански кедър е построен храма на Давид? – попита бащата.

– Освен това той и синът му Соломон, от същото дърво направиха домовете си, – допълнили Петър.

– А можеш ли да си представиш този красив гигант, да се даде като пример за гордост? – бащата погледна въпросително сина си.

– Дали може едно великолепно, благоуханно дърво да се превърне в самодоволно и самовлюбено творение? – възкликна Петър. – Разбира се. Не от Твореца зависи какво ще е предназначението на творението.

– Така е, – съгласи се бащата. – Когато то се предоставя в Божите ръце, кедърът е истински стимул за околните и тези, които са в присъствието му. Но …..

– Ако се погледне и види, колко съвършено е изваяно и колко превъзходно е създадено, има опасност вместо ухание за здраве и аромат за сила да се превърне в пример за самодоволство, – прекъсна го Петър.

Бащата се усмихна и попита:

– Случвало ли се е така, че виждаш прекрасно творение, а после се разочароваш от него?

Петър въздъхна:

– Понякога, …. въпреки, че не ми се е искало да стане така.

– А можем ли да се застраховаме против гордостта– – попита бащата отново.

– Когато сме с Господа, трудно бихме се възгордели, – усмихна се Петър.

– За това не бива да отклоняваме очите си от Него, – бащата потупа сина си по рамото.

Милен гледаше в прозореца и забеляза как сенките постепенно скриват светлината на деня.

– Има толкова много страхове в този свят, каза си той. – Ние не можем да се справим с тях.

Мислите му се надпреварваха и блъскаха в главата му:

– На много места настъпването на нощта носи ужас и страх от дебнеща опасност.

– Повечето злини и престъпления се извършват под прикритието на мрака.

– Актове на магьосничество и зли сили, кражби и убийства, неморалност и пиянство често се случват в тъмнината.

– Убийци, нощни бегълци и онези, които се допитват до медиуми, се крият под покрива на мрака.

Внезапно Милен плесна с ръце.

– Хората не са сигурни какво се крие в сянката на тъмнината, – смръщи вежди той, – затова очакват с нетърпение да изгрее слънцето.

Милен възкликна:

– А когато решим да следваме Господа, няма да ходимв тъмнина, а в радостта на Неговата светлина.

Изведнъж той осъзна:

– Всеки, който иска да бъде озарен от присъствието на Христос, Който дава надежда и насока към живота, трябва да се идентифицира с Христос чрез вяра.

Въздъхна и отчетливо продължи:

– Библията ясно ни говори, че за да бъдем изпълнени със светлина, без тъмни ъгли, да бъдем нъчезарни, сякаш прожектор ни изпълва със светлина е да позволим на Исус, Светлината на света, да изпълни живота ни.

– Да, това е единствения начин, няма друг, – потвърди баща му, когато влезе в стаята и чу думите на сина си, – за да се избегне заплитането в тъмнината на света и измамните му удоволствия.

Данчо престъпваше от крак на крак неспокойно.

– Искам да стана шампион, – шепнеше си той.

Чу го баща му и го посъветва:

– Намери си някой, с когото да бъдеш в екип. Само така можеш да успееш.

– Наистина ли? – очите на Данчо искряха радостно.

– Ето ти един пример, – започна баща му. – В Пиренеите живее коза, която е търсена заради козината ѝ, но е трудно уловима.

– Защо? – попита Данчо.

– Защото зрялата коза има другар. Млада коза с добро зрение, добър слух и обоняние, която я следва навсякъде и предупреждава, ако се появи някой, който иска да ѝ навреди.

– Еха, – възкликна Данчо, – чудесно е да си имаш такъв приятел.

– А за носорога знаеш ли? – попита бащата.

– И той ли е имал приятел, който да го предупреждава?

– По-скоро приятели, – засмя се бащата.

– Моля те, татко, разкажи ми, – Данчо го погледна с очакване.

– Носорогът може да тича с голяма скорост, въпреки че има лошо зрение, е много безстрашен особено, когато го атакуват.

– Кажи ми кой му помага, – нетърпеливо подскочи Данчо.

– Добре, слушай тогава. Кожата на носорога е заразена с кърлежи, които са деликатес за малките птички. Те кацат на гърба му и кълват опасните буболечки, но тъй като имат остро зрение, предупреждават носорога при опасност. Така че ако искаш непременно да победиш, трябва да обединиш усилията си с някой друг.

– А не можем ли сами? – попита Данчо.

Бащата потупа сина си по рамото и отговори:

– Така сме създадени, да работим в екип.

Димитър бе разочарован от себе си. Толкова се стараеше, но …

Когато чу за болежките му, неговият приятел Тихомир отбеляза:

– Третия закон на Нютон се прилага и към твоя живот.

– Какво? – ококори очи Димитър.

– Не се ли сещаш? За всяка победа има равен и противоположен провал.

Димитър махна с ръка, а приятелят му продължи:

– Не си само ти така. Въпреки всичко провалът, грешката и какво да е от този род няма последната дума.

– Е, да, – съгласи се Димитър. – Аз съм слаб, провалящ се и виновен, но в същото време, съм в Христос, за това съм в безопасност, сигурен и обичан.

– Често се питаме, как е възможно това? – усмихна се предизвикателно Тихомир.

Димитър бе категоричен:

– Ние не заслужаваме милост. Бог с право би могъл да ни остави да се удавим в нашето нещастие. Вместо това, чрез Исус, Той ни дава мир и надежда. Ние сме оправдани. Исус пое нашето осъждане, така че сега, когато Отец ни гледа, Той вижда Исус в цялото Му съвършенство.

– Ти и аз често грешим, но сме обичани, напълно ни е простено и никога не сме изложени на опасност от осъждане, – не пропусна да отбележи Тихомир.

– Въпреки това не бива да подтискаме и пренебрегваме разочарованието си от продължаващите недостатъци и пропуски, – свъси вежди Димитър.

– Това ще ни върне обратно към Исус с благодарност и облекчение, – допълни Тихомир.

– Колкото по-наясно сме с греха си, толкова по-добре ще осъзнаем истината, че няма и никога няма да има Божествено осъждане за онези, които са в Христос Исус, – заключи малко по-оптимистично Димитър.

Данаил не можеше да си позволи някакви социални вълнение, грозяща го опасност и създалият се дискомфорт да попречат да отиде и да проповядва там, където го бяха поканили.

Той получи множество съобщение по телефона за това, което го очакваше. Това не бяха някакви малки предупреждения, а сериозни пречки.

И наистина Данаил се сблъска с доста предизвикателства.

Тогава той говори и писа на приятели по телефона си:

– Подкрепете ни в молитва. За последните два часа изминахме само десет мили….. Колата прегрява непрекъснато, не знам за кой път вече …..

Транспортните неудачи спомогнаха Данаил да стигне до уреченото място чак в полунощ, но там го чакаха вече пет часа.

Всичко това си заслужаваше.

Отзивите от закъснялото богослужение дават ясна представа за случилото се:

– Невероятно, приятно време на общение.

– Мнозина се покаяха.

– Каква мощна нощ!

Ако служиш вярно на Бога можеш да бъдеш изправен пред редица предизвикателства.

Някои решили да следват Господа, се сблъскваха с подигравки и бичуване, дори с вериги и затвор.

Тяхната вяра ги вдъхнови да поемат рискове и да разчитат на Бог за резултата.

Същото важи и за нас. Ако живеем според вярата си, това може да ни доведе до рисковано място, но наградите, сега или по-късно си заслужават поетата отговорност, тъй като Бог ни помага.