Posts Tagged ‘нужда’

Удивен и благодарен

събота, ноември 27th, 2021

Антон бе добър. Видеше ли човек в нужда не го подминаваше. Каквото бе нужно правеше, за да се удовлетвори потребността му.

След като прие Исус за свой Господ и Спасител, тази загриженост към околните се засили още повече у него. Той бе благословен от Господа. Животът му бе изпълнен с благодат.

Един ден, нещо необичайно за Антон, той се бе разстроил. Знаеше, че в такива моменти, молитвата помага, за това се обърна към Бога.

– Господи, защо не ми се случват онези вълнуващи, специални неща в живота ми, когато за първи път започнах да Те познавам? – прозвучаха необичайно думите му.

Отговорът, които Антон получи, той нямаше да забрави до края на живота си:

– Аз продължавам да правя невероятни неща за теб през цялото време, но ти просто си свикнал с тях и ти се струват като нещо естествено.

– О не, – извика Антон, – отново сгреших. Господи ще се постарая да се удивлявам и на малките неща, които правиш в живота ми. Тогава няма да остана без надежда. Благодаря Ти, че правиш специални неща за мен всеки ден. Ще бъда щедър с похвалите и благодарностите. Помогни ми да живея удивен от делата Ти.

От този ден нататък от Антон често се изтръгваше:

– Ау, това беше от Бога. Благодаря Ти, Господи.

Счупен

четвъртък, ноември 18th, 2021

Климент и съпругата му Жанет обикаляха малките магазинчета на занаятчийската улица, търсейки специална картина, която да окачат в хола си.

Двамата ровеха на различни места в малка закътана постройка, която трудно можеше да се нарече магазин, когато Жанет извика:

– Намерих го! Това е. Ела да видиш.

Климент неохотно спря издирването си и се приближи.

От дясната страна на керамично произведение бе написана думата благодат, но на лявата имаше две дълги пукнатини.

– Колко жалко, – сбърчи нос Климент, – счупено е.

Двамата продължиха да търсят подобно произведение, но искаха да няма пукнатини по него. За съжаление не успяха да намерят такова.

Изведнъж Климент се усмихна и тържествено заяви:

– Не! Точно в това е смисълът. Ние сме счупени и точно тогава идва благодатта. Това е.

Жанет плесна с ръце:

– Страхотна идея. Изобщо не бях се сетила за това. Купуваме го.

Когато стигнаха до мъжът, който обслужваше магазинчето и заявиха, че искат да купят керамичното произведение, той възкликна:

– О, не! То е счупено.

– Ние също сме такива, – едва доловимо прошепна Климент.

Мъжът ги изгледа смаяно, но им продаде счупеното керамично произведение с голяма отстъпка.

Какво всъщност означава „да си счупен“?

Борим се в този живот и изведнъж осъзнаваме, че колкото и да се опитваме, да поправим нещата, те не се подобряват, а напротив влошават се.

Тогава едва признаваме, че имаме нужда от Бог и от Неговата намеса в живота си.

Бог желае да ни изцери от нашето „счупване“ със Своята благодат.

Просто Му се подчиних

четвъртък, юни 17th, 2021

Опашката не бе голяма. Недка погледна мъжа до себе си. До него се притискаше малко момиченце, а отстрани пристъпяше дребно момче хванало се за ръката му.

„Прилича ми на самотен баща, – помисли си Недка. – Ето липсва и пръстен на пръста му“.

Изведнъж Недка усети някакво раздвижване в себе си и долови тих глас:

– Плати тези продукти. Няма значение дали имаш пари …. ще получиш.

„Какво ще стане ако се объркат нещата и смутя този мъж?“ – паниката ѝ бе голяма.

Този път Недка усети силен тласък и добави:

„Добре. Разбрах“.

Когато дойде реда на мъжа, Недка се обърна към касиерката:

– Ще платя и неговата сметка.

– Сигурна ли сте? – смаяна попита касиерката.

Количката му бе пълна.

– Да, разбира се, – уверено каза Недка и подаде картата си.

Мъжът се разплака, а момиченцето го прегърна.

– А ето това е, което взимам за себе си, – каза Недка.

А на ум се молеше:

„Господи нека парите да стигнат“.

И Той го направи.

Когато Недка излезе мъжът я чакаше пред магазина. Той плачеше и прегръщаше двете си деца.

– Не знам как да ви благодаря, – прошепна той, задавен от плач.

– Всичко е наред. Не се притеснявайте, – усмихна се Недка.

„Господи, благодаря Ти, – молеше се в себе си тя. – Те имаха нужда от помощ и Ти не ги подмина“.

В неделя Недка отиде със семейството си на църква.

Мина хвалението и пасторът се готвеше да проповядва, когато погледа ѝ попадна в края на реда. Сърцето ѝ заби силно. Тя едва не припадна.

Там седеше мъжът от магазина с двете си деца. Недка се разплака.

