Вадим участваше в подбора за играчи в училищния баскетболен отбор. Всичко се сведе до последните двама играчи, той и още едно момче.

Треньорът предложи:

– Играйте един на един пред цялата група. Победителят ще влезе в отбора.

С всеки вкаран или пропуснат удар напрежението нарастваше. Момчетата, обграждащи половината на игрището, започнаха да аплодират своя избраник.

Всичко се сведе до последните владения на топката.

За съжаление Вадим загуби.

Одобрителни викове избухнаха за противника му, а Вадим получи няколко неловки потупвания по гърба.

Като губещ, в него се бореха натрапчиви мисли:

– Никога повече няма да губя.

– Няма да бъда повече слаб.

– Ще им докажа, че грешат.

Но най-страшното бе, че желаеше всичко да запази скрито завинаги.

Това са просто мисли. Те са налагане на клетви или въздействащи договори, които подписваме на тъмно.

Срамът не е просто чувство. Той отваря вратата за заразни споразумения и обети, които водят до рак на душата.

Като неоткрита болест, тя се разпространява мълчаливо. Заравя се дълбоко в нашата идентичност, изкривява начина, по който виждаме себе си и саботира начина, по който се отнасяме към другите.

Срамът не крещи, но често шепне:

– Не си достатъчен. Недостоен си. Напълно си разбит.

Независимо дали става дума за детски рани, културни лъжи или религиозни догми, изградени върху представянето, срамът се промъква. Той ни убеждава не само, че сме направили нещо нередно, но и че ние сме нещо сбъркани.

Срамът ни държи малки. Убеждава ни, че любовта е условна и следователно трябва да бъде заслужена, или още по-лошо, че изобщо не я заслужаваме и се изисква да платим за нея.

Но ето добрата новина: Исус не дойде само да прости греха, но Той плати за нас. И го направи не само за да ни очисти, но и за да свали тежестта на срама и фалшивото аз.

Евангелието не просто ни измива, то възстановява това, което сме. Срамът не се разбива с усилие, той се разбива с любов. И това става, когато преживяваме, че сме видени, познати и прегърнати.

Срамът не е краят на вашата история.

Исус предлага нещо ново: нова история, дори ново име, нов начин на живот без срам.

Емил бе навел глава, той потърка носа си и заяви:

– Чувството за изоставеност е много често срещано в нашето общество днес.

– За това си има причина, – повдигна рамене Здравко.

– И каква е тя? – попита Емил.

– Въпреки всички технологии и научен прогрес, много хора отричат ​​съществуването на Бог, което води до чувство на самота, гняв и изоставяне. Ако не съм създаден от Бог с цел, тогава нашето съществуване е просто случаен резултат от сблъсък на молекули, – обясни Здравко.

– Да, съгласен съм, – потвърди Емил. – Това води до чувство на носене в безцелна вселена, чувство на изоставеност без чувство за принадлежност. С други думи казано, не съм нужен на никого.

– Един от най-големите ни страхове е загубата на дълбоко ценени взаимоотношения, – поклати глава Здравко. – Независимо дали чрез изоставяне, отхвърляне, смърт или развод, ние се страхуваме да загубим тези, за които държим. Дълбоко болезнени преживявания като тези могат сериозно да подкопаят чувството ни за самоуважение.

– Все повече хора виждат как съпругът/съпругата им ги изоставя, как сродната им душа намира друг партньор, как приятелите им „продължават напред“ или как се сблъскват със загубата на родители, – отбеляза Емил.

– Много бащи отказват да поемат отговорност за децата си и става все по-често срещано майките да правят същото, оставяйки децата си в сиропиталища или на грижите на други. Може да преживеем отхвърляне и когато не сме избрани за спортен отбор, пренебрегнати за повишение или отхвърлени за позиция на представител на компания, – допълни Здравко.

– Резултатът често е мъчителна емоционална болка и объркване, чувство на изоставяне, отхвърляне, неадекватност и/или убеждението, че сме направили нещо нередно. Чувстваме се безполезни и започваме да вярваме, че заслужаваме лошо отношение, – с болка сподели Емил.

