Преди да атакуват насекоми прилепите излъчват серия от ултразвукови сигнали, които позволяват да се локализира жертвата. Тези сигнали привличат други прилепи, пристигащи с надеждата за „печалба“.
Учени от университета Уейк Форест, изучаващи поведението на мексиканските видове прилепи Tadarida Brasiliensis, са установили, че тези животни могат да попречат на конкурентите да хване плячката с помощта на ултразвукови сигнали, които изкривяват сигналите на „ловец“. В резултат, на което прилепа пропуска и улова отива за конкурента.
Възможност за заглушаване сигналите на конкурентите прилепи, учените са успели да идентифицират по време на наблюдение на тези животни в Аризона и Ню Мексико. Изследователите са поставили няколко камери и ултразвукови микрофони.
По време на изследванията учените установили, че от избраните 145 зафиксирани атаки на прилепи към насекоми, 85.9% от опитите завършвали с неуспех, защото друг прилеп „изключвал“ сигнали им. Ако отсъстват такива смущаващи сигнали, успешните опити нараствали до 30%.
Учените направили следният експеримент.
Към нишка на височина 5 метра над земята те прикрепили молец, след което бил включен запис със „заглушаващ“ сигнал.
Установено било, че в тези моменти, когато е включен записът, броят на успешните опити за улов на насекоми са намалели с 73,5%.

Боб се облегна на младежа, почти седна върху краката му, вдигна очи и изплези език. Никола го погледна тъжно.

Преди три години бе спасил кучето от сигурна смърт и нито за миг не съжаляваше за постъпката си.

Боб бе ловджийско куче, порода ритрийвър, при това беше много красиво. Козината му бе червена с бяло на носа, под брадичката и по лапите. Пухкавата му опашка непрекъснато се размахваше. Имаше благ поглед. И много обичаше Никола.

Откакто го прибра имаше безброй спорове с баща си за кучето.

– Няма място за това куче в къщи! – викаше баща му. – Такова куче трябва да тича. Мислиш ли, че някой ще го вземе? Такова куче ще те измори. Само почакай и ще видиш.

Боб може да обикаля до изнемога целия квартал, но качеше ли се в кола или камион, държеше се прилично. Въпреки това баща му не прие животното.

Никола погали кучето и го почеса зад ушите, а гласът на баща му отекваше в главата му:

– Изправи се! Намали! Гледай напред.

Не можеше да отиде там с другите. Просто не можеше. Най-много да обиколи наблизо и да чака за вести по радиостанцията.

Издирването предната нощ бе продължило цели седем часа. По всичко личеше, че не можеха да очакват добри новини, преди да се приберат хората от охраната.

Бяха започнали да говорят по-скоро за откриване на останки, отколкото за спасяване. Сърцето му да се свиваше и  усещаше някаква празнота, безпомощност, гняв и объркване.

Как можа да се случи това? Баща му беше изчезнал с група, която съпровождаше до близкия връх.
Бяха загубили връзка късно следобед. През нощта ръмеше и беше много студено. Изпратиха екипи, които обърнаха всичо наоколо, но не откриха нищо.

Никола мислеше да пусне Боб. Животното познаваше миризмата на баща му, макар и да не се обичаха много двамата с кучето, но го предупредиха:
– Не тръгвайте сам! И вие можете да изчезнете. Не се знае, какво точно се е случило.
И Никола чакаше, но надеждата, че ще види баща си отново жив, се бе загубила ….

Мария слагаше масата за вечеря и телефона извъня. Тя вдигна слушалката и чу разплакания глас на Магда:

– Извинявай, че те безпокоя, Мария, но бих искала да поговоря с теб.

Магда смутено прекъсна и добави малко по-спокойно:

– Да не ти преча нещо? В неподходящ момент ли се обаждам?

– Не, какво се е случило? – попита притеснено Мария. – Нещо с Павел ли?

– Да за него, – каза Магда, – въпреки че докторът, Господ да го благослови, каза, че имало надежда. Добре, че той му каза, аз нямаше да мога и дума да обеля, за да му обясня, какво го очаква.

– Лекарите разбират  пациентите си, – добави разбиращо Мария.

