Беше есента на 2003 година. Брайян служеше във едно военно поделение в Багдад, столицата на Ирак.

Той заедно със своя отряд бе постоянно уличен патрул. Целта бе да се защитят кварталите и да се изгради мир.

– Това е неблагодарна работа, – негодуваше Робърт, който бе от отряда на Брайян.

– Напълно безплодно назначение, – съгласяваше се Реймънд, техен верен приятел.

Браян често въздишаше и неведнъж се замисляше за положението, в което бяха поставени. Той бе забелязал, че не само отряда му, но и останалите военнослужещи ежедневно се бореха с проявите на нисък морал.

Но един ден нещо се промени. Бяха се натъкнали на вярващи, които провеждаха своята църковна служба.

Мястото бе изпълнено с арабско говорещи коптски християни. Вярващите не изпитаха страх, когато видяха въоръжените мъже да нахлуват в помещението.

Сред тях се изправи един възрастен мъж и ги покани:

– Елата да вземете Господна вечеря с нас.

Така се случи, че тази част от войниците, които откриха коптите бяха посещавали църква, затова не отказаха на поканата.

След като си тръгнаха Брайян отбеляза:

– Честването на Господната вечеря и напомнянето за жертвата на Исус за нашите грехове, беше най-важният строител на мостове и разрушител на стените, които бихме могли да преживеем.

– Да, – съгласи се Реймънд, – строител на полуразрушени и изоставени мостове и стени, които сами сме си изградили по една или друга причина, отделящи ни от Спасителят.

Те бяха „се отдалечили“ от Него, но тази среща ги приближи към Христовия кръст и те бяха отново радостни и щастливи на едно тягостно и мрачно място.

Повечето хора са щастливи, когато отслабнат, получат много пари, намерят половинката си или открият съдбата си. Но това е един широк път към щастието, съпътствано от доста крехка радост. Когато духнат ветрове настъпват разочарования и се появяват неудовлетворени очаквания.

Има и друга възможност. Тя не изисква кредитна карта, заем или неочакван късмет. Възрастта и етническата принадлежност не са фактори за отваряне на неочакваната врата към радостта.

Исус е пътят към трайното щастие. Той създава надеждна радост през всеки сезон от живота.

Владислав бе първи министър при царя. Често го чуваха да казва:

– Службата пред царя, трябва да бъде пред тази на Бога.

Един ден Владислав легна тежко болен. Всички очакваха да напусне този свят. Царят го посети, застана до леглото му и когато забеляза че очите му са пълни със сълзи, го попита:

– Приятелю, защо плачеш?

– Ваше Височество, заповядай на заболяването ми да ме напусне.

Царя поклати озадачено глава и безпомощно повдигна рамене:

– Ех, де да можех да направя това.

– Заповядай, поне да не бера душа в тези адски болки, – молеше се отчаяно Владислав, като едва мърдаше пресъхналите си устни.

– И това не е в моя власт, – тъжно отбеляза царят.

– О, царю, – изтръгна се болезнен вик от Владислав, – разпореди се Бог да се смили над душата ми и да ме приеме на небето.

– Молиш ме за неща, които надхвърлят моите възможности, – смутено отговори царят.

Тогава болният се обърна към останалите в стаята:

– През целия си живот служех само на един човек, който не може да ми помогне в положението, което съм. Колко жалко, че не се интересувах от Онзи, Който има истинската власт да спасява и погубва …..

Колкото и верен да си спрямо земните неща, не пропускай да се стремиш към Божията мъдрост. Едното трябва да се прави, а другото да не се оставя.

Едното е: „Но първо търсете Божието царство и Неговата правда“, а другото е верност към земната работа. Отдавайте подобаващо място на „земното“ и на „вечното“.

Малко растение се бе свило под мощен дъб. То ценеше сянката, която го покриваше, защото тя му носеше спокойствие и мир.

Но това растение бе предназначено за по-голямо благословение.

Един ден дойде дървар и с острата си брадва повали силния дъб.

Растението извика уплашено:

– Загина моята защита. Сега бурните ветрове ще надделеят над мен и ураганите ще ме изтръгнат.

