Наоколо цареше хаос. Хора влизаха и излизаха. Чуваше се плач и стенания. На Росен бяха поверили да се оправя с тази менажерия. Той беше съсредоточен и концентриран.

Росен се готвеше да набере друг номер, когато Анета го дръпна за ръката.

– Какво правиш? Не можеш в това състояние да отидеш там.

– Трябва да отида, – категорично каза Росен.

Той знаеше, че тя няма да го разбере.

– Капнал си от умора. Направи толкова много до сега, това не е ли достатъчно? Нека някой друг да свърши останалото, – Анета кипеше, като събуждащ се вулкан.

– Нима си мислиш, че аз не искам да си почина? Знаеш, че винаги постъпвам така. Когато кажат: „Нека някой друг да го направи“, усещам, че този друг съм аз, Ани.

– Ти ли ще носиш цялата отговорност за света? – не се отказваше лесно Анета.

– Но поне мога да направя нещо, макар и малко….

Росен толкова много искаше да хване Анета за ръката и да замине някъде далече от тук, да забрави за всичко тук. За миг си помисли, че друг може да го замести, но тръсна глава:.

– Ани, трябва да се погрижа за тези хора, заел съм се от самото начало с тях.

Тя го обичаше за всеотдайността му, но осъзнаваше, че колкото и да се обичаха, един ден Росен нямаше да бъде до нея. В животът му винаги щеше да има някакво предизвикателство, затруднение или усложнение, което щеше да го отнема от нея, като чужда жена.

Той беше мъжът на мечтите ѝ, но изглежда тя искаше повече, отколкото той можеше да ѝ даде. Ако Росен се превърнеше в това, което тя искаше, той нямаше да бъде вече човекът, в когото се бе влюбила.

Бе решила да сложи край още сега, преди да бъде отново наранена. Мисълта да бъде прекъсната връзката им, създаде болезнена празнота в душата ѝ. Анета имаше чувството, че тази пустота никога няма да се запълни.

– Добре, – привидно се съгласи.

– Когато това свърши …. ти и аз …. мисля, че разбираш какво имам предвид? … Ще бъдем заедно.

– Разбира се. – каза Анета.

Чувствата ѝ бяха толкова объркани, че се поколеба да го погледне в очите.

Най-накрая Анета се овладя, но когато се обърна да му каже, че не иска да го вижда повече, той беше изчезнал.

Размениха си телефонните номера и си набелязаха неопределени планове за връзка. И двамата усещаха, че тези запланувани действия няма да станат, но се бяха примирили предварително.

– Е, жела ти успех, – каза сковано Катя.

– Изследването ти изглежда обещаващо, – каза Марко, като по този начин се опита още малко да я задържи.

– Мисля, че се поувлякох малко. Пренебрегнах основното правило при такъв род изследвания, – усмихна се кисело Катя.

– Къде ще отидеш сега?

– Мисля да остана зад бюрото известно време, докато ми поставят нова задача, – много тихо каза Катя.

Марко хвана ръцете ѝ, погледна я в очите, привлече я към себе си и нежно я целуна. Двамата се отдръпнаха бързо един от друг.

– Късмет, Катя.

– Късмет и на теб , Марко.

Двамата дълго се гледаха в очите. Марко имаше чувство, че я вижда за последен път. Чувстваше се неловко, но мигът бе очарователен.

Ако се бяха срещнали по друго време и на друго място, може би щяха да излизат заедно на срещи и да се разхождат в някой огромен парк.

– Сбогом, – каза Катя и изтича навън.

Някой побутна Марко по лакътя. Когато се обърна, той видя побеляла жена, но забеляза, че очите ѝ греят дружелюбно.

– Това не е моя работа, младежо, – каза жената, – но мисля, че трябва а я настигнете.

Марко се огледа. Катя бе изчезнала.

– Може би сте права, но  …… такъв е живота, – тежко въздъхна Марко.

– Е, всички се учим от грешките си, – засмя се жената.

Марко също ѝ се усмихна.

– Смятам, че направихте грешка, като я оставихте да си тръгне, – каза жената, – но никога не е късно.

Марко грабна чантата си, обърна се към възрастната жена и ѝ каза:

– Благодаря ви.

След това усмихнат побягна към вратата с надежда, че ще настигне Катя и ще ѝ каже всичко, дори и до му откажеше……

Катя не можеше повече да плаща стаята си в хотела, в който бе отседнала. Положението бе критично и тя реши да си потърси работа и място, където да живее.

