Никола посети една наскоро нашумяла изложба на картини. Тя бе твърде голяма.

Приятелят му Максим, който го придружаваше го попита:

– За какво би си мислил, ако ти предложа да си представиш произведение на изкуството, което още не е започнато?

– Празно платно, – отговори Никола без да се замисля.

– Мисля, че може да се види и по друг начин, – усмихна се загадъчно Максим.

– Как? – повдигна рамене Никола.

– Изкуството вече съществува и работата на художниците е просто да го разкрият, – обясни Максим.

– Може и така да се погледне, – уклончиво се съгласи Никола.

– Ръчна работа, понякога превеждана като „изработка“ или „шедьовър“. Тя произхожда от гръцката дума poiēma, от където идва в нашия език така наречената поезия, – поясни Максим.

– Не разбирам, това каква връзка има с това, за което говорим до сега?

– Бог ни е създал като произведения на изкуството, – продължи да уточнява мислите си Максим, – но поради греховете и престъпленията ние сме замъглени. За това Божествения художник трябва да ни разкрие.

– Да, – възкликна Никола, – как не се сетих? Бог ни възстановява. Ние сме Неговите шедьоври.

– Така е, – съгласи се Максим. – Божественият Художник работи, за да желаем, да действаме и да изпълним Неговото добро намерение.

– Ясно ми е вече, – плесна с ръце Никола. – Бог работи във нас, за да разкрие Своите шедьоври.

Слави бе тежко наранен. Крачеше по пътя към дома и мърмореше под носа си:

– Няма да му се размине така лесно. Да му простя? Никога. И няма да го забравя…

Баща му го видя и го последва в стаята.

– Какво се е случило? – попита той сина си.

Слави сподели огорчението си.

– Прости му, все пак ти е приятел, – посъветва го баща му.

– Никога!

И Слави се приготви да напусне стаята, за да се уедини някъде и да „ближе раните си“.

Баща му го хвана за рамото и го задържа.

– Когато простиш, пускаш един пленник …

– Нямам никакво намерение да го освобождавам, – изкрещя Слави.

– Но този пленник си ти, – наблегна бащата.

– Глупости, – нервно реагира Слави, – вечно ще помня начина, по който се отнесе към мен.

– Тогава ще заприличаш на онова магаре, което всеки път се спъва в един и същ камък и пада в една и съща дупка! – каза бащата.

– И какво, да стана умно магаре, което заобикаля камъка и не пада в дупката?! – иронично се усмихна Слави.

– По човешки изглежда незаслужено, но е необходимо, – отбеляза бащата.

– И защо е необходимо? – сбърчи нос Слави.

– Бог ти е простил много повече ….

Слави замря, а после примирено добави:

– Това е сложно.

– Никак не е сложно за тези, които уповават на Господа.

Слави само въздъхна, но вече бе съвсем успокоен.

Президента на Световния икономически форум покани Йоан Кръстител да говори на годишната им среща.

Йоан го попита:

– За какво точно искате да ви говоря? Какви въпроси разглеждате?

– Бих искал да ни разкриеш, от къде идва склонността ти да ядеш скакалци, да не притежаваш нищо и все пак да си щастлив?

Йоан се съгласи.

На форума пророка пристигна облечен с камилска кожа.

Той бе обявен за основния говорител на обявената тема: „Ползата от ядене на скакалци“.

– Те са много хубави, особено с мед, – започна Йоан. – Не е толкова трудно, колкото си мислите. С времето ще свикнете. Все пак това е чист протеин.

Слушателите бурно го аплодираха, въпреки че нямаха никакво намерение да ядат тези отвратителни буболечки.

Председателя на събранието се изправи и каза:

– Това ще бъде един чудесен начин да спасим света от глада!

Въпреки че първоначално речта на Йоан бе приета добре, нещата бързо се влошиха, след като пророка започна да призовава публиката към покаяние.