– Не, това няма да се случи, – каза ангелът, който пазеше растението. – Сега слънцето ще те стопли, дъждът ще те ороси и тялото ти ще стане прекрасно.

– И какво от това? – попита плахо растението, тъй като нищо не чу за своята бъдеща защита.

– Твоят цвят, който до сега не се е появявал, ще разцъфти и ще удоволства на слънчевите лъчи, – продължи нежно ангелът. – Хората ще те забележат и ще кажат: „Колко много е пораснало това растение. Превърнало се е в прекрасно цвете“.

– Може би защото вече няма да я има сянката над мен, – въздъхна растението.

– Преди в това място без светлина имаше ли радост и наслада за теб? – попита ангелът. – Нима не разбираш, че ти е отнето „удобното“ място, за да се превърнеш в прелестно и удивително цвете?

– А кой ще ме защитава?

– Ти ще заякнеш, стеблото ти ще се удебели, корените ти ще проникнат още по дълбоко в земята, търсейки още повече хранителни вещества. И когато дойде бурята или връхлети урагана, ти ще устоиш.

Надя и Петър бяха женени от тридесет години. Не се караха изобщо. Пътуваха много. Дори можеха да си позволят да останат в различни страни за по-дълго време.

Пътуването за тях бе страст, тъй като нямаха деца. Дълго време Надя плака и при какви ли не лечители ходи, но така и не забременя. Мъката ѝ бе голяма, но накрая се примири със положението си.

Един ден Надя отиде в офиса на малък магазин, който се намираше в двора на жилищен блок. Беше делничен ден и тя нямаше къде да паркира. На петстотин метра пред детската градина Надя намери място, където да остави колата си.

Изключи двигателя и се канеше да излезе от автомобила си, когато видя съпруга си с доста младо момиче и малко дете, което вероятно бяха взели от детската градина. Надя се изуми.

Без колебание тя изхвръкна от колата и нападна младото момиче с юмруци. Съпругът ѝ я отдели от младата жена, удари един шамар по лицето и ядосано каза:

– Какво си въобразяваш, че правиш? Тя е моя дъщеря, а детето е моя внучка.

– Но как …., – зашеметена едва произнесе Надя.

– Ти не можа да ми родиш дете. Друга жена ме дари с дъщеря. До сега съм се грижел за нея, а това е внучката ми. Сега ще се прибера в къщи, ще си взема нещата и още утре ще подам заявление за развод.

Това бе тежък удар за Надя. Тя безпомощно гледаше как мъжът ѝ със голямата си дъщеря и внучката си се отдалечава между блоковете.

Бе топъл ден, а Надя седеше в колата си и крещеше, дори нямаше сълзи да заплаче. Хората минаваха край нея и я оглеждаха с любопитство.

В един единствен миг Надя разбра, че тридесет години бе живяла в лъжа. А накрая остана сама ……

Мая израстна в планината. Тя обичаше това място. Просторът и зеленината я опияняваха. Тук се чувстваше най-добре като във свои води.

Всяка неделя при хубаво време заедно с родителите си братята и сестрите си Мая копнееше да тръгне на поход, но обикновено през този период тяхното семейство се изкачваше на билото на планината.

Там дърветата бяха големи, толкова много, че ако се хванеха за ръце не можеха да ги обхванат.

Един път Мая попита майка си:

– Мамо, защо дърветата са толкова големи. Виж по-надолу няма такива. Спрямо тези гиганти изглеждат хилави и слаби.

Майка ѝ се усмихна и отговори:

– Такива и трябва да бъдат. Тук на върха ветровете са много силни. Те не биха издържали на бурите, биха се пречупили и паднали, ако не са достатъчно силни и издържливи. Те са калени в битките да устояват на натиск и напрежение.

Така се случва и с нас. Бог засажда в нас вяра още докато сме млади дръвчета. След това израстваме и се превръщаме в „дървета на правда“, като преминаваме през трудности и несгоди. Това ни калява и ни прави силни.

Бог ни подкрепя и крепко държи, особено в най-тежките ни моменти.

Той тържествува, когато Го славим, независимо от бурите виещи в нас или ветровете, които гледат да ни съборят отвън.