Крум бе отчаян. Съмнения го гнетяха.

– Какъв вярващ съм, щом се пораждат в мен подозрение, опасение, страх, мнителност, недоверие, недоверчивост …..?

Страхил го потупа по рамото:

– Може би това е момент, в който вярата ни има най-добрата възможност?

– За каква възможност говориш? – тръсна глава Крум.

– Нима не трябва да бъдем предизвикани, така че нашите мнения и вярвания да бъдат прегледани и подновени?

Крум само изпухтя.

– Натиска, който усещаме като последователи на Исус, – продължи спокойно Страхил, – довежда до благодат за тези, на които им е трудно да вярват. Така се създава пространство за израстването на една по-ангажирана вяра.

Крум сбърчи нос, но нищо не каза.

Затова пък Страхил имаше още много неща да му разкрие:

– Божият народ откри своя глас когато беше в изгнание. Така бе написана по-голяма част от Библията. По този начин започват революциите. Идентичността се ражда в агонията на изгнанието. И когато тя бъде открита, ще бъде уникална и различна в своите противоречия, връщайки един невярващ свят обратно към Бога.

– Ако това е вярно …, – смънка Крум.

– Това означава, – продължи мисълта му Страхил, – че трябва да изпадаме в паника, когато светът ни подхвърли съмнение. Няма причина за страх.

– Лесно е да се каже, – махна с ръка Крум.

– Независимо дали е културен натиск, трагични житейски събития, емоционални колебания, нарастващите тревоги в духовното изграждане или някакъв скрит вътрешен гняв, – продължи настървено Страхил, – трябва да си благодарен за потенциала, който получаваш, за да се придвижиш напред по начин, който не си имал преди.

Крум крачеше напред назад, но все още не бе убеден в думите на приятеля си.

Страхил се усмихна окуражаващо:

– Съмнението не е краят на историята, то е интригата в нея и се явява като неразрешен и постоянстващ въпрос. Съмнението те кара да преоцениш историята на живота си. Какви са твоите ценности? В какво наистина вярваш? В каква посока искаш да поемеш?

В погледа на Крум загоря пламъче:

– Аха – плесна с ръце той.

А Страхил това и чакаше:

– Съмнението може да даде различни резултати. Изборът е твой. Съмнението, в основата си, е неутрално, от значение е само това, което правиш с него.

Бе 13 септември 1501 г. Микеланджело Буонароти си плю на ръцете, взе чука и длетото, приближи се до огромния мраморен блок и започна да премахва всичко ненужно от него.

Минаха две години и четири месеца. Водеше се голяма борба между човека и камъка.

Най-накрая през януари 1504 г.скулпторът представи своето творение на света.

Безформеният мраморен блок бе придобил образа на древния библейски цар Давид.

Цялата градска управа дойде да приеме работата му. Техният ръководител Пиеро Содерини бе не само покровител на изкуствата и талантите, но беше и основният клиент на статуята на Давид.

След като видя пет метровия шедьовър на Микеланджело Содерини реши да се покаже като голям специалист.

По това време във всички държави основният клиент трябва да намери поне един недостатък на изпълнителя.

И въпреки, че това си беше шедьовър, той бе намерен.

С внушително си излъчване на тънък познавач синьор Содерини заяви:

– Носът на Давид … е твърде голям …

Обикновено всички изпълнители започват да спорят, че работата отговаря на всички норми и стандарти, но не и Микеланджело.

Скулпторът дори не се възмути.

Той мълчаливо постави стълбата до статуята, взе инструмента в едната си ръка, а с другата почти незабележимо грабна шепа малки парчета и мраморен прах от подножието на своя колос.

Изкачвайки се по стълбите, скулпторът започна да имитира енергична дейност.

Удряше длетото с чука толкова ревностно, че мраморният прах и парчета се разнасяха на всички посоки, дори някой се изсипаха върху приемната комисия.

Всъщност Микеланджело умело имитираше ударите и ловко разпръснати фрагментите.

Носът на Дейвид не бе променен.

След няколко минути представлението приключи.

Скулпторът слезе и почтително попита:

– Така добре ли е? Харесвате ли промените?

Пиеро Содерини отговори снизходително:

– Сега е съвсем друго. Статуята стана по-красива.

Емил Захариев пастор в малко градче помоли членовете на църквата си:

– Спрете да давате десятък от своята мента, копър и кимион.

И Захариев измърмори под носа си:

– Откъде изобщо ги вземаш тези неща?

Членовете на църквата се объркаха от думите на пастира си.

– Защо Исус конкретно споменава мента, копър и кимион в книгата на Матей? – попита един от тях.

Пастирът седна сред хората от църквата и обясни:

– Пасажът само случайно повдига мента, копър и кимион.

Той въздъхна и продължи:

– Тук става дума за това, че фарисеите пренебрегват части от закона в полза на привидността. Този пасаж всъщност не е за десятъка.