– Покайте се от греховете си и се кръстете в Святия Дух! Небесното царство е близо! Бягайте от бъдещия гняв!

От залата се чу ропот:

– Кого сме поканили?

– Ние сме елита на обществото?

– И този седнал да ни съди!

А Йоан засилваше още повече гласа си:

– Вие сте потомство на усойница. Не се лъжете да се наричате елит, защото Бог може да направи такъв и от камъните.

Възмущението нарастваше.

Някой крещеше:

– Дайте му главата на сребърен поднос.

Бързо свалиха и скриха пророка, защото можеше да се достигне до неприятни инциденти и кръвопролития.

Никола бе едва на двадесет години, когато изпадна в дълбока депресия. Започна да пие антидепресанти и се почувства като старец.

Когато отиде на преглед, неговият лекар му заяви:

– Имате осемдесет и две язви.

– Какво трябва да направя? – отчаяно попита Никола без капчица надежда.

– Нужно е да направите някои сериозни промени в начина си на живот или ….

– Или? – бързо го прекъсна Никола, той нямаше никакво намерение да променя нещата в живота си.

– Или да се отстранят част от червата или дебелото черво, – лекарят довърши репликата си.

Не, това не бе добър вариант за Никола. Щеше да се чувства като инвалид.

По това време Никола нямаше никаква представа, каква бе причината за това разстройство на организма му.

Веднъж негов познат го попита:

– Кольо, чувстваш ли някаква вина?

– Да, – смутено отговори Никола.

– Чувството ти на вина, – заяви познатият, – буквално те е разяло.

Това чувство бе милостив призив за събуждане от Бога:

– Никола, отклонил си се в опасна територия. Твоите решения нараняват не само теб, но и тези, които са около теб.

Вината може да бъде безмилостен ръководител, който ни отдалечава от Бога, но може и да ни върне обратно към правилните взаимоотношения с Него.

Сутринта бе паднала дебела слана. Скоро поникналата трева беше побеляла, сякаш някой я бе насапунисал да я бръсне.

Горан излезе на двора, протегна се и тъжно заоглежда попарения цвят на дърветата.

– Какво ги гледаш, – обади се комшията му Симо, – сланата на никого не прощава.

– Приличат на нашите нарушени взаимоотношения с другите, – тежко въздъхна Горан.

– Колко пъти решавам, че натиска на графиците ми и егоистичните ми навици няма да провалят отношенията ни с хората, – рече Симо.

– Това не е толкова лесно, – поклати загрижено глава Горан. – Понякога е нужно да си премълчим и да търпим.

– Да, така е. – съгласи се Симо. – Благоразумието на човека го прави дълготърпелив и той гледа да претърпи грешките на другите.

– Ето, договорът в бизнеса изисква строго спазване на нашата част, – отбеляза Горан, – но безусловното посвещение ни заставя да търпим отсрещният дори, когато не спазва това, което е обещал.

– Е, каквото си посял, това жънеш, – засмя се Симо. – Ако не ти харесват взаимоотношенията с някого, обърни внимание на това, какви семена си посял.

– Забелязвал ли си, че понякога сме склонни да съдим останалите според постъпките им, а себе си – според намеренията си? – попита Горан.

– Едно трябва да разберем, – Симо вдигна показалеца си нагоре, – Когато сме на различно мнение с отсрещния, необходимо е да сме наясно, дали намеренията му са чисти. Ако това е така, това би осуетило разногласията ни още от самото начало.

– Няма значение колко студени изглеждат взаимоотношенията ни за момента, – отсъди тежко Горан, – просто трябва да осъзнаем, че това е поредният „зимен“ сезон. Освен това зимата е причината, толкова много да харесваме пролетта.

– Не трябва да се предаваме, – важно отсече Симо. – Нужно е да продължим напред като служим на другите.

– Ако отсрещната страна не откликва подобаващо, – заключи Горан, – още повече трябва да ѝ послужим.

И двамата се упътиха към домовете си, където ги чакаха неотложните дела на деня.