Един учен пленен от песента на славея, решил да разгадае тайната на прекрасния му глас. Оставил всичко и слушал тази птица в градината си. Но изкуството оставало загадка за него, както и преди. Той искал да разбере всичко за славея, но бил много горд и не искал да моли за нищо. Веднъж любопитството му наделяло.
– Ей , славейче, – обърнал се той към птицата, – изучил съм премъдроста на много науки, но не мога да разбера защо и как пееш?
– Пей и ще разбереш, – казал славеят.
– Какъв странен съвет! – изненадал се ученият. – Виждаш, че аз не съм артист или художник. Мелодията на твоята песен ме измъчва повече от всичко на света. Моля те, открий ми нейната тайна.
– Пей, – казал славеят, – няма какво повече да добавя към това.
Гневът помрачил очите на ученият.
– Твърдоглавец!, – със злоба прошепнал той, – намислил си да ми се присмиваш! Ти не желаеш да ми откриеш своята тайна. Почакай, сам ще си я взема.
Той хванал певеца и го затворил в клетка. Плененият славеят престанал да пее.
– Ей, приятел, къде изчезна твоята песен? – Гневно извикал ученият, но отговорът бил дълбоко мълчание. „Това трябва да е скрито дълбоко в гърлато му. Проклета птица. Но аз ще погледна, какво е успял да скрие от мен,“ – помислил си ученият.
И ученият убил прекрасната птица. С остър нож разсякал гърлото ѝ, но не намерил нищо освен безжизнена плът. Тогава той решил да погледне по-надълбоко. Разпорил нешната ѝ гръд, изкарал вътрешностите ѝ, дълго ровел из тях и ги наблюдавал през микроскоп.
Много се старал този учен, ден и нощ се трудил, без почивка. Увличайки се, той позабравил, какво търсел в началото. А когато изпълнил тетрадката си с множество бележки, написал трактат „За славея“. Една трета от думите били на латински, а една четвърт на гръцки.
Трактатът донесъл на ученият огромен успех. В дворецът го славели, сам първият министър му връчил лавров венец. Академиците го аплодирали за откритията му. Колегите му го обсипвали с похвали.
– Колко талантлив е този учен! Какъв любознателен ум! – възхищвали се те.
– Помислете само, той първи в света е изчислил обема на белите дробове на славея! – щастливи заявявали други.
– И ларинкса, – превъзнасяли го трети, – измерил го е, както никой друг до сега. Има ли друг равен на него?
Гърдите на ученият били окрасени с медали. Ученият можел да се гордее с тях, той толкова добре бил се потрудил!
Ученият ликувал, До неговото завръщане прислугата въвела в дома му образцов порядък. Когато всичко блестяло, погледът на една от прислужничките попаднал на трупа на малкото птиче, той лежал на масата на учения.
– Каква гадост, – плеснала с ръце тя. – Как не съм я забелязала по-рано?
И прислужницата хвърлила останките на птичето в кофата за боклук.
А през това време се носели възгласи:
– Слава на ученият! – тръбели по всички площади глашатаите.
– Почит и уважение на достийният гражданин! – викали мъжете от Голямото събрание. Простодушният народ не можел да сдържи радостта си, чувайки тези думи. Смях и весели викове звучали наоколо. И в разгара на ликуването, само един човек, не бързал да го сподели, стоял тих и тъжен. Това бил самият учен.
Славата дошла до ученият, но той нямал покой. След като написа трактата, някаква тъга го спохождала, когато над земята се спускал полумрак. Някаква сила теглела ученият към градината и там стоейки под клоните на дърветата се вслушвал в тишината, опитвайки се нещо да улови. Какво било това? Ученият не можел да отговори. Ето той имал богатство и слава, какво друго му е нужно на човек?
Веднъж посред нощ, ученият се въртял в постелята си и правел напразни опити да заспи. Луннен лъч попаднал в отворения прозорец. Той леко докоснал учения, приканвайки го на път. И ученият сякаш отдавна го е чакал, откликнал на този призив. Той погледнал и видял пътека от лунно сияние, сребристо мигаща между дърветата. Дивна лекота изпълнила учения. Той тръгнал по пътеката и тя го завела на ръба на една скала, тъмната грамада се извисявала над околните хълмове и гори.
Недвижещи се звездите сияли в небето. По-надоли лунен прах, като килим, покривал короните на дърветата, а оттам …. се изливали до болка познати звуци. Пеел славеят, чистите му трели леко и на широко изпълвали пространството. Той изпращал поздрав и света се прекланял пред крилете му.
Тогава ученият разбрал, защо е тъгувал и защо е дошъл до тук.
– О, славейче, – казал той, – мислех, че съм те убил, но ти си жив и смъртта няма власт над твоята песен! Аз погубих твоето щедро сърце, но сега зная, че трябва да ти подаря моето. Днес аз ще корегирам тази грешка.
Казал благородния учен и с лъчезарна усмивка тръгнал в безкрайността на ноща, към песента, която толкова много обичал.

