Даниела вдигна очи и се загледа през прозореца. Беше започнало да се смръчава. Клоните на дърветата се открояваха в бледото небе.

– Винаги съм предполагала, – каза Даниела, – че между момчетата съществуват много близки приятелства. Като между Давид и Йонатан.

Емил сви рамене.

– Имал съм приятели, разбира се, но с никой от тях не останах заедно през годините. Нямам такъв приятел, който да нарека истински.

– Жалко, – каза Даниела. – А не съжаляваш ли, че е станало така?

Емил се позамисли:

– Бих искал да имам много приятели.

– Но ти можеш да имаш много приятели, хората на твоята възраст се сприятеляват толкова лесно.

– Не и аз, – възрази Емил. – Това, което искам, е само …..човек, който да ме разбира и подкрепя в живота.

Даниела взе чашата си кафе, отпи от нея и каза:

– Радвам се, когато успея у някого да предизвикам размисъл.

Двамата бяха интересна двойка. Емил беше на 25 години, строен млад човек, а Даниела стара жена, с посребрени коси. Често се събираха на кафе. Емил, често идваше за съвет при нея, тя му бе като майка, защото неговата бе починала много рано. На старата жена и беше приятна неговата компания. Понякога с въпросите си я връщаше в миналото ѝ.

Скоро го беше зарязала приятелката му, но Емил още таеше надежда, че тя пак може да го потърси.

Той беше навел глава и съсредоточил погледа си в една точка. След малко продължи мислите си на глас:

– Как става така, че човек се увлича по някой, който не го прави щастлив? Ти не си била щастлива с него, нали?

Тя му беше разказвала за голямата си любов, но …. беше останала сама.

– Не, не бях щастлива.

– Много ми е интересно, това не го ли осъзна още в началото, имам в предвид, че нищо няма да излезе от връзката ви?

– Много често се случва да обикнеш неподходящ човек и да продължиш да го обичаш с надеждата, че нещо ще се промени. Бях влюбена в него до уши. Обичах го толкова много, че той беше единствения човек, когото исках да виждам. Всичко друго нямаше значение. Като си помислих за болката, която щях да изпитам, ако се откажех от него, изтръпвах и за това упорствах.

Тя се върна в спомените си. Той я изостави само заради това, че родителите му не бяха я одобрили. След това тя чу, че забягнал с някаква проститутка и се оженил за нея. Мислите ѝ хвърлиха тъжна сянка върху лицето.

– Съжалявам, – каза Емил. – Не трябваше да те разпитвам.

– Аз не съжалявам, – отвърна Даниела. – Виждаш как човек взема големи решения, когато не е на себе си и греши. Внимай, не позволявай така да ти се замае главата, че да объркаш живота си.

Какво можеше да ѝ каже. Той обичаше, но не беше обичан. А когато човек е така, много боли …..

Веднъж в Швеция се случило следното по време на риалити шоу по телевизията.
Един човек казал, че го измъчва съвестта за следното:
– Когато бях малък с приятелят ми решихме да пуснем хамстер с парашут от балкона. Ние направихме кошницата и парашута. Сложихме хамстера в кошницата и пуснахме парашута. Но се случи нещо непредвидено. Порив на вятъра подхвана парашута ни и го отнесе далече. Аз и до сега не мога да забравя това. Как можах да направя токова нещо…?
Изведнъж в студиото се раздал телефонен звън. Жената, която се обаждала попитала:
– Това е станало през 19….година?
Мъжът потвърдил:
– Да.
– През лятото, когато беше празникът на град Стокхолм?
– Да, да, да – забързано отговори мъжът.
– Аз знам какво е станало с вашия хамстер.
– Какво е станало с него? – не можел да повярва удивеният гост в студиото.
– Моята дъщеря искаше да и купя хамстер, – казала жената. – Веднъж ѝ казах: „Не ме моли повече. Ти ще имаш хамстер, ако Бог ти го даде“. Тя по детски вдигна ръце към небето и каза: „Татко Боже, дай ми хамстер!“ И ние отидохме в града на празника. Изведнъж дъщеря ми каза: „Мамо, изглежда Господ е отговорил на молитвата ми! Виж!“ От небето с парашут, право в ръцете ѝ, се спусна кошница с хамстер.
Ето такъв е нашия Бог. Ние възрастните, трябва да сме зрели и отговорни, но не бива да забравяме, че за Господа си оставяме винаги деца.

Мисионер отишъл в тропическите райони и се опитал да направи впечатление на идващите при него, като ги поканил да се качат на самолет за една разходка във въздуха.
Самолетът прелетял над села, хълмове, гори и реки. От време на време пътниците поглеждали през прозореца, но полетът у тях не предизвикал никакви емоции.
Когато слезли от самолета хората мълчали, без да споделят своите впечатления. Искайки да разбере какво мислят хората за разходката, мисионерът възкликнал:
– Беше страхотно! Помислете си, до каква степен е стигнало човечеството! Ние бяхме високо в небето над села, дървета, планини и ги гледахме отгоре!
Но хората го слушали с безразличие. Накрая един от тях казал:
– Насекомите също го могат! И освен това те са щастливи!След няколко хиляди години ние сме стигнали до този напредък, че затваряме вратите и прозоците си за през нощта, когато по-малко напреднали създания спят в широко отворени колиби.

Малко момче пътувало само във влака. Зад прозореца преминавали скучни и еднообразни пейзажи. До него седящатата жена го попитала:
– Навярно си уморен от дългия път?
Момчето се засмяло и казало:
– Да, малко съм уморен, но това няма значение. Когато пристигнем, ще ме посрещне баща ми.
Понякога ние се уморяваме в живота, трудно ни е, но знаем, че в края на живота ще ни срещне Нашият Баща и това променя всичко.
Знанието, че ние вечно ще бъдем с Бога, компенсира сегашното ни бреме.
Гледайте към небето и вечността!

Поставянето на цели е много важно нещо за нас. Така продължаваме да се движим и устояваме.
Целта не е нужно да е голяма, за да ни мотивират. Например, ако ни предстои операция, първата наша цел в процес на възстановяването е, може би, да седнем в леглото. След това може да се работи за изправяне на крака и едва това ще тръгнем  по коридора.
Всички това са много малки цели, но всички те са важни, защото, за да се постигне успех, не е нужно да се прави голям скок, а поредица от много малки стъпки. Целта не е нужно да е голяма, тя просто трябва да ни насърча да продължим.
Трябва да си поставяме цели, защото те изграждат характера ни.
Най-голямата полза от достигане на нещо в живота ни не са постиженията, а по-скоро това, което се случва вътре в нас, докато се движим към целта.
Бог е по-заинтересовани от нашия характер, отколкото от нашите постижения. Докато ние работим върху целта си, Бог работи върху вас. Той изгражда характера ни, а това продължава много дълго.
Трябва да си поставяме цели, тъй като достигайки ги ще бъдат възнаградени.
Но истинската награда ще дойде във вечността. Всеки спортист се стреми да спечели наградата, но ние го правим за една вечна награда. Трябва да сме сигурни, че можем да спечелим наградата, която Бог е приготвил за нас на небето.