„Дори не съм му споменавала, че съм християнка, – каза си Недка. – Просто се подчиних на Бога“.

Да, Бог е Този, Който бе привел мъжът и малките деца в църквата.

– Господи, благодаря Ти, – молеше се тихо Недка, – че със Своя тих глас ме подтикна да послужа за благословение на Твоите деца. Величая Те, че ме използва в Своя план, в който призова децата Си, за да узнаят повече за Теб.

Той е добър към тези, които се надяват на Него

събота, юни 5th, 2021

Мракът се бе сгъстил. Бе облачно и нито една звезда не се появи на небето.

Лято бе в разгара си, а лека хлад нахлуваше от отворения прозорец.

Времената бяха трудни. Така наречената пандемия COVID-19 обърка доста неща.

Станимир бе паднал на колене, плачеше и горещо се молеше:

– Татко, имам нужда от Теб точно сега. От месец съм без работа, не получих обезщетение за безработен…….

Сълзи се стичаха по лицето му, а сърцето му бе свито като на уплашено птиче.

Станимир пое дълбоко въздух и продължи:

– Очаквах, че бързо ще разрешиш проблемите ми, защото ме обичаш, грижиш се за мен, но сега се чувствам изоставен …..

Болка раздираше гърдите му и самият той не можеше да превъзмогне отчаянието

– Помогнете ми да повярвам, че ще ми помогнеш в тази трудна ситуация…….

Понякога изглежда невъзможно да повярваме, че Бог е добър за онези, които му се доверяват и за този, който го търси. Особено когато не виждаме край на нашите страдания.

Но ние не можем да не викаме към Него и да вярваме, че Той ни чува и че ще бъде верен, за да ни доведе до края.

Най-щастливият мъж

четвъртък, май 27th, 2021

Много години бяха минали и косите на Филип бяха вече побелели.

Край него често се събираха внуците и правнуците и му задаваха интересни въпроси.

– Колко са малки, – казваше си той, – а любопитството им няма край. И аз съм бил дете, но все бях на работа с нашите на полето и не оставаше време да споделя или да попитам възрастните край мен.

Днес децата отново бяха го наобиколили:

– Дядо, – изправи се малкия Кольо, – какво те е направило най-щастливия мъж на тази земя?

– О, много неща, но едва накрая осъзнах какво е да бъдеш истински щастлив.

– Разкажи, разкажи, – заподскачаха децата въодушевено край него.

Филип се загледа в далечината и се върна назад във времето. Видя се млад човек, изпълнен с амбиции и мечти.

– В младежките си години бях решил да стана богат. Смятах, че ако имам много пари и си угаждам на всичко, ще бъда щастлив. Имах възможност за това и започнах да трупам, но един ден осъзнах, че това е само временен блясък. Парите и вещите, които бях събрал, не траяха дълго.

– Дядо, – обади се Миле, – аз също искам да стана богат. Желая да имам повече, но не за себе си, а да го раздавам на тези, които нямат какво да ядат и да облекат. Виждал съм много хора, увити в единствената си дреха и някакви парцали да спят на улицата.

– Мъдро си решил, момчето ми, – отбеляза старецът. – Егоизмът никого не е направил щастлив.

– А после? – Васко нетърпеливо подкани дядо си.

– След това дойдоха големите проекти, – продължи Филип. – Купувах петролни кладенци, копаех нови. Имах кораби, въртях търговия с много страни по света, но и това не ми донесе радост.

– Как намери истинското щастие? – тънкото гласче на Милена едва се чу между другите.

– Научих, че в един дом деца се нуждаят от инвалидни колички, – Филип се усмихна при този спомен. – И аз на драго сърце дадох пари за тези колички. Приятелят ми Весо ме помоли: „Ела с мен в този дом“. Аз най- напред се дърпах, но той успя да ме уговори.

– Дядо, колко колички купи? – попита Пепи.

– Не си спомням, – отговори старецът, – но там давах на децата количките със собствените си ръце. Виждах радост и задоволство в очите ми. Всеки сядаше в количката си, движеше се и се забавляваше с останалите.

– И на мен ми е ставало хубаво, когато съм успявала на някого да помогна, – усмихна се смутено Мими.

Очите на Филип се насълзиха и той продължи да разказва с разтреперан глас:

– Когато си тръгвахме, едно малко момче ме хвана за крака. Попитах го: „Имаш ли нужда от нещо друго?“Това, което ми отговори това дете силно ме разтърси …..

Филип пое дълбоко въздух, за да се успокои.

– То ми каза: „Искам да запомня лицето ви, така че когато отида на небето, да ви разпозная и да ви благодаря още веднъж“.

Сълзите неудържимо се стичаха по лицето на Филип. Той вече не можеше да говори. Споменът го бе развълнувал доста силно.

Тези от внуците му, които бяха близо до него го прегърнаха.

– Дядо, – тихо каза Тони, – вярвам, че тогава си бил най-щастливия човек на земята.