Милена плачеше:

– Толкова много очаквах, а сега ….

Приятелката ѝ Ема я прегърна и добави съчувствено:

– Голямо разочарование! Така става, защото това което очакваме, често не се припокрива с реалността.

– Имах такива мечти, но паднах в капана на очакването. Защооооо? – гневно размаха ръце Милена.

Ема се опита да я успокои:

– Ние очакваме някой да направи нещо за нас в точно определено време или място, защото е казал, че ще го направи. Друг път ние имаме очаквания към тях, защото си мислим, че те просто трябва да знаят. Проблемът е, че ние нищо не им казваме.

– Не мисля така, – сбърчи нос Милена.

– Вземи например, двама съпрузи, – започна спокойно Ема. – Той или тя очакват да бъдат посрещнати техните нужди и желания, но това е нереалистично. Обърни сценария. Може ли съпругът или съпругата да очаква съвършенство от другия? Едва ли!

– Е, добре, – Милена скръсти ръце пред гърдите си, – ще споделя очакванията си, но ако отсреща човекът не се съгласи?

– По-добре предай очакванията за живота, семейството и бъдещето си на Бога, – посъветва я Ема.

– Нали желаем добри неща в живота си? Какво лошо има в това?

Ема се усмихна:

– Лошото е , че държим на определени идеали, за това сме напрегнати и не искаме да ги пуснем.

– Ох, – въздъхна тежко Милена.

– Бог през цялото време ти казва: „Имам нещо много по-добро от това, за което държиш толкова много. Аз мисли най-доброто за теб“.

– Не звучи ли логично, да оставим мечтите си на Него? – повдигна рамене Милена.

– Очакванията сами по себе си не са лоши. Но ние трябва да бъдем реалисти за тях и да ги предадем на Бог, – поклати глава Ема.

– Реалистично, нереалистично, …. не ме интересува, искам …., – Милена настояваше на своето си.

Стамен бе на осем години, когато един баща му каза:

– Един ден ще станеш твърде добър за мен.

– Няма как да стане, – възрази синът.

Тогава Стамен смяташе, че родителите му са окачили луната.

Осем години по-късно, той установи, че баща му е бил прав. Стамен се срамуваше от всичко, което правеха родителите му.

Във фазата на пубертета, трудно се надживява склонността да се притесняваме за имиджа си.

Един ден Стамен разбра:

– Управлението на имиджа е един от начините, по който към семейството си се отнасям като към огледало. Вместо да виждам кои са те, какво им е нужно и как да ги обичам, виждам собствените си стремежи и страхове. Понякога дори ги използвам за своя собствена изгода.

Баща му често го бе съветвал:

– Целта на семейството ти не е да те накара да се чувстваш комфортно. Тя е да те освободи, за да обичаш Бог и света повече, защото не би могла да се справиш сам. Семейството не е било предназначено да бъде пешка в играта за управление на имиджа, защото никога нещата не са се въртели около нас. За нас – да. Заради нас – не.

А дядо му, когато го наблюдаваше в тинейджърската му възраст, усмихваше се и казваше:

– Семейства съществуват, за да обичат Бог и другите, вместо за да поддържат имидж, да се сравняват с другите или да се уверят, че децата им се открояват, няма повече нужда да се напрягат. Това освобождава децата ни от наложената от обществото ни тежест на съсредоточаването върху себе си. Когато въвлечем децата си да станат част от цел, която надхвърля самите тях, натискът става много по-малък.

Има едно призвание, което е по-значимо от семейството. Семейството е добро и хубаво, заповядано от Бог нещо и то може да бъде част от този призив, но никога не е било предназначено да бъде самоцел. Тази мисия, а не съвършеният ни брак или успешните ни деца, винаги е по-важна.

Тази сутрин бе прекрасна. На младоженците Ели и Тихомир, завърнали се скоро от медения си месец, им предстоеше ден пълен с възможности.

Какво ли щяха да правят?

Навярно да прекопаят градината, да работят нещо по новата си къща или просто да направят една дълга разходка заедно.

По време на закуската Тихомир небрежно отбеляза:

– Днес някои от приятелите ми ще карат мотоциклетите си. Бих искал да се присъединя към тях за около час. Нямаш нищо против нали, Ели?

– Не, – откликна младата жена.

Нея не я интересуваха мотоциклетите, но …

„Нали сме семейна двойка, – помисли си тя. – Трябва да правим нещо заедно“.

Блаженият облак на Ели за деня се разпадна болезнено.

Никой не е свикнал ужаса на бомбите, които експлодират наоколо. Нито е напускал дома, притежанията си, бизнеса, училището си и приятния живот, за да намери убежище в непозната земя.

Не познава глад, нужда, нито е останал бездомен.

Сякаш сме късметлии.

И въпреки това дори привилегированите имат своите изпитания, скърби, загуби и страдания.

Трудностите идват. Надеждите не се сбъдват. Бизнесът се проваля.

Злополуки, болести, депресия, трагедии могат да се случат на всеки от нас.

Децата и самите ние правим грешни избори. Объркваме се.

Нима Бог е напуснал картината?

Това усещане изпитваме, когато най-много се нуждаем от Него.

Бог ни е изоставил?

Къде е отишъл?

Има време за плач. И Ели викаше в болката си към Бога.

Той чува. Не си е отишъл.

Бог не бе отвърна лицето си от Ели. Той напълно я разбираше.

За това ще възстанови и изцери.

За Петър този период бе лош относно финансите. Бяха тежки времена.

Той бе художник, но галерията, в която излагаше картините си бе закрита.

Премести се в друга страна, но го налетяха неприятности.

Петър срещна свой приятел писател, който постоянно се наливаше.

Той извади последните си двадесет долара, устрои богата трапеза според възможностите си и казал на писателя:

– Парите временно са малко.

Забележете, той не каза:

„Нямам пари, а че те са временно малко“.

Скоро Петър разбогатя. Върна се и се преумножи състоянието му.

– Може би в това е секретът, – усмихваше се Петър, когато го питаха, защо е толкова спокоен, когато няма достатъчно средства, – парите временно са малко, но все пак ги има. След това отново нещата ще се възстановят и дори ще се подобрят.

Здравето може да се влоши, но след това човек може да укрепне.

Отношенията с някой могат да се развалят, но после да се подобрят.

Писателят бил беден, но той не посмя да нагости изпадналия в нужда художник с това, което имаше в джоба и за това си остава такъв.

Художникът макар и временно изпаднал в немилост, бе щедър с това, което притежаваше и възстанови положението си.

Едно от любимите ястия на Тодор бе мариновано пиле на грил.

Един ден реши:

– Трябва да видя как го правят. Искам да разбера коя е причината да бъде толкова вкусно.

И ето какво откри:

– Когато мариновате храна, обикновено протеинова, като пилето например, трябва да се залее с някаква кисела течност – оцет или лимонов сок. Киселата течност разгражда външните слоеве на месото, така че ароматните подправки да проникнат по-дълбоко.

Тодор забеляза, че мариноването отнема време. Не може просто да сложите пилето в маринатата за няколко минути и да очаквате да запази маринования вкус.

Трябва да се даде възможност на процеса на мариноване, да подейства.

Молитвата е християнската марината. Молитвата с Библията ни помага да стоим в Божията истина.

За определен период от време, молитвата пробива нашите вътрешни бариери и „овкусява“ това отвън, което сме способни да постигнем самостоятелно.

Един ден Тодор сподели с баща си:

– Не усещам Бог да ме чува и да ми отговаря.

– Сниши се малко, – посъветва го баща му. – Бог говори всеки ден, даже по няколко пъти на ден.

– Как да се сниша? – попита Тодор.

– Това означава да очакваш Бог да ти говори. Да се оглеждаш за малките неща, чрез които Той прави това. Нямаш нужда от горящ храст, за да се срещнеш с Бога. Понякога дори една „случайна“ песен по радиото може да постигне същия ефект.