– Не сме сами, когато изпитвам такива чувства, – каза Здравко. – Това много по-често се случва, отколкото можем да си помислим, но тези чувства не отразяват истината за това какво Бог мисли за нас.

Изоставянето не е края. То няма последната дума.

Има начини да се справим с болката.

Исус е отговорът и Той е вечен.

Виолета се колебаеше. Имаше чувство, че решението, което бе взела не е правилно, но тя бе твърдоглава и винаги искаше да прави нещата по свой начин.

– Аз знам по-добре, – твърдеше Виолета.

Ставаше въпрос за връзка. Преди да се впусне в нея, сърцето ѝ казваше:

– Не прави това!

Виолета игнорира предупреждението:

– Едва ли греша. Мъжът, който ме интересува е свещеник. Той може да ми помогне в моето духовно пътуване. Навярно Бог ще го използва, за да ме направи по-добър човек.

Именно заради тази връзка тя търсеше Господа с цялото си сърце, но тя я свали на колене.

Виолета бе малтретирана, обременена и отчаяна.

– Ако бях послушала Божия Дух, щях да избегна ненужната болка и нараняване, – плачеше тя. – Ако държах на себе си и бъдещето си, щях да обърна внимание на това, което Бог ми казва.

Непослушанието често ни води по пътища, по които Бог никога не е искал да вървим.
Дори когато сами си причиняваме страдание, изпълнявайки собствените си егоистични желания, Бог не ни обръща гръб. Той все още е готов да ни помогне да се измъкнем от дупката, в която сме паднали.

Достатъчно е само да се покаем и да се обърнем в правилната посока.

Кирил Петров бе готов да се откаже. Две години след основаването на църквата, той бе изтощен, обезкуражен и виждаше вече провала в ума си.

– Бях верен, но безплоден, – окайваше се Кирил. – Страстен, но изтощен. Хората намаляват. Въпросите се умножават. Май трябва да напусна.

Бог не бе свършил с Кирил. Той му говореше, но не по начина, по който Петров очакваше.

В тези мрачни моменти от живота си Кирил чуваше само глас, който звучеше разумно и логично:

– Нима Бог те е призовал за това?

А Петров се притесняваше:

– Казах ли „да“ твърде рано или трябва да кажа „да“ отново, но с повече вяра този път?

Бог не бързаше. Той работеше.

В крайна сметка Кирил даде на Бог още една година. Не защото му се искаше, а защото жена му му напомни:

– Имаш призив, не можеш да се откажеш сега.

През тази година нещата станаха още по-трудни. Ключови лидери си тръгнаха. Тишината се сгъсти. Кирил все още постеше, молеше се и казваше:

– Да, Господи.

С течение на времето църквата не просто оцеля, тя се разрасна. От тридесет до над сто души. От избледняваща мечта стана процъфтяваща общност.

Нещата не се случиха мигновено, но станаха с вяра. Това бе дълъг процес, а не мигновено действие.

Ако вашето „да“ не е дало плода, който сте си представяли, не изкопайте това, което Бог все още сади.

Обещанието все още е валидно.

Просто останете в процеса.

Матилда бе убивала нееднократно. За това бе осъдена на повече от двадесет години затвор.

В последно време се говореше следното за нея:

– Матилда се е поправила. Тя е станала християнка.

На адвокатът Методиев бе предложено:

– Бихте ли представлявали Матилда, която е в затвора, но се е променила към добро. Поискала е да подаде молба за условно освобождаване.

Методиев бе християнин. След предложението той дълго обмисля нещата.

Накрая мотивиран от вярата си реши:

– Трябва да ѝ осигуря правото на защита, но ще позволя съдията сам да вземе решението. Аз не извинявам по никакъв начин нейните престъпления, но търся справедливо прилагане на закона.

В резултат на това си решение той получи множество нападки, отчуждение от роднини и близки, дори и смъртни заплахи.

Справянето с опасни нарушители изисква голяма проницателност. И все пак понякога Бог ни призовава да молим за милост за хора, които всъщност не я заслужават.

Матилда почина в затвора и кой знае дали обръщането ѝ във вярата е било искрено или циничен трик за освобождаване?

Въпреки това, като хора, които получават Божията милост, е нужно да бъдат милостиви, когато Бог ги призовава.