У нас повече правят снежни човече, а за снежните жени изглежда е забравено.
Смята се, че в снежния човек, се почита духа на зимата. Към него са се обръщали с молби за помощ. Чрез снежия човек и снежната жена хората са се стемели да умилостиват небесните сили.
Може би за това в ръцете на снежния човек се слага метла, за да може да отлита на небето, когато пожелае.
Със снежните жени историята е по-особена. Вярвало се е, че въздухът е населен от небесни девици, заповядващи мъгли, облаци, снегове и дъждове. За това в тяхна чест устройвали тържествени ритуали. За да умилостивят небесните обитатели, те правели снежни жени, като ги възвеличавали за небесни нимфи на земята.
При древните славяни виелицата и бурята са индетифицирали с девицата на снега. Често си я представяли като набита, яка и величествена. С епитетите бяла дреха се изобразавал блясък, сияние, красота. В приказките е показана като майка Зима или зла мащеха. Явява се в образа на побеляла магьосница и млада Снежанка.
На 25 декември по време на зимното слънцестоене селяните палели огромни огньове, за да помогнат на слънцето да грее по-силно.
За да не бъде зимата много тежка, правели снежни жени, въртели хоро около нея и пеели: „Мраз и студ, пред оградата дойде. Снежната жена го донесе. Жената с гърбавия нос. Вземете снежни топки и я разрушете“.

Описвайки най-загадъчните места на земята, не можем да не споменем за небе, което изглежда обърнато наопаки. Можем да кажем, че това е естествено огледало, което по площ достига десет хиляди квадратни метра.
В Боливия има пустиня, която много се различава от всички пустини в света.
В какво е нейното превъзходство и по какво се отличава от останалите?
Тази пустиня е необичайно в това, че е събрала множество солени блата. Следователно можем да кажем, че не съдържа пясък, а сол.
Изненадващо е, но тук има и вулкан, който действа. Там растат кактуси и има гейзери.
Тя наистна е голяма по размери
Но когато дойде дъждовния сезон, тя става още по-необикновена.
Докато валят дъждовете, водата не попива в земята. Така се създава гигантско огледало.
Много, които са били там казват, че създава впечатление, все едно небето се е обърнало с главата надолу.

Тереза го слушаше внимателно. Приятно ѝ бе да беседва със Станчо. Той подбираше внимателно думите си и говореше мъдро. Разсъждаваше задълбочено, от него човек можеше да научи много неща.

– По-добре би било изобщо да не се влюбва човека, – каза Терез, – тогава остава недосегаем за болката, която могат да ти причинят другите.

– Много хора живеят така и изглеждат напълно доволни от живота, – каза спокойно Станчо. – Но дали това наистина е така?

– Колко от тези хора живеят сами по собствено желание? – продължи да расъждава Тереза. – А може би не се е появил в живота им някой, който да ги спаси от самотата?!