Настани се в едно кафене и прегледа обявите за работа във вестника. Обади се на няколко места. Най-накрая я повикаха в един ресторант.

На следващия ден трябваше да отиде там. На собственика на ресторанта бе нужно да представи социалната си осигурителна карта и писмо с препоръки.

Първото не беше трудно. Разбра къде да иде да се запише, попълни един формуляр ѝ и дадоха  номер, но писмо с препоръки нямаше как да си набави.

Сети се за Георги Трифонов, познаваха се от деца, а по-късно той стана бизнесмен. Лошото бе, че доста време беше извън страната.

Но за Катя това не беше пречка. Намери пишеща машина под наем и измайстори писмо, в което потвърждаваше опита си в гледане на деца, лоялното си и добро отношение към клиентите, ……. Познаваше подписа на Георги и го имитира съвсем точно на листа.

На следващия ден се яви на посочения адрес. Това бе една стара къща с много цветя. Посрещна я жена с прошарена коса и засмяно лице. Тя бе с широки панталони и сандали, с много особена форма. Такива Катя бе виждала само на краката на един монах.

– Интересно, – каза жената след като прочете писмото с препоръките. – Много интересно ……  казваш, че познаваш Георги Трифонов?

– Работех за него, – излъга Катя.

– До колкото знам, повече от година не е в страната, – погледна я изпитателно жената. – Как тогава ще обясниш, че писмото има вчерашна дата?

Възрастната жена бе Даниела, стара позната на Гошо. Той често се отбиваше при нея, когато си идваше.

Катя призна измамата, а след това разказа всичко за живота си и връзката си с Гошо.

– Виждам, че си човек с потенциал, – засмя се Даниела. – Гошо ми е като син. Щом си негова приятелка, значи си и моя. Можеш още днес да започнеш работа. Слагай престилката и кърпата на главата, за да не ръсиш косми в чиниите на клиентите и отивай в кухнята. Там Милена ще ти обясни в какво се състои работата.

Не след дълго Катя не само сервираше по масите, но и помагаше в кухнята., защото я биваше в подправките. Често ѝ хрумваха нови комбинации за разнообразяване на менюто.

Катя и Даниела станаха приятелки. Месец след това Даниела ѝ предложи безплатна стая в онази стара къща с цветята, в която се срещнаха за първи път.

Живял някога крадец, които усвоил всички трикове и техники на своя занаят. Нямало човек, когото той да не може да излъже.

Веднъж той откраднал много ценни неща, вързал ги в една вързоп и тръгнал по пустия път с придобитото на рамо.

На брега на едно езеро, той видял дете, което силно плачело. Крадецът отишъл при него и го попитал:

– Защо плачеш?

Детето казало:

– Дойдох да се изкъпя, но когато се гмурнах, моята златна огърлица се изхлузи и падна във водата. Аз не мога да я извадя, защото тук е много дълбоко.

Крадецът си помислил, че може да се сдобие с още една скъпоценност, сложил плячката си на земята и скочил във водата. През това време детето взело товара на крадеца и изтичало бързо в близката гора.

Когато крадецът излязъл от водата, бил много ядосан. Той разбрал, че историята с огърлицата е само номер, но най-лошото било, че самият той бил ограбен.

Този, които мами другите, непременно ще срещне човек по-умен от себе си, който обезателно ще го надхитри.

Лейди Амелия тръгна на пътешествие. Със себе си взе и семейните бижута.

Местните детективи получиха информация, че някой ще посегне на тези бижута, за това един от тях бе командирован в хотела  при богатата дама.

Малко след вечерята неизвестен мъж силно почука на вратата, а после без да дочака отговор влезе в стаята.

Когато влезлият мъж забеляза полицая се опита да обясни своето появяване там:

– Извинете, сбърках номера. Аз съм изглежда в ….. съседната стая.

Детектива веднага скочи и задържа мъжа, твърдейки, че той е очаквания крадец.

На какво основание полицая е направил този извод?

Е, сега е ваш ред. Мислете и разсъждавайте. Ако трябва още веднъж прочетете историята и сами се досетете, какво не се връзва в случая.

Ако много ви е трудно можете да повикате на помощ Шерлок Холмс, Еркюл Поаро или отец Браун.

Е, не се измъчвайте не на всеки е дадено да стане детектив.

За неуспелите да разкрият загадката ето отговора:

Мъжът е почукал на вратата. Ако той е мислел, че влиза в собствената си стая не би направил това.