– Знаеш ли, – проплака Магда, – Павел има травма на гръбначния стълб. Неврохирургът мисли, че има шанс за него. Травмата прилича на натъртване, но той каза, че частица от кост е предизвикала пукване на прешлен, който притиска гръбнака. Получило се е мозъчно сътресение. След това лекарят обясни, че нямало гаранция, ….. но за сега Павел трябва да остане под лекарско наблюдение. А аз няма да мога да го гледам и … .и

Магда се разплака отново. Мария се чувстваше напълно безпомощна, искаше ѝ се да бъде близо до Магда, да я прегърне и успокои.

– Павел как го прие? – попита Мария.

– Много зле, – тъжно каза Магда. – Най-напред мълчеше, но след това се разкрещя на доктора. Посочи на всички вратата, включително и на мен и каза, да се махаме, защото искал да остане сам. След това се разплака, като дете. Опитах се да го успокоя, исках да му помогна, но самата аз съм отчаяна.

Мария напълно разбираше приятелката си. Мъжът ѝ скоро катастрофира, щастливото и задружно семейство на Павел и Магда бе се сблъскало с болка, мъка, отчаяние и несигурност в бъдещето.

Славена беше дребничка и рижа, с много лунички по лицето. Живите ѝ сини очи засияха, когато Павел обеща да я закара до града. Той бе шофьор на голям камион и прекарваше стоки от едно място на друго. По този начин изхранваше семейството си.

Славена се покачи на високата седалка в кабината до шофьора и тръгнаха. Тя не обичаше да мълчи и започна да разказва за себе си:

– Била съм осиновена, когато съм била бебе.

– Е, случва се, – уклончиво каза Павел..

– Родната ми майка е била на 14 години, когато съм се родила, – продължи Славена. – Не могла да ме задържи, по-точно не е искала, – в гласа ѝ се усети горчивина. – Тогава са ме взели мама и татко. Те са много мили хора, – очите ѝ заблестяха. – Осигуриха ми прекрасно детство. Чувствах се сигурна и обичана. Бях заобиколена от хубави неща. Записаха ме в добро училище. С избора си на професия май ги разочаровах. Брат ми стана адвокат, а една актриса не може да се мери с юрист.

– Има много начини, чрез които можеш да накараш, хората да се гордеят с теб, – каза Павел. – Може би ако получиш тази работа ще се зарадват за теб.

– Да, но те не са искали това за мен. Мама мечтаеше да стана учителка, но аз нямам достатъчно търпение, особено към децата.

– Човек трябва да има голямо търпение, за да се занимава с тях, – съгласи се Павел. – Аз имам три момчета, които нямат още осем години и съм забравил какво е спокойствие.

– Навярно съпругата ти много се изморява? – съчуствено каза Славена. – Тя ходи ли на работа?

– Как ще ходи с три деца?! – възкликна Павел. –  Много се дразни, когато хората ѝ задават същия въпрос. „Вие какво си мислите, че правя по цял ден, – често ги кастри тя. – Да не мислите, че си правя маникюра, стоя с часове във фризьорския салон или по цял ден си пия кафето с приятелки?“

– Извинявай, това беше глупав въпрос. И на мен ми се случва да търпя подобни забележки.

– Какви забележки могат да ти правят на теб?

– „Колко е хубаво, че живееш при такива хора“ или „Какъв късмет извади, че те осиновиха Доротея и Стефан“. Разбирам ги. Те смятат, че е много добре, като съм попаднала в добро семейство, вместо да бъда в дома, без изгледи за сносно бъдеще. Донякъде са прави, но ми е трудно.

– Собствената ти майка се е отказала от теб, – каза Павел и я погледна в очите, – а други хора със съвест, са те осиновили. Би трябвало да си им благодарна.

Тя наистина им беше благодарна и ги обичаше много, за това много я болеше, когато ги огорчаваше.

„Дали наистина, ще се зарадват, – помисли си Славена, – ако получа тази работа?“

И със скрита надежда в сърцето се усмихна на себе си.

Веднъж композиторът Макс Регер дирижирал концерт от свои творби. В тях певец трябвало да изпълни така наречената „свободна каденца“.
Певецът сносно се справил с първите тактове на каденцата, а след това се изгубил, започнал да блуждае в различни тоналности, направил няколко невероятни импровизации, в крайна сметка отново се върнал в правилната тоналност и с облекчение пристъпил към края.
За да отбележи този щастлив изход, композиторът весело извикал на сконфузения солист.
– Добре дошли, маестро! През цялото време не изгубихме надежда, че отново ще се срещнем с вас!