– Има голяма разлика между примирението и приспособяването към самотата, и съзнателния избор да останеш сам.

Тереза го погледна внимателно. очите му бяха съсредоточени в една  точка, а расъжденията му се изливаха бавно и спокойно:

– Основния въпрос е, защо изобщо трябва да се влюбваме? Това биологическа зависимост ли е?

– А може би любовта е мотивацията, – каза колебливо Тереза, – хората да се съберат, за да създадат поколение.

– Ако всичко се свежда до това обяснение, – смръщи вежди Станчо, – защо тогава сме склонни да обикваме не само хора, но и идеи, предмети, дори места?

– Всички наши емоции като че ли са насочени към самосъхранението ни, – засмя се Тереза.

– Страхът, бягството, битката за прехраната, омразата, зависта, всичко това е свързано с оцеляването.

– Можем ли да твърдим, че чувствата имат за цел, да развиват душевния ни потенциал?

– Чувствата ни помагат да съпреживяваме, – опита се да обясни Станчо. – Ако обичаме някого, се опитваме да разберем, какво е да бъдеш на негово място.

– Да изпитваш съчувствие, това е много важна способност, нали? – попита Тереза.

– Така се научаваме да разбираме страданията на другите. Така че чувствата ни карат да израстваме в морално отношение.

– Възможно е, – съгласи се Тереза.

Градината отпред вече тънеше в мрак. Небето беше ясно. Но звездите оставаха почти незабележими от светлините на големия град.

Двамата седяха дълго в мълчание. След това си пожелаха лека нощ и всеки тръгна към дома си натежал от мисли.

Вечерта беше невероятно топла, а небето изпъстрено със звезди. Срещата на Ваня и Митко продължи доста дълго, но въпреки че тъмнината беше погълнала умореното слънце, двамата искаха да останат още малко заедно. Митко предложи:

– Хайде да отидем до близката закусвалня.

Избраха си по една пържола с малко гарнитура и седнаха на една маса, почти незабележима за хората, които влизаха,  притисната в ъгъла на заведението.

Ваня взе едно от хлебчетата и го разчупи на две, но Митко грабна ножа и разряза своето на две равни части.

Ваня погледна ножа в ръцете на Митко и се засмя:

– Знаеш ли едно време в Германия не е било прието да се реже картоф с нож.

– Много странен обичай, – каза Митко, за него това беше съвсем неразбираемо.

– Обичаят датира още от 19 век…, – започна Ваня, но после спря.

– От къде си сигурна, че това е истина? – с насмешка каза Митко.

– Попитах за това един мой приятел германец, който ми даде много странно обяснение, – каза Ваня неуверено.

– Вероятно е някоя дивотия, щом и ти се съмняваш в нея, – захили се Митко.

Много сериозно Ваня продължи:

– Той предполагаше, че ….. тъй като лицето на императорът приличало на картоф, рязането на картоф с нож напълно е било възможно да се приеме като обида на величеството.

– И ти повярва на това? – все още с присмех я наблюдаваше Митко.

– Тогава и аз се засмях, но по-късно попаднах на портрета на императора и си казах, че е възможно, обяснението да е вярно.

– Лицето му наистина ли приличаше на картоф? – ококори очи Митко.

– Да наистина беше като на картоф, въпреки че поне на мен ми заприлича на прасе.

Митко се хвана за корема и започна да се тресе от смях. Когато утихна каза съвсем сериозно:

– Представи си, на този император сутринта му сервират бекон. Той оставя настрана вилицата и ножа и казва с леко съжаление: „Не, просто не мога….“.

Изведнъж неудържим смях заля и двамата. Те се потупваха по раменете  и сочеха чиниите си, където ги чакаше по една златиста пържола, като не преставаха да се смеят.

Не знам дали смехът е здравословен преди ядене, но лицата на Ваня и Митко сияеха. Те излъчваха подкупваща радост, която те кара да се присъединиш към веселбата им.