Имаше възражение:

– Но Исус казва, че това са нещата, които трябваше да направим, без да пренебрегваме другите.

– Значи той очаква от нас да даваме десятък от мента, копър и кимион. Следователно ние трябва да го правим, – подкрепи го друг от членовете.

Това обсъждане се превърна в проблем.

За целта Захариев организира библейско изучаване по застъпения въпрос.

– Според Левит 27:30 Бог призовава евреите да дават десятък от продукцията си, „било то зърно от земята или плодове от дърветата“. Всъщност не трябваше да е мента, копър и кимион. Никой не се очакваше да излезе и да намери кимион, – обясни Емил на членовете при разглеждане по-подробно на възникналия проблем. – Освен това ние всъщност не сме под този закон. Това е нещо, което евреите са направили и Бог не иска от нас.

Възникнаха спорове.

Чуваха се гневни гласове:

– Исус каза, че нито една буква от закона няма да изчезне.

– А сега трябва ли да даваме десятък от всички плодове, паднали под дървото?

Е, това се видя в повече на Захариев.

Той цитираше нови аргументи, но никой вече не го слушаше.

Сега вече не бе толкова горещо. Пенсионерите се събираха и споделяха опит или научено отнякъде.

Бай Димитър бе пръв в изказванията и днес не закъсня:

– В дигиталната ера информацията ни се предоставя по-бързо от всякога.

Сашо го подкрепи, той имаше малък лаптоп у дома си:

– Можеш да провериш в Google всичко, което искаш и да четеш по тази тема седмици наред. С щракването на мишката или докосването на пръста си можеш да научиш всичко, което трябва да знаеш за дадено нещо.

Кирил се подсмихна под мустак:

– С изобилието от информация идва и дезинформацията. Вече не можем да кажем кое е истина и кое не.

– Границата между фактите и мненията е размита от журналистите, които не търсят истината като теб и мен, – отбеляза Михаил.

– За какво им е истината? – подхвана отново Кирил. – Те търсят рейтинг.

– Да си призная, рядко включвам новините, – сподели Манол.

– Теб те е страх, – сбърчи нос Камен. – Нима не искаш да бъдеш информиран за това, от което те е шубе?

– Ние четем и слушаме и приемаме това, което е написано или казано за истина, без да се замисляме, че източниците също може да са дезинформирани, – доуточни позицията си Манол.

Дядо Петър се изкашля и тържествено произнесе:

– Единствената ИСТИНА, която знаем е, че Исус Христос умря за нашите грехове.

Около него се чу ропот, но той не му обърна внимание и продължи с дрезгавия си глас:

– Тя е проверена, цитирана и проследена до източника. Бог ще бъде там от началото до финала. Той е Авторът и Редакторът. Неговата дума е окончателна. Няма от какво да правим сензации. Бог вече е разкрил истината.

– Е, какво да престанем да четем и слушаме новините ли? – попита бай Димитър. – Или вече да не се доверяваме на хората около нас?

Дядо Петър подскочи и започна по-твърдо и наставнически:

– Това, което ти казвам е, че няма значение какво е написано или съобщено, Бог вече го знае. Божите планове за вас и мен не се променят заради действията на хората. Те са непоклатими и не зависят от това, което се случва около нас.

– Дядо Петре, стига с твоя Бог, – махна с ръка Сашо.

Но старецът набрал инерция, продължи настървено:

– Във времена на несигурност Бог дава увереност в изхода от всяка ситуация. Въпреки, че нашите планове могат да се провалят и променят, планът, който Господ е подготвил за нас, ще бъде изпълнен.

След тези думи седянката се разтури. Едни гледаха гневно дядо Петър, а други само го потупваха леко по гърба.

В групата пак бяха се върнали на въпроса:

– Защо не споделяме вярата си?

– Обикновено човек говори за това, което обича, – наклони леко глава напред Милен.

– Така е, – съгласи се Генчо. – Моя дядо постоянно ни говори за градината си, където обича да ходи и с голямо желание обработва.

– Леля Мария пък непрекъснато говори за внуците си, – размаха ръце отегчително Мая. – Колко прекрасни били. Какво правели и т.н.

– Естествено е да говорим за нещата, които обичаме, – потвърди и Тодор. – За това с радост споделяме около какво е изграден живота ни.

– Мисля, – смръщи вежди Деси, – че има много причини да не споделяме вярата си…

– Но една , която е доста неудобна, е, – прекъсна я Найден, – , че не обичаме Бог и животът ни може да не е изграден около живота с Него в Неговото Царство.

– Не се ли изсилваш малко? – попита Стефан.

– Но помислете за това, ако всички около вас знаят любимия ви футболен отбор, но не много за вашето ходене с Христос, тогава? – Найден леко присви очи.

– Независимо дали приемате това или не, – сбърчи нос Милен, – но за да бъдете добри свидетели за Господа, ще трябва да изградите своя ежедневен нормален живот около Христос.

Всички се